Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 250 от 13.10.2026, Окръжен съд - Враца

Съд
Окръжен съд - Враца
Дело
Въззивно гражданско дело 323/2026
Вид
Решение № 250
Подписан
13.10.2026
Състав
Евгения Георгиева Симеонова, Мира Руменова Джонева, Катя Николова Гердова

Цитирани разпоредби

  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.12 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.19, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.20 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.55 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.59 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.63, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.93 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.93, ал.2, изр.1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 250 гр. Враца, 13.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Катя Н. Гердова

Мира Р. Джонева при участието на секретаря Галя Цв. Иванова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20261400500323 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на адв.М. Г., в качеството й на пълномощник на ищеца В. Г. С., против Решение № 152/19.03.2026 г. по гр.д.

№ 3751/2025 г. по описа на Районен съд-Враца, с което са отхвърлени предявените от въззивника против „ИНКОМС-ЕЛЕКТРОННА И

СЪОБЩИТЕЛНА ТЕХНИКА-МИЛИН КАМЪК“ АД, гр.Враца осъдителни искове за връщане на сумата 8000.00 лева, като дадена при начална липса на основание, за заплащане на сумата 552.00 лв., представляваща обезщетение за забава, считано от деня на поканата за връщане на сумата – 09.04.2025г. до депозиране на исковата молба, както и за присъждане на законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на главницата , и е осъден да заплати деловодни разноски в размер на 620.00 евро.

В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, и необосновано.

Изразява се несъгласие с изводите на районния съд, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение въз основа на постигнато съгласие чрез електронна кореспонденция и извършеното от ищеца плащане е квалифицирано като задатък по смисъла на чл.93 ЗЗД, който следва да бъде задържан от ответника, поради несключване на окончателен договор по вина на ищеца.

Навеждат се доводи, че от събраните по делото доказателства се установява единствено, че между страните са водени преговори за евентуално сключване на договор за изработка, но такъв не е бил сключен и липсва подписан договор и постигнато съгласие по съществените елементи на бъдещото правоотношение - предмет, цена, срокове и конкретни условия за 1 изпълнение. Въззивникът счита, че само наличието на електронна кореспонденция и извършено плащане не е достатъчно да обоснове извод за възникнало облигационно правоотношение, а тези факти сочат единствено на преддоговорни отношения между страните. В тази връзка намира за неправилен извода, че платената сума представлява задатък, тъй като по своята правна същност той представлява акцесорно съглашение, което предполага наличието на валидно сключен договор, какъвто липсва в случая.

Изтъква, че липсва и изрична уговорка между страните относно последиците при неизпълнение, което е съществен елемент за квалифициране на дадена сума като задатък. Излага и аргументи, че в представеното споразумение е предвиден срок за внасяне на капаро, който не е спазен и плащането е извършено след изтичането му, поради което не може да се приеме, че е налице изпълнение на договорно задължение и на това основание. Сочи също, че самото споразумение не е подписано от страните и не поражда обвързващо действие.

На следващо място в жалбата се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищецът има вина за несключването на договора, без да изследва причините за отказа му и без да анализира съдържанието на предложените от ответника договори.

Въззивникът счита, че районният съд е нарушил и разпоредбата на чл.20 ЗЗД, тъй като не е тълкувал действителната обща воля на страните, а е извел съществуването на договор единствено от обстоятелства, сочещи на водени преговори.

Намира обжалваното решение и за необосновано, тъй като фактическите изводи не се подкрепят от събраните по делото доказателства.

Навежда доводи, че от представеното споразумение за капаро от 07.03.2025 г. е видно, че в него има конкретни параметри за изработка на сглобяема къща, поради което може да бъде третиран като предварителен договор за изработка, въпреки че такава форма не е предвидена в закона. В договора е посочено, че възложителят заплаща на изпълнителя капаро в размер на 8 000 лв. като гаранция за изработване на дървена сглобяема къща /ДСК/ и предлагане на договор, платими до 10.03.2025 г., като предназначението на тази сума се тълкува от въззивника като гаранция за последващи действия по сключване на окончателен договор. Изтъква, че е представен само проект на договор от 26.03.2025 г., който не е подписан от страните, както и че не се установява след получаване на сумата от общо 10 500 лв. ответникът да е започнал фактически дейности по разработка на къщата. Посочва още, че предлагането на договор е следвало да се извърши в определен срок от влизане в сила на споразумението, като е било предхождано от обсъждане на всяко едно действие по изработката, в рамките на което ищецът също е предложил свой проект на договор от 01.04.2025 г., но нито една от страните не е одобрила предложения от другата страна проект.

В жалбата се излагат и теоретични доводи, подкрепени с практика на ВКС, относно различните хипотези на неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 ЗЗД и предпоставките за уважаване на искова претенция с такова правно основание. Посочва се, че в случая незаконосъобразно е отхвърлен предявения иск, тъй като не е налице валидно правно основание за плащане на исковата сума, поради което получената от ответника сума подлежи на връщане.

Навеждат се и доводи за нищожност на сключеното между страните споразумение за капаро.

Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и уважаване на 2 предявените искове, ведно с произтичащите от това законни последици.

Подаден е отговор от „ИНКОМС-ЕЛЕКТРОННА И СЪОБЩИТЕЛНА ТЕХНИКА-МИЛИН КАМЪК“ АД, гр.Враца, чрез пълномощника му адв.Н.

Р., в който се изразява становище, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, и се оспорва основателността на въззивната жалба.

Изразява се несъгласие с твърдението на жалбоподателя, че между страните са съществували само преддоговорни отношения. Посочва се, че районният съд правилно е приел, че разменената електронна кореспонденция, одобрението на офертата и проекта, изпращането на споразумение за капаро и извършеното плащане на сумата 7 983,10 лв. от страна на ищеца, потвърдено с фактура, установяват наличието на валидно договорно правоотношение.

Навеждат се доводи, че волята на страните е била ясно изразена и съвпадаща относно всички съществени елементи – предмет, цена и цел на плащането.

Въззиваемият намира за правилен извода на районния съд, че представеното споразумение за капаро не е нищожно, поради невъзможен предмет, тъй като тълкуването по правилата на чл.20 ЗЗД налага извод, че действителната обща воля на страните касае гаранция за изработката на ДСК и предлагане на договор, в съответствие с оферта от 21.02.2025 г. Счита, че съгласието за сключване на договора е изводимо от разменената кореспонденция между страните и извършеното от ищеца доброволно плащане на сума, представляваща капаро, неговото знание за предназначението на извършеното плащане и потвърждението за получаване на сумата от ответника. Счита, че не са налице и останалите два порока, които ищецът твърди като основания за нищожност – липса на предписана от закона форма и основание. Навежда доводи, че законът не изисква специална форма за действителност и дори при неподписан договор не е опорочено съществуването му, а основанието се извлича от целта и предназначението на сумата и фактическите действия на ищеца по заплащането й с посочване на основанието за това – по споразумението.

На следващо място в отговора се изразява несъгласие и с доводите на въззивника, че задатъкът по чл.93 ЗЗД е недействителен, поради липса на сключен окончателен договор. Излагат се аргументи, че неговата цел е именно да гарантира, че страните ще положат усилия за сключване на окончателен договор. Посочва се, че в случая страните изрично са нарекли сумата „капаро“, какъвто е придобилият гражданственост израз за правния термин „задатък“ по смисъла на чл.93 ЗЗД, и са уговорили нейната гаранционна функция в т.12 от споразумението.

Във връзка с вината за несключването на окончателен договор, в отговора се поддържа, че е на жалбоподателя. Въззиваемият твърди, че е изпълнил задължението си, като е предложил проект на окончателен договор на 18.03.2025 г. и актуализиран такъв от 20.03.2025 г., по които въззивникът не е изложил конкретни възражения в уговорения срок, а вместо това е изпратил свой проект, като по този начин е отказал сключване на предложения му договор. Счита, че незначителните различия в цената в двата проекта не могат да обосноват отказ от добросъвестно водене на преговори, съгласно чл.12 ЗЗД.

По отношение доводите, касаещи неоснователното обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД, въззиваемият навежда доводи, че е налице валидно правно основание за получаване и задържане на сумата, а именно – сключеният договор (Споразумение за капаро) и разпоредбата на чл.93, ал.2, изр.1 ЗЗД, която дава право на изправната страна-ответник да задържи задатъка при 3 виновно неизпълнение от страна на далия го ищец.

Прави се искане за оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение. Претендира се присъждане на направените разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Съдебното производство е образувано въз основа на искова молба на В.

Г. С., с която против „ИНКОМС-ЕЛЕКТРОННА И СЪОБЩИТЕЛНА ТЕХНИКА-МИЛИН КАМЪК“ АД са предявени следните обективно съединени осъдителни искове:

- иск за връщане на сумата 8 000,00 лв., равняващи се на 4090,34 евро, като получена при начална липса на основание, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане;

- иск за сумата 552,00 лв., равняваща се на 282,23 евро, представляваща обезщетение за забавено плащане от деня на поканата за връщане на сумата – 09.04.2025 г. до датата на предявяване на иска – 08.10.2025 г.

В исковата молба се твърди, че в предмета на дейност на ответното търговско дружество се включва изработване и доставка на дървени сглобяеми къщи, поради което ищецът се е свързал с него за преговори по възлагане на изработка на такъв вид къща. Посочва се, че с оферта от 21.02.2025 г. ответникът е предложил цена за цялостна изработка и условия за заплащане, както следва: капаро – до 10% или 8000 лева и след одобрен идеен проект и споразумение за капаро аванс материали по договор – 60% капаро.

Сочи се също, че според предложената оферта стойността на изработеното е до 82 000 лева.

Според изложеното в исковата молба, страните са започнали кореспонденция в електронна форма относно техническите задания, проектиране и строеж на едноетажна дървена сглобяема къща /ДСК/, като на 26.02.2025г. ищецът е извършил плащане на сумата 3000 лева от ищеца за идеен проект, а на 11.03.2025г. е направен банков превод за 4096 евро.

Твърди се, че в хода на електронната комуникация, страните не постигнали съгласие за окончателните параметри на изпълнението, поради което не са сключили споразумение и договор за изработка и не е започнала дейност по изработка на ДСК. На 09.04.2025 г. ищецът е отправил покана с искане за възстановяване на платената от него сума от общо 10 500 лева, в която посочва, че сумата е дадена без основание и че е бил въведен в заблуждение относно предоставените услуги и срокове. В исковата молба се сочи, че от страна на ответника е било изпратено становище, в което е заявил, че сумата 8000 лева се задържа като неустойка за неизпълнение на договора, а е призната за възстановяване и възстановена на ищеца само сумата 2500 лева.

Ищецът счита, че дадената от него сума от 8000 лева е платена на ответника при начална липса на основание, тъй като между страните не съществува облигационна обвързаност и липсва възможност да реализира правата си друг ред, а за ответника липсва правно основание да я задържи.

Заявява, че при наведени възражения от ответника за съществуване на договорно основание, прави възражение, че това основание е нищожно.