Определение № 838 от 23.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 838 гр. София, 23.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002103786 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 120 от 02.07.2025 год., постановено по в. гр. дело № 134/2025 год. по описа на Апелативен съд – Бургас, в частта му, в която, като е потвърдено решение № 19 от 07.02.2025 год., постановено по гр. дело № 246/2023 год. по описа на Окръжен съд – Ямбол, е уважен предявения от Г. Г. Г. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 16 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 1090/2014 год. по описа на СпНС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.01.2022 год. до окончателното й изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че макар да е установено основанието по чл. 2, ал. 1, т.

3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България /доколкото първоинстанционното решение в частта му, в която претенцията за 1 имуществени вреди е уважена за сумата от 18 100 лв., не е било обжалвано от страните и е влязло в сила/, присъденият от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен. Не били доказани вреди над обичайните такива.

Въззивният съд не бил отчел следните обстоятелства: наказателното производство, протекло и в двете му фази, разкривало фактическа и правна сложност; на ищеца била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“, поради което правото му на труд и придвижване не било ограничавано; през процесния период ищецът бил обвиняем, подсъдим и впоследствие признат за виновен за две тежки умишлени престъпления по чл. 143, ал. 1 НК по друго наказателно производство – НОХД № 3036/2016 год. по описа на СпНС. Въззивният съд не бил изложил мотиви, от които да е видно, че е разграничил търпените вреди по отделните наказателни производства, както и че доброто име на ищеца в обществото било тежко компрометирано. Не била доказана и трайна увреда на ищеца. Определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди надхвърлял присъждания такъв в сходни случаи. Въззивният съд не бил съобразил икономическите условия в страната към момента на увреждането. На ищеца не било причинено изключително безспокойство в резултат на извършените процесуални действия, тъй като тези действия били осъществени от страна на разследващите след съответна санкция на компетентния съд и целта им била събиране на доказателства.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ За приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди?

2/ За определяне на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД?

Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. ІІ от ППВС №4/1968 год. и т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК и т. 19 от от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК.

Ответникът по касационната жалба Г. Г. Г. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 15.08.2014 год. Специализирана прокуратура внесла в Специализирания наказателен съд обвинителен акт срещу 15 лица, сред които и ищеца Г. Г. Г. и в тази връзка било 2 образувано НОХД №1090/2014 год. В досъдебното производство спрямо ищеца била в з е т а мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 3 000 лв., като наказателното преследване спрямо него било продължило 7 години и 11 месеца.

Въззивният съд е счел за доказано въз основа на събраните гласни доказателства, че ищецът бил много стресиран след като започнали процесуално-следствените действия срещу него. След като се консултирал с адвокат, веднага се явил за разпити, които продължавали от сутрин до вечер. Едва впоследствие разбрал за какво става въпрос и бил много притеснен за обвинението. От спокоен и уравновесен човек, станал затворен, тревожен, не общувал с никого, притеснявал се да излиза навън, защото имал усещането, че го сочат с пръст. Както бил душата на компанията, така изведнъж се затворил. Действително, срещу него било образувано и друго производство, но това било година по-късно и тогава нещата вече били съвсем „цивилизовани“ – според свидетелката П . /партньорка на Г./. За разлика от това, по първото дело имало медиен отзвук, по вестници, във Фейсбук и прочее. По второто дело, според свидетелката, Г. вече бил свикнал с мисълта за наказателна отговорност, но при първото било истински шок. Тогава се появили проблеми със съня и въпреки че по второто дело веднага сключил споразумение с прокуратурата и нямало такъв стрес, тревожността трайно се установила в психиката на ищеца и той трайно започнал да има проблеми със съня. Според аналогичните показанията на свидетеля Г.

/относно показността на проведената акция срещу Г. и останалите членове на групата, събирали задължения по кредити по неформален ред/ , целият град /Я./ гръмнал и се разбрали имената на преследваните лица, сред които бил и ищецът. Навсякъде имало информация за задържането им – по телевизията, по вестниците, по други медии. След това всички се пръснали притеснени, включително и Г.. След инцидента двамата с този свидетел не се били виждали, не били разговаряли и свидетелят не знаел нищо за състоянието на ищеца. Според показанията на свидетеля Х . /колега на ищеца в колекторската фирма/ се установявало, че ищецът бил със смачкано самочувствие.

Станал затворен, мълчалив, постоянно замислен и вече не бил същият човек.

Обвинението се отразило върху взаимоотношенията с приятелите и той започнал да ги избягва. Двамата с ищеца били „съпроцесници“ по другото дело, по което ищецът бил осъден. Били задържани заедно в специализирания арест в гр. С.. Ищецът споделял със свидетеля, че е много притеснен, че ще има дело.

Въззивният съд е приел за установено въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-психологична експертиза, че ищецът е личност без екстровертна или интровертна насоченост, с ориентация предимно към постигане на цели и резултати, а не към общуване с околните. Има високи нива на стресоустойчивост, силен тип нервна система, с вътрешна локализация на контрол, решителен, самоуверен и склонен да доминира. Според в.лице няма данни за психотична продукция, както и за психопатии и характеропатии. Налице е потиснато депресивно настроение, в лека към умерена 3 степен, което се изразява в разочарование, фрустрация, поява на мисли и завишени опасения от неприятни събития, които са извън контрола на личността. Това, според заключението, съответства на данните за нива на реактивна агресивност и раздразнителност в норма, но близки до горните прагови стойности на тази норма.

Ищецът се откроява като човек с по-високи нива на тревожност от нормата за възрастта и пола си. Вещото лицо констатирало напрегнатост, безпокойство, нервност, мрачно предчувствие за опасност в различна/нова ситуация. Освен това била констатирана фрустрация от това, че в продължение на години ищецът бил принуден да се явява в съдебни заседания, да ангажира адвоката си, да отсъства от работа, да прави разходи и да зависи от показанията на други хора. Пред вещото лице ищецът изразявал силно съжаление, че не е сключил споразумение по НОХД № 1090//2014 год. на СпНС, а предпочел да доказва невинността си, което продължило повече от 7 години. Именно това била основната травма, която ищецът понесъл от наказателното преследване по цитираното дело.

След като е констатирал, че Г. Г. Г. е предявил срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 70 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 1090/2014 год. по описа на СпНС и 21 505.27 лв. – обезщетение за имуществени вреди, от които 18 100 лв. – направени разноски за адвокатски възнаграждения и 3 405.27 лв. – разноски за транспортни разходи и че претенцията за имуществени вреди е била уважена до размер на 18 100 лв., като първоинстанционното решение в тази му част не е било обжалвано от страните и е влязло в сила, въззивният съд е намерил, че е със сила на пресъдено нещо е установено основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника за претендираните вреди.

По отношение на претенцията за неимуществени вреди въззивният съд е приел въз основа на събраните гласни доказателства, че през процесния период ищецът бил понесъл тежко и болезнено образуването и развитието на наказателното производство по НОХД № 1090/2014 год. по описа на СпНС, преживявал стресово съдебните заседания и извършваните спрямо него процесуални действия, понеже се чувствал застрашен от наказание. Непрекъснатите пътувания от гр. Б. до гр. С. били свързани с организация и тревоги, още повече, че се наложило многократно да се явява, поради множеството съдебни заседания, свързани с големия брой обвиняеми лица и множеството престъпления. Мисълта, че ще бъде осъден, станала причина за непрекъснато напрежение, което оказвало влияние на психиката му и рефлектирало върху самочувствието и начина му на живот – той се чувствал унизен, с накърнено достойнство, застрашен от наказателна репресия и предпочитал да не се среща с близки и познати. На това фактическо положение се насложило и второто обвинение, по което, според свидетелката П., той се признал за виновен и сключил споразумение с 4 ответника. Това се случило, след като адвокатите /вероятно на всички обвиняеми/ се събрали и решили, че е по-добре да се сключи споразумение. В обобщение е формирал извод за наличието на пряка причинно-следствена връзка между вредите и недоказаното обвинение, повдигнато срещу ищеца.

Вв връзка с размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е посочил, че следва да се съобрази с критериите за преценка на справедливото им компенсиране, упоменати в разясненията по ППВС № 4/1968 год. , според които понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението като вида, характера, интензитета, продължителността на увреждането на ищеца и други, свързани с личността му.

В тази връзка е изложил съображения, че към момента на образуване на ДП № 32/2013 год. по описа на ОД на МВР – гр.Я., ищецът бил навършил 29 години, без криминално минало, без данни за специално образование или за заемана важна длъжност в обществото. Той работел в дружество, което събирало просрочени вноски по изтеглени кредити със силови методи. При образуване на досъдебното производство, по което впоследствие било образувано НОХД № 1090/2014 год. по описа на СпНС, действията на полицията и органите на реда били широко разгласени по медиите – в интернет и по телевизията. В резултат на разгласяване на дейността, в която се твърдяло, че участва и ищецът, той се бил почувствал засрамен от познати, приятели, не искал да общува с никого, самоизолирал се, доколкото било възможно, започнал да страни от хората; станал тревожен, поради възникналите страхове от налагане на наказание „лишаване от свобода“, при положение, че за повдигнатото обвинение по чл. 214, ал. 2, т. 1 вр. с ал. 1 вр. с чл. 213а, ал. 2 НК се предвиждало наказание „лишаване от сводоба“ за срок от 2 до 10 години и глоба, както и възможност за конфискация на имуществото на осъденото лице до 1/2 част, без да се имат предвид квалифициращите елементи, като извършване на престъплението при условия на продължавано престъпление, каквито данни имало в конкретния случай.