Решение № 1165 от 19.10.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1165 гр. София, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Алексиева

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Иванка Иванова при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20261000500403 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 6186 от 15.10.2025 г. по гр.д. № 12866/2021 г. Софийски градски съд, ГО, I-1 състав осъдил Б. Г. Л., ЕГН **********, да заплати на О.

С. С., ЕГН **********, сумата от 29 337.45 лв. на основание чл. 534, ал. 1 ТЗ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 25.10.2021 г. до изплащането. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 2 873.50 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 133625/10.11.2025 г. от ответника Б. Г. Л., чрез пълномощника му адв. Г. Г., с която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност - неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. От събраните по делото доказателства, вкл. свидетелските показания се установили по безспорен начин твърденията на ответника за съвместна дейност на страните по сключения договор за гражданско дружество. Свидетелят изрично потвърдил, че между страните е имало устна уговорка за общ бизнес, свързан с внос и продажба на автомобили от Италия, при която всяка от страните участвала със свой дял и следвало да получава 1 поравно печалбата от продажбите. Тези показания кореспондирали с останалите доказателства по делото, вкл. с установените факти относно закупуването на автомобилите, извършените разходи за тяхното транспортиране и ремонт, както и с предаването на значителни парични суми от ответника на ищеца в рамките на последващите месеци. Тази фактическа обстановка очертавала действителното каузално правоотношение между страните, което стояло зад издадения запис на заповед. В нарушение на съдопроизводствените правила съдът не обсъдил в тяхната взаимна връзка и съвкупност всички доказателства, нито изложил мотиви защо не кредитира свидетелските показания, които били последователни, логични и вътрешно непротиворечиви. Съдът приел, че не са налице доказателства за извършени плащания от ответника в общ размер 23 000 лв., както и че твърденията за предоставяне на собствения му автомобил „Хюндай Теракан“ с рег. № *** с уговорка за приспадане на стойността или за ползване срещу наем не са доказани. Съдът неправилно приложил ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, като отказал да кредитира свидетелските показания относно извършените плащания. Забраната се отнасяла за погасяване на задължения, установени с писмен акт и била неприложима, когато самият запис на заповед имал обезпечителен, а не самостоятелен характер, и когато между страните не се спори, че ефектът е издаден във връзка с каузалното правоотношение. В този случай доказването на частични плащания представлявало доказване на изпълнение по каузалното правоотношение, а не по самия менителничен ефект. Неправилно било и тълкуването на закона по отношение на гражданското дружество. Всеки съдружник в гражданското дружество участвал не само в ползите, но и в рисковете от осъществяването на общата дейност. Внесените от съдружниците средства представлявали техен дял в общото имущество и се влагали за постигане на общата стопанска цел, като съществувала възможност печалба да не се реализира, а рискът от неуспех се носел съразмерно от всички съдружници. Всяка вноска, направена в дружеството, подлежала на връщане само при наличие на реализирана печалба и при извършване на окончателна рекапитулация на приходите и разходите, съгласно чл. 359, ал. 3 ЗЗД. Съдът неправилно приел и че от нормите на чл. 358 и чл. 359 ЗЗД следва, че съдружникът, който е заявил прекратяване на участието си, автоматично придобива право на връщане на внесената от него парична вноска. За първи път с жалбата се поддържа, че 2 ищецът не притежавал ликвидно и изискуемо вземане към ответника, което да може да бъде обезпечено с менителничния ефект (в първата инстанция се твърди погасяване на вземането чрез частични плащания и чрез прихващане).

Без извършена рекапитулация на приходите и разходите не можело да се определи дали дружеството е реализирало печалба или загуба и съответно дали на съдружника се дължи нещо изобщо. Поради това съдът неправилно приел, че записът на заповед е издаден в обезпечение на вземане за връщане на внесената в дружеството парична сума. По делото не се доказало и ищецът да е отправял предизвестие или каквото и да било волеизявление за прекратяване на участието си в гражданското дружество по смисъла на чл. 363, б. „г“ ЗЗД, съгласно която норма съдружникът можел да се оттегли само чрез предизвестие, направено добросъвестно и в подходящо време. Поради това изводът на съда, че ищецът е прекратил участието си в дружеството и е придобил право на връщане на внесената сума бил необоснован. Без доказано предизвестие, направено добросъвестно и в подходящо време, членството в гражданското дружество не можело да се счита за прекратено, а съответно не можело да възникне и вземане за връщане на ликвидационен дял по чл. 359, ал. 3 ЗЗД. Едва след прекратяване на дружеството ставали изискуеми вземанията във връзка с печалбите и/или загубите по чл. 361 ЗЗД. Неправилно съдът счел релевираното от ответника възражение за прихващане за неоснователно - че не е доказано предоставянето на ищеца на автомобила „Хюндай Теракан“. Показанията на св. Х. съдържали конкретни данни за предаването на автомобила, за мястото и обстоятелствата, при които това е станало, и за продължителното му ползване от ищеца. Възражението за прихващане било надлежно заявено и се основавало както на договорно, така и на евентуално извъндоговорно основание – чл. 59 ЗЗД. При условията на чл.

266, ал. 2, т. 2 ГПК в жалбата се твърдят новонастъпили обстоятелства от значение за релевираното възражение за прихващане - в началото на м. май 2025 г. с въззивника се свързали от автомобилен сервиз и го уведомили, че собственият му автомобил „Хюндай Теракан“ с рег. № *** бил закаран и оставен там. При отиване в сервиза не могъл да отвори автомобила, тъй като ключовете не му били върнати от ищеца О. С.. Това наложило да намери ключар, който да отвори автомобила и впоследствие да му извади ключ.

Няколко дни по-късно отишъл до КАТ за издаване на нов талон за автомобила, тъй като ищецът не му върнал и талона. В тази връзка представя нови 3 писмени доказателства - фискален бон/разписка, установяваща извършената на 08.05.2025 г. ключарска услуга и касов бон и квитанция по заявление № 254134094909/12.05.2025 г., издадени от КАТ-МВР, които според въззивника потвърждавали фактическото държане и разпореждане от страна на ищеца или от лица, свързани с него, както и продължителното ползване на автомобила през процесния период. Тези доказателства установявали, че ответникът бил лишен от възможността да ползва собствения си автомобил, докато ищецът извличал реална имуществена полза от неговото ползване, спестявайки си разходи за транспорт или наем на аналогичен автомобил. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 05.06.2026 г.

След съобщаване на страните с определение № 2448 от 03.08.2026 г., че въззивният съд ще приложи служебно императивната материалноправна норма на чл. 535, т. 7 вр. чл. 536, ал. 1 ТЗ, въззивникът поддържа, че липсата на подпис за „издател“ в процесния запис на заповед обуславя неговата недействителност. Съображения излага в допълнителни писмени бележки от 08.10.2026 г.

Въззиваемата страна О. С. С., чрез пълномощник адв. В. С. от САК е депозирал отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва жалбата.

Налице бил валиден и редовен от външна страна запис на заповед, съдържащ всички реквизити по чл. 535 ТЗ, подписан от въззивника и с настъпил падеж, които факти не се оспорвали. Първоинстанционният съд правилно приел, че са налице предпоставките на чл. 534 ТЗ, а каузалното правоотношение не било доказано. Твърденията за гражданско дружество били илеревантни, записът на заповед имал абстрактен характер и „обезпечавал самостоятелно парично задължение за връщане на сумата“. Твърденията за извършени плащания не били установени с допустими доказателства, като съгласно чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК погасяване на писмено установено задължение не можело да се доказва със свидетелски показания. Възражението за прихващане с автомобила също било недоказано. Моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

След съобщаване на страните с определение № 2448 от 03.08.2026 г., че 4 въззивният съд ще приложи служебно императивната материалноправна норма на чл. 535, т. 7 вр. чл. 536, ал. 1 ТЗ, с молба от 06.10.2026 г. и в открито съдебно заседание на същата дата поддържа, че подписът върху процесния запис на заповед бил положен от издателя Б. Л. при издаването на записа. При предявяването на 28.10.2016 г. не бил полаган нов подпис на издателя, а извършеното отбелязване относно предявяването не представлявало нов подпис на издателя. Подписът, който се намирал в непосредствена близост до отбелязването за предявяване, бил вече положеният при издаването подпис на издателя Б. Л., който не оспорил, а напротив – потвърдил, че е подписал като издател процесния запис на заповед. Съображения излага в писмени бележки от 13.10.2026 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Атакуваното решение е валидно и допустимо, но въззивният съд го намира за неправилно по следните съображения:

С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за сумата 29 337.45 лв., равностойни на 15 000 евро, дължима от ответника по прескрибиран запис на заповед от 28.04.2016 г. с падеж 28.10.2016 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда на 25.10.2021 г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск по основание и размер. Твърди, че в началото на 2016 г. страните постигнали съгласие да започнат съвместен бизнес – внос и продажба на автомобили от Италия, като двамата участват поравно като парична сума и си поделят печалбата поравно. Преди 5 заминаването на ответника за Италия, на 20.05.2016 г. ищецът му предал в брой сумите 10 000 евро и 9 500 лв. (т.е. общо 14 857.27 евро). Твърди, че закупил 9 бр. автомобили от Италия, които в началото на юни 2016 г. пристигнали с автовоз от Италия в България, Дупница. Тъй като автомобилите имали дефекти, ответникът предприел действия по ремонтирането, боядисването и почистването им, след което автомобилите се пускали за продажба на електронни сайтове. Пак в началото на юни 2016 г. ищецът поискал от ответника да му върне парите, защото идвала криза, но ответникът му обяснил, че ще може да му върне парите след като автомобилите бъдат продадени. Около 5 месеца по-късно, на 27.10.2016 г. ищецът отново му се обадил по телефона, срещнали се и ищецът му казал, че се притеснява за парите, които е инвестирал в бизнес проекта и иска ответникът да му подпише запис на заповед като обезпечение, че ще му ги върне. Така на 28.10.2016 г. ответникът подписал посочения запис на заповед. Твърди още, че три месеца по-късно ищецът му поискал 5 000 евро, които ответникът му предал лично на 26.01.2017 г. През април отново се свързал с ответника и му казал, че му трябват още 5 000 лв., които да предаде на неговия щурей Е.. На 15.04.2017 г. дал парите лично на О., който ги предал на шурея си. На 04.02.2018 г. ищецът му поискал още 5 000 лв., които ответникът му предал лично вечерта на същия ден. На 18.06.2018 г. му поискал още 3 000 лв., които ответникът предал на Е. на същия ден. Така общо върнатите на ищеца пари били в размер на около 23 000 лв. (22 779.15 лв.). Твърди още, че на 04.04.2020 г. О. отново му поискал пари, но тъй като ответникът нямал налични му предложил да му даде собствения си автомобил „Хюндай Теракан“ с рег. № ***, като ищецът го продаде и вземе парите от продажбата или да го ползва лично, като всеки месец си приспада (прихваща) сумата от 400 лв., на колкото възлизал средният пазарен наем на такъв автомобил. О. се съгласил, срещнали се в гр. Дупница в автокъща „Марек“ и ответникът му предал ключовете от колата заедно с малкия талон на автомобила. Ищецът не продал автомобила, но в периода от 04.04.2020 г. до 01.09.2022 г. го ползвал, във връзка с което ответникът е релевирал възражение за прихващане със сумата 11 600 лв., представляваща наемна цена за ползването на посочения автомобил на договорно основание, евентуално – на извъндоговорно основание, тъй като с тази сума ищецът се обогатил, ползвайки личния автомобил на ответника и лишавайки го от ползването му. С отговора е заявено и възражение, че от формална страна 6 записът на заповед не съдържа изискуемите в чл. 535, ал. 1 ТЗ реквизити.