Решение № 4933 от 20.12.2021, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4933 гр. София, 20.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ при участието на секретаря Н. Г. Н. като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело № 20211110133862 по описа за 2021 година

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от Г. С. КР. срещу „Креди Йес“ ООД.

Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за паричен заем от 03.09.2020 г. поради противоречието му със закона. В условията на евентуалност е предявен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договора поради накърняване на добрите нрави. В условията на евентуалност на предявените установителни искове е предявен за разглеждане иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 25,00 лв., представляваща недължимо платена договорна лихва, ведно със законната лихва върху нея, считано от депозиране на исковата молба до погасяването.

Ищецът Г. С. КР. твърди, че на 03.09.2020 г. сключил с ответното дружество „Креди Йес“ ООД договор за паричен заем. По силата на договора му била предоставена сумата от 900,00 лева при фиксиран месечен лихвен процент от 3,30 %, равняващ се на фиксиран годишен лихвен процент в размер на 39,96 %, с годишен процент на разходите – 48,157 % и срок на погасяване 12 месеца. Заемателят следвало да осигури поръчител, отговарящ на предварително поставине изисквания, както и допълнително обезпечение на заема, предвидено в общите условия. Било предвидено, че при неизпълнение на задължението му, свързано с обезпечение на заема, било предвидено заплащането на неустойка в размер на 873,53 лева, която била включена в месечните погасителни вноски. Съгласно погасителния план ищецът извършил плащания, надхвърлящи с 25,00 лева предоставената главница. Счита, че уговорения размер на възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Към уговорения лихвен процент от 39,36 % следвало да се прибави и уговорената неустойка, която представлявала скрита лихва, поради което кредиторът не е изпълнил задължението си да посочи действителния размер на лихвата, което е в противоречие със закона. Отделно счита за нищожна и клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка поради противоречието й със закона и добрите нрави.

Намира, че с предвидената неустойка се цели да бъде осигурено допълнително 1 възнаграждение на кредитора, извън присъщите функции на неустойката.

Моли да бъде прогласена нищожността на договора за заем поради противоречието му със закона, евентуално – поради накърняване на добрите нрави. В условията на евентуалност на предявените установителни искове моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 25,00 лв., с която се надхвърля чистата стойност на получения от него кредит от 900,00 лв. и която счита за недължимо платена, ведно със законната лихва от депозирането но исковата молба до погасяването. Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен неподписан от заемателя договор за паричен заем № *****/03.09.2020 г., сключен между „Креди Йес” ООД, като заемодател, и Г. С. КР., като заемател. По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на ответника сума в размер на 900,00 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя с 12 броя погасителни вноски, всяка от които в размер на 92,21 лв.

Посочено е в договора, че падежната дата на последната погасителна вноска е 03.09.2021 г. Уговореният ГПР бил в размер на 48,157 %, а процентът на дължима месечна лихва – 3,330 %.

Приет е и погасителен план към договора, в който са посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски по договора, както и техния резмер. Посочено е, че в сумата от 165 лв., представляваща размера на една вноска, е формирана като сбор от сумата за погасяване на задължението без неустойка и неустойка по чл. 8 от договора.

Приети в производството са и 6 броя разписки за заплатени от ищеца суми по договора в общ размер от 925 лв., както следва: разписка от 02.10.2020 г. за сумата от 165 лв., от 03.11.2020 г. за сумата от 165 лв., от 01.12.2020 г. за сумата от 165 лв., от 23.12.2020 г. за сумата от 165 лв., от 02.02.2021 г. за сумата от 165 лв. и от 29.04.2021 г. за сумата от 100 лв.

Други относими доказателства в производството не са приети.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за паричен заем:

В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл.26, ал.1, предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за паричен заем от 03.09.2020 г., който противоречи на закона.

На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за 2 заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем № *****/03.09.2020 г. е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.

Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

На следващо място, следва да се обсъди въпросът дали представеният договор е нищожен в неговата цялост поради противоречие със закона. Съдът намира за неоснователни релевираните от ищеца аргументи за нищожност на договора в неговата цялост поради надвишаване на годишния процент на разходите по кредита, поради следните съображения: На първо място, съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на максималния императивен размер на годишния процент на разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а също така не води и до нищожност на всички лихви и разходи по договора, а води до нищожност единствено и само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място, клаузата за неустойка е относително самостоятелна по отношение на целия договор, поради което и без съответната клауза договорът би имал правно действие – задълженията за неустойка за непредоставяне на обезпечение е самостоятелна, изрично определена по размер и основание и разграничена от останалите задължения по договора. Заедно с това, клаузата за неустойка е част от несъщественото съдържание на договора, т.е. и без наличието на тези клаузи договорът може да съществува. Поради това начисляването на прекомерно високи такси и неустойки по договора за кредит не следва да води до нищожност на договора в цялост, а може да доведе единствено до частична недействителност на съответните неравноправни клаузи на основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК.

На следващо място, неоснователно е и направеното от ответника твърдение, че предвидената в договора неустойка представлява скрита лихва, поради което следва да се счита като част от годишния процент на разходите. Съгл. чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично изключва от обхвата на ГПР на разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. В случая предвиденото задължение за заплащане на уговорената в чл. 8 от договора неустойка е за неизпълнение на договорно задължение на заемателя.

Поради горепосоченото съдът намира, че предявеният като главен иск за нищожност на договора за паричен заем в неговата цялост поради противоречието му със закона, е неоснователен и следва да бъде оставен без уважение.

Поради отхвърляне на главния иск се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуално предявените искове – 1/ за недействителност на клаузата за неустойка поради непредоставяне на обезпечение като нищожна поради противоречието й с добрите нрави и 2/ за осъждане на ответника да заплати сумата от 25,00 лева – недължимо платена сума.

По евентуално предявения иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД:

В тежест на ищеца по предявения в условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на договора поради накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които 3 черпи изгодни за себе си последици, a именно че: договорът предвижда клаузи, които накърняват добрите нрави.

По отношение на прогласяването на нищожността на целия договор важат вече изложените по-горе аргументи за неоснователност на така направеното искане.

По отношение на договорната неустойка:

Съдът намира, че уговорената в договора неустойка в размер на 873,53 лв. за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 8 от договора вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от приложимите Общи у с л о в и я (публикувани и на интернет страницата на ответното дружество https://crediyes.bg/obshti-usloviya/) въвежда възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката e почти равен на размера на отпуснатия заем – 873,53 лв. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Претендираната с исковата молба сума за неустойка обаче ще го обогати неоснователно и е недължима на осн. чл. 26 ал.1 пр.3 вр. ал.4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.