Определение № 352 от 29.11.2023, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 352 гр. Търговище, 28.11.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. И.ОВА

Членове:

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА

БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. И.ОВА Въззивно частно гражданско дело № 20233500500276 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 274 във вр. с 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр. София, чрез пълномощник юриск. И. Н., против Разпореждане № 2071 от 27.10.2023 г. по ч.гр.д.

1411/2023 г. на Районен съд - Търговище В ЧАСТТА, в която заповедният съд е отхвърлил заявлението за издаване на заповед за изпълнение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу А. П. А. за сумите: 85.38 лева - договорна лихва и 42.59 лева лихва за забава.

С оплаквания, че постановеният съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, жалбоподателят моли за отмяна в обжалваната му част и и произнасяне „по съществото на въпроса“.

Изложени са следните доводи и съображения: Заповедното производство се провежда по реда на чл. 410 от ГГ1К, което означава, че не е исково, не е състезателно, не е двустранно. Заявителят депозира пред съответния районен съд заявление по образец, в което описва претенцията си спрямо длъжника по основание и размер, като законът не изисква представяне на доказателства в подкрепа на твърденията от страна на кредитора.

Заповедното производство е едностранно, като законът е предвидил възможност да се оспорят твърденията по заявлението от длъжника, чрез депозиране на възражение след получаване на заповедта за изпълнение в срока по чл. 414 от ГПК. Тогава заявителят ще има възможност да инициира исково производство, подавайки установителен иск по чл. 415. ал.

1 от ГПК. като докаже твърденията си чрез представяне на доказателства. Позовавайки се на правната същност на заповедното производство, цитирайки частично мотиви от 1

Определение по вчгд938/19г. на СОС, опр. по Вчгд.№ 1300/321г. на СГС и опр.по Вчгд № 790/21г. на ОС-П, без да излага доводи във връзка с конкретиката на настоящия казус, жалбоподателят се позовава на неправилност на атакуваното разпореждане изхождайки от общата постановка и принципи на заповедното производство, че „В заповедното производство заявителят не разполага с процесуална възможност да провежда пълно и главно доказване на заявената в заповедното производство претенция. В подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение не следва да се доказва нито съществуването на вземането, нито обстоятелствата, на които се основава претенцията. Достатъчно е да са описани обстоятелствата, от които произтича вземането, за да се провери дали същото е спорно“.

След извършената проверка по чл. 278 ГПК съдът констатира следното:

Частната жалба е допустима, но НЕОСНОВАТЕЛНА.

За да се произнесе по жалбата, съдът взе предвид следното:

Жалбоподателят „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр. София е депозирал заявление по чл. 410 ГПК, уважено частично с издадената Заповед № 667/27.10.23 г. за сумата 537.76 лв. - главница по договор за заем - Microcredit № 9032-00121282/16.11.2022г., ведно със законната лихва от 26.10.23г. до окончателното изплащане на задължението, на осн.чл. 410 от ГПК. Присъдил е разноски 35.821 лв., съобразно уважената част от искането.

С обжалваното разпореждане заповедният съд е ОТХВЪРЛИЛ искането за издаване на заповед за изпълнение В ЧАСТТА за 85.38 лв. - договорна лихва по договор за заем от 16.01.2023г. до 16.08.2023г.; 460.32 лв. - сума за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги, за период от 16.12.2022г. /падеж на първа неплатена вноска по договор за допълнителни услуги/ до 16.08.2023г. /падеж на последна вноска по договор за допълнителни услуги/; 42.59 лв. - лихва за забава, за период от 17.01.2023г. до датата на подаване на заявлението в съда, както и в останалата част за разноските над присъдения в заповедта размер, като НЕОСНОВАТЕЛНО на осн. чл.78 ал.8 ГПК във вр. чл.37 ал.1 от ЗПП и във вр. чл.26 от НЗПП.

Дадени са указания на заявителя за правата му да предяви осъдителен иск, за сумите, за които съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение, на осн. чл.415 ал.1 т.3 и ал.3 от ГПК.

Предмет на настоящото производство, предвид изрично посоченото в ч.жалба, е разпореждането в отхвърлителната част относно сумите: 85.38 лв. - договорна лихва и 42.59 лв. - лихва за забава.

За да се произнесе, в качеството си на втора първа инстанция по същество, в обжалваната част, въззивът съобрази следното:

По фактите: Параметрите на процесния договор за заем Microcredit № 903200121282/16.11.2022г., подписан от страните на 17.11.2022г. (л.5-14 от чгд № 1411/23г. на РСТ), сключен между ответника и праводателя на заявителя, по силата на Договор за цесия от 21.04.23г., „Микро кредит“ АД, са: размер на заема – 600.00 лв.; обща сума за погасяване:

2

705.60 лв.; срок на договора 9 месеца, дата на първо плащане 16.12.22г.; фиксиран лихвен процент 40.74%; лихвен процент при просрочие: ОЛП+10%; брой погасителни вноски: 9бр.; погасителна вноска: 78.40 лв. В „обща сума за погасяване“ е сборът от общия размер от заема и възнаградителната лихва (705.60 лв. = 9 бр.месечни вноски х 78.40 лв.) В текста на договора за заем не е посочен и не фигурира ГПР. Видно от приложения договор за доп.услуги към договора за заем (л.7) Микро Кредит АД е предоставило на Клиента допълнителни услуги „Комфорт“, срок 9 месеца, вноска 57,54 лв., платими на 16-то число.

За да се произнесе по същество, въззивът съобрази следното:

Процесния договор, от клаузите на който заявителят черпи правата си на кредитор, е договор, сключен с потребител по смисъла на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК искането по чл. 410 ГПК се отхвърля когато „се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това“, като нормата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“.

С изменението на ГПК (редакция ДВ. бр. 100/2019 г. ) в чл. 7, ал. 3 и чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК, съдът е задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е настоящия договор за потребителски кредит, въз основа на който заявителят претендира присъждане на дължими суми, като това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК.

Съгласно чл. 21, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1 , т. 10 от ЗПК, ДПК трябва да съдържа ГПР и общата сума, дължима от потребителя - сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита - §1, т 1-2 от ДР на ЗПК, изчислени към момента на сключването му, като се посочат взетите предвид допускания. ГПР, предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от 3

ЗПК, съдържа общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, изчислен по точно определения в Приложение № 1 начин.

Посочването на ГПР (чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК) е част от императивно изискуемото съдържание на ДПК, а именно като такъв се определя, съобразно договорките, параметрите и страните, процесният договор за заем. В конкретния случай нито в договора за заем, нито в Общите условия /ОУ/, които са неразделна част от същия договор, има клауза, от която да се установи и стане ясно за потребителя има ли и как е формиран ГПР, на каква база - при какви общи положения и допълнителни допускания.

Освен това, макар и сключен като допълнителна услуга „Комфорт“ и невключен изрично в погасителния план по Договора за заем, сумата по тази доп.услуга, договора за която е сключен и подписан едновременно с договора за заем, също платима за 9 месеца, при месечна вноска 57,54лв., платима на същото 16-то число, в крайна сметка общият размер на заемното задължение възлиза на 1 223.46 лв., т.е. двойно спрямо отпуснатия заем В настоящото производство съдът не е в състояние да посочи какъв би бил ГПР, като се отчита тази допълнителна услуга, претендирана като дължима със заявлението по чл. 410 ГПК. Очевидно е обаче, че предвид онлайн изчисление чрез ел.приложение, ГПР по договора за заем (без включените доп.услуги) установено на 49,35 %, и ще есе определи над изискуемия минимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, не отчита цялата финансова тежест за длъжника, за да се приеме, че е налице яснота у потребителя да прецени обхвата на цялото свое задължение, съобразно чл. 10, ал. 1 ЗПК.

С така посочените в заявлението суми за допълвнителни услуги, за които няма доказателства кога и как са предоставяни, но възнаграждението за тях е изискуемо със самото подписване на ДПК, длъжникът има общо задължение два пъти повече спрямо сумата по заема. Предметът на самите услуги, макар и да е дефиниран като допълнителни "услуги", на практика са действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, предоставен с ДПК. Така е налице пълно покритие между естествените и закономерни права, задължения и възможности за страните по договора за потребителски кредит, произтичащи от неговия предмет и цел. Това правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй като по този начин заемодателят се домогва да заобиколи изискванията на този закон, което му е забранено с чл. 21, поради което и законодателят е повелил, че такава клауза е нищожна. Щом допълнителните услуги не могат да съществуват в независимо и самостоятелно съглашение, тъй като са генетично свързани и обусловени от договора за кредит, то те фактически представляват дейности, свързани с управлението и обслужването на кредита, поради което е следвало те да бъдат включени в ГПР като разходи по него, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, и тази неяснота пряко засяга потребителя, тъй като не му позволява да прецени икономическите последици от сключването на договора (чл. 143, ал. 2 , т. 19 ЗЗП).

Предвид изложеното, гореразгледаните уговорки са във вреда на потребителя, като 4 неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при преценката на предоставеното от кредитодателя и съпоставката с дължимата за връщане сума.

Районният съд е достигнал до същите правни изводи и правен резултат, по мотиви, които настоящият въззивен състав споделя и препраща към тях на осн.чл. 272 от ГПК.

В частната жалба няма нито едно конкретно оплакване по отношение на твърдението за неправилност на обжалваното разпореждане, нито по изложените от РСТ доводи за недействителност на договора за заем, в т.ч. за дължимата от заповедния съд преценка по чл. 411 от ГПК.

Предвид горното жалбата е неоснователна и следва да се остави без уважение, поради което съдът