Решение № 314 от 08.07.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. София, 08.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ивайло Хр. Родопски

Членове:

Николай Св. Василев

Катерина В. Ненова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Николай Св. Василев Въззивно гражданско дело № 20261800500148 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Г. Б. З., подадена чрез адв. А. А., срещу онази част от решение № 234/03.11.2025 г., постановено по гр. д. № 441/2024 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, с която е допълнено решение № 133/19.06.2025 г. по същото дело и е отхвърлен предявеният от въззивника срещу „Кредисимо“ ЕАД иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на разликата над уважения размер от 2123,68 лева до пълния предявен размер от 3576,35 лева, представляваща част от обща сума в размер на 6000,00 лева, като недължимо платена по обявените за нищожни договор за потребителски кредит от разстояние № 2488719 от 15.12.2021 г., договор за потребителски кредит от разстояние № 2603446 от 11.07.2022 г., както и договорите за предоставяне на поръчителство, сключени към тях с „Ай Тръст“ ЕООД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.04.2024 г. до окончателното изплащане.

Срещу решението, в частта му с характер на определение по чл. 248 от ГПК, са постъпили и частни жалби от ответниците „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД, с които се обжалва оставянето без уважение на исканията им за изменение на решение № 133/19.06.2025 г., постановено по гр. д. № 441/2024 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, в частта относно присъденото в полза на адв. А. А. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, което дружествата са осъдени да му заплатят.

С въззивната жалба въззивникът Г. Б. З. оспорва първоинстанционното 1 решение, в обжалваната част, като неправилно и незаконосъобразно. Според него от доказателствата по делото се установява, че ищецът е надплатил по договорите за кредит сумата от общо 3576,35 лева и затова същата му се дължи от ответника „Кредисимо“ ЕАД като платена без основание.

Въззиваемият и ответник „Кредисимо“ ЕАД не се е възползвал от възможността да подаде отговор на въззивната жалба.

В своите частни жалби ответниците „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД оспорват извода на районния съд за размера на дължимото от тях адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца за осъществената от него защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

Ищецът се е възползвал от възможността да депозира отговор на частните жалби, с който ги оспорва. Счита, че определеното от съда възнаграждение за справедливо и адекватно на извършените процесуални действия, на материалния интерес и правна сложност на делото. Затова моли съда да остави частните жалби без уважение.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, като взе предвид подадените жалби, съдържащите се в тях оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:

По въззивната жалба на Г. Б. З.:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.

Следователно, предметът на решаващата дейност на въззивната инстанция е очертан не с наведените фактически доводи и правни съждения в исковата молба, а с релевираните във въззивната жалба основания за неправилност на обжалвания съдебен акт – по отношение на неговата обоснованост, респ. по отношение на обстоятелството дали първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалния закон или не е приложил правилно материалния закон.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Районен съд – Елин Пелин е бил сезиран с искова молба от Г. Б. З., с която против ответниците „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД, са предявени:

2

- искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 23, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит от разстояние № 2488719 от 15.12.2021 г., договор за потребителски кредит от разстояние № 2603446 от 11.07.2022 г., сключени между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД, както и договор за поръчителство от 11.07.2022 г. и договор за поръчителство от 15.12.2021 г. сключени между ищеца и „Ай Тръст“ ЕООД;

- иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на „Кредисимо“ ЕАД да заплати на ищеца сумата от 3576,35 лева от пълната сума в размер на 6000.00 лева като недължимо платена по нищожните договори.

Решението се обжалва едниствено в частта, в която предявеният осъдителен иск е отхвърлен. В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано.

По съществото на спора и с оглед наведените доводи, настоящият състав на въззивния съд намира следното:

За основателност на исковете в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже: 1) своето обедняване, изразяващо се в заплащането на сумата в размер на 3576,35 лева по договор за потребителски кредит от разстояние № 2488719 от 15.12.2021 г. и договор за потребителски кредит от разстояние № 2603446 от 11.07.2022 г.; 2) обогатяване на ответника чрез получаването на тази сума; 3) изискуемост на вземането, т.е. моментът на извършване на плащането и получаването му.

В тежест на ответника е да докаже съществуването на основание да получи плащането.

От заключението на приетата пред първата инстанция съдебносчетоводна експертиза, което настоящият съдебен състав изцяло кредитира като компетентно и обосновано, се установява, че по договор за потребителски кредит № 2488719 от 15.12.2021 г. ищецът е усвоил главница в размер на 2000 лева. По този договор той е заплатил на „Кредисимо“ ЕАД общо 3388,70 лева. Следователно над дължимата главница е заплатена без основание сумата от 1388,70 лева.

По договор за потребителски кредит № 2603446 от 11.07.2022 г. усвоената сума е 3261,90 лева, от които 261,90 лева представляват застрахователна премия. Вещото лице е установило, че ищецът е извършил плащания към ответника в общ размер на 3734,98 лева. Доколкото при недействителност на договора потребителят дължи единствено връщане на чистата стойност на кредита, която е в размер на 3000 лева, недължимо платената сума възлиза на 734,98 лева.

От изложеното следва, че общият размер на недължимо платените от ищеца суми е 2123,68 лева. Поради това предявеният иск е основателен до този размер и правилно е бил уважен от първоинстанционния съд, а за разликата до пълния претендиран размер от 3576,35 лева – отхвърлен.

Следва да се отбележи, че съдът не дължи произнасяне по претенцията на ищеца за връщане на недължимо платена сума по договор за кредит № 3

2340202 от 25.01.2021 г. Този договор не е бил предмет на разглеждане в първоинстанционното производство. В исковата молба ищецът не го е индивидуализирал като основание на иска, а единствено е направил общо твърдение за съществуването на „евентуален“ трети договор, без да посочи неговия номер и дата на сключване. Този договор не е отбелязан и в петитума на исковата молба. Едва с молба от 06.02.2023 г. е поискано изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер от 2200 лева на 3576,35 лева. С това искане едновременно е било въведено ново фактическо основание – договор за кредит № 2340202 от 25.01.2021 г., и е поискано увеличение на размера на иска, което е недопустимо съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК. Правилно първоинстанционният съд е допуснал единствено изменението на иска чрез увеличаване на неговия размер и не се е произнесъл и по нововъведеното основание - договор за кредит № 2340202 от 25.01.2021 г.

Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, решението на районния съд следва да бъде потвърдено като правилно.

По частните жалби на „Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД:

При служебна проверка за допустимост и редовност на частните жалби, настоящият съдебен състав намира, че същите са подадени в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирани за това лица, поради което са допустими. При служебната проверка за редовност на частните жалби се установява, че същите отговарят на изискванията на чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.

Съгласно чл. 278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на определението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Според чл. 278, ал. 2 от ГПК ако отмени обжалваното определение, съдът сам решава въпроса по жалбата.

Както беше посочено първоинстанционният съд е бил сезиран с искове за прогласяване на нищожността на два договора за кредит и два договора за поръчителство, както и осъдителен иск за връщане на даденото поради липса на основание по договорите за кредит. Исковата молба е подадена чрез адв. А.

А., който ищецът е упълномощил да го представлява по делото. Адвокат А. е осъществил безплатна правна защита на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.

С решението си Районен съд – Елин Пелин е уважил изцяло предявените главни искове и е уважил частично предявения евентуален иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Съдът е присъдил в полза на адв. А. А. адвокатско възнаграждение в размер на 1658,56 лева, дължимо от ответника „Кредисимо“ ЕАД и адвокатско възнаграждение в размер на 1027,40 лева, дължимо от „Ай Тръст“ ЕООД. В мотивите на решението в частта за разноските е прието, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи с оглед на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа и се дължи възнаграждение по всеки един отделен иск съобразно чл. 2, ал. 5 от Наредбата.

Ответниците са депозирали молби по реда на чл. 248 от ГПК с искане 4 адвокатското възнаграждение да бъде намалено.

Първоинстанционният съд е отказал да намали определеното адвокатско възнаграждение като е споделил практиката на ВКС, според която не е необходимо съдът да преценява и страната да доказва, че е налице някое от основанията по чл. 38, ал. 1 т. 1-3 от Закона за адвокатурата. Същевременно е приел, че размерът отговаря на фактическата и правна сложност на делото и на броя предявени искове.

С оглед доводите в жалбите настоящият състав намира следното.

На първо място съдът не е обвързан от размерите, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. /така решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело № C‑438/22 и определение № 4888 от 29.10.2024 г. по ч.гр.д. № 3551 от 2024 г. на ВКС, ГК, определение № 1001 от 06.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 553 от 2024 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 28 от 21.01.2022 г. по ч.т.д.№ 2347 от 2021 г. на ВКС, ТК, II т.о., определение 1183 от 14.03.2024 г. по ч.гр.д.№ 2605 от 2023 г. на ВКС, ГК, III г.о. и определение № 327 от 16.07.2018 г. по ч.т.д.№ 750 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о./, но би могъл да ги ползва като ориентир. Посочените критерии са относими както при преценката на съда по искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност, така и при определянето на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

В тези случаи съдът следва да вземе предвид не само величината на защитавания интерес /цената на иска/, но и обема и сложността на извършената дейност от адвоката, както и дали тази дейност изисква висока компетентност и знания с оглед фактическата и правна сложност на конкретното дело.

На следващо място приложение в случая намира разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа.