Решение № 586 от 23.09.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 586 гр. София, 23.09.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 15-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на седми юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Даниела Дончева

Красимир Маринов

Капка Павлова при участието на секретаря Валентина Игн. Колева като разгледа докладваното от Красимир Маринов Въззивно търговско дело № 20211001000341 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 291722/15.03.2021 г., подадена от държавата, представлявана от министъра на финансите чрез юр.к. Д. Д. срещу решение № 261131/19.02.2021 г., постановено по гр. дело № 17225/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати на „Фец Тафтино“ ООД, с. Рупите, общ. Петрич, ул. „Тракия“ № 5, с ЕИК:201365178 на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 4, § 3 ДЕС, сумата от 62 074.67 лв., представляваща обезщетение за нанесената вреда, за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., ведно със законната лихва от датата на депозирането на исковата молба - 27.12.2018 г. до окончателното погасяване на задължението, както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 18 920.42 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 27.12.2015 г. до датата на исковата молба - 26.12.2018 г., както и сумата от 7 434.25 лв. деловодни разноски.

Жалбоподателят счита решението в обжалваната му част за недопустимо, неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Излага съображения в подкрепа на твърденията си, че: 1) решението било недопустимо поради липса, както на процесуалноправна, така и на материалноправна легитимация на държавата, представлявана на основание чл. 31, ал. 1 ГПК от министъра на финансите, да отговаря по така предявените искове за обезщетение на вреди, настъпили вследствие на законодателната дейност на Народното събрание; 2) неправилен и 1 необоснован бил изводът на съда за основателност на предявения иск с основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД; липсвали мотиви в решението по въпроса налице ли е противоправност, осъществена от държавата, представлявана от министъра на финансите, при приемане на процесните разпоредби от ЗЕВИ, от народните представители, не било изследвано какво е действието във времето на обявените за протиконституционни разпоредби, който въпрос бил от изключителна важност за основателността на предявените искове; неправилно съдът приел, че приемането на противоконституционни разпоредби от законодателния орган представлявало противоправно действие; 3) неправилно и необосновано било решението за осъждане на държавата, представлявана от министъра на финансите на осн. чл. 49 ЗЗД вр. чл. 4, § 3 ДЕС, поради липса на мотиви в тази посока; 4) неправилно и необосновано било решението в частта му за разноските.

По така изложените възражения, жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили решението в обжалваната му част, а в случай, че го приеме за допустимо в тази му част – да го отмени като неправилно и необосновано. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК насрещната страна „Фец Тафтино“ ООД чрез адвокат К.И. е подала отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение като потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски.

Софийският апелативен съд, в настоящият си съдебен състав, след като се запозна с доводите на страните и доказателствата по делото, намира жалбата за процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, а разгледана по същество я намира за неоснователна поради следните съображения:

Производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба на „Фец Тафтино“ ООД с вх. № 168700/27.12.2018 г., с която се предявени срещу Република България, представлявана от министъра на финансите няколко обективно евентуално съединени искове: ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 62 074.67 лв., съставляваща обезщетение за нанесената вреда за периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., в резултат на приемането на противоконституционна правна норма, изпълнението на същата и неуреждане на последиците от противоконституционността, заедно със законната лихва върху главницата от деня на всяка от удръжките до окончателното заплащане, или общо 28 679.59 лв. съгласно уточнителна молба от 06.04.2020 г.; а при условията на евентуалност - ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата на главницата от 62 074.67 лв. заедно със законната лихва от завеждане на иска, на основание чл. 55 ЗЗД, или при условията на евентуалност, на основание чл. 59 ЗЗД.

Ищецът твърди, че бил производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, надлежно присъединен, със сключени договор за използване на разпределителната мрежа от производителя 1200673723/10.05.2012 г., договор номер 1200700918/06.06.2012 г. и договор номер 1200700824/06.06.2012 г. Експлоатирал три фотоволтаични електроцентрали, находящи се в местността „Тафтино“ в землището на с. Рупите, община Петрич, област Благовеград (ФЕЦ „Тафтино 1“, ФЕЦ „Тафтино 2“ и ФЕЦ „Тафтино 3“). По силата на този статут бил в договорни отношения с „ЧЕЗ Електро България“ АД, което имало към ищеца текущи задължения, в т.ч. и в исковия период, в различни размери, въз основа на договор № 206/14.05.2012 г. с допълнително споразумения към него от 07.06.2012 г., съгласно които „ЧЕЗ Електро България“ АД изкупувало 2 енергия, в т.ч. и в исковия период.

На 20.12.2013 г. Народното събрание приело Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. (обн. ДВ. бр. 109 от 20.12.2013 г.), с нормите на който закон била въведена такса от 20 %, с която били обложени приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и вятърни централи. Това станало с т. 2 и т. 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г., с които били създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници. От 01.01.2014 г. тази такса била удържана директно от получателя на електроенергията „ЧЕЗ Електро България“ АД, съгласно закона.

С решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1 от 2014 г., КС ги обявил за противоконституционни. От този акт следвало задължение на държавата, по силата на чл. 22, ал. 4 от Закона за конституционния съд, да уреди последиците от обявяването на противоконституционността, като това следвало да стане от органа, който е постановил противоконституционния акт - Народното събрание.

Ищецът счита, че били му нанесени имуществени вреди, изразяващи се в удържане на суми.

Тези норми нарушавали законодателството на Европейския съюз, тъй като противоречели на Директива 2009/72/ЕО на ЕП и на Съвета от 13 юли 2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО - чл. 3, ал. 1, чл. 1 и др.; на чл. 63 и чл. 107 и др. от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС); на чл. 1 от ЕКПЧОС и др., на Договора за енергийна харта - чл. 10 и чл. 21, ал. 1, б „б“.

Посочва и че били удържани общо 62 074.67 лв. за периода от януари до м. август 2014 г., платени в посочения период от седем месеца, от „ЧЕЗ Електро България“ АД от негови задълженията към ищеца, представляващи вреда за дружеството.

Ищецът поддържа, че ако не била налице вреда, било налице неоснователно обогатяване, защото било налице разместване на имуществени блага от патримониума на ищеца в този на държавата, което било без основание. Неизпълнението от НС на задължението му по чл. 22, ал. 4 ЗКС не лишавало увредените вследствие прилагането на противоконституционната норма лица да търсят обезщетение за вредите по общия ред, а дори напротив, самото то било основание за търсене на обезщетение. Освен, че било налице възлагане от държавата за извършване на горепосочените действия и бездействия, било налице и противоправно поведение на длъжностните лица, съставящи колективния държавен орган - НС, изразяващо се както в приемане на противоконституционна и противоречаща на правото на ЕС разпоредба (арг. чл. 67, ал. 2 КРБ), така и в бездействие – неуреждане на възникналите в резултат прилагането на противоконституционна разпоредба правни последици.

Ответникът - Държавата, представлявана от министъра на финансите, оспорва изцяло исковете като неподведомствени на гражданските съдилища, недопустими и неоснователни. Сочи, че действието на решението на КС, с което се обявявала противоконституционност на закон, било уредено в чл. 151, ал. 2 КРБ. Действието на решението на КС било занапред (ех nunc). Всичко, извършено в периода между влизането на закона в сила и обявяването му за противоконституционен, оставало законосъобразно, тъй като се прилагал действащ закон. До 3 обявяването на нормата за противоконституционна същата следвало да се счита за валидна и законосъобразна, както и че валидно пораждала търсеното от законодателя правно действие.

Обявените за противоконституционни норми, уреждащи задължението за удържане на такси, запазвали приложимостта и валидното си действие до датата на влизане в сила на решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС. Държавата не била пасивно легитимирана да отговаря по иск, обоснован с гаранционно - обезпечителната й отговорност, тъй като не можела да се разглежда като „възложител“ на работа на Народното събрание, нито пък Народното събрание можело да се приема за „лице“, на което държавата възложила работа. Липсвало пряко възлагане по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД. Липсвала вина като материалноправна предпоставка за осъществяването на фактическия състав по чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД. Ежемесечното удържане на такси за съответен период не било резултат от противоправно действие на държавата, а се явявало резултат от прилагането на вече приет и обвързващ със задължителна сила ищеца закон, до 09.08.2014 г. В този смисъл не била налице причинно - следствена връзка между твърдяното увреждащо действие от ответника и сочените от ищеца пропуснати ползи за процесния период.

Вредите за ищеца следвало да са в пряка причинно-следствена връзка от съществено нарушение на норма на правото на ЕС, която предоставяла конкретно право на частноправен субект, в случая това не било налице, доколкото били въведени бланкетни и необосновани твърдения за нарушаване на директиви в тяхната цялост и на разпоредби от ДФЕС и ЕКПЧОС, без да се сочело в какво се изразявало нарушението. Навеждането на твърдение за противоречие с разпоредбите на чл. 63 и чл. 107 от ДФЕС било неоснователно и недоказано.

Разпоредбите, приети с § 6 от ЗДБРБ за 2014 г., не противоречели на основния принцип за свободно движение на капитали. Липсвали доказателства за проявено възпиращо действие на инвестиции в държава-членка за периода 01.01.2014 г. - 31.08.2014 г. или по отношение на трета държава. Не се доказвало наличие на вреди за ищеца предвид изложената от него фактическа обстановка, както и съществено нарушение на държавата на въпросната разпоредба, което да било в пряка причинна връзка с претърпяна вреда. Към момента на приемане на противоконституционните разпоредби енергията от възобновяеми източници могла да се реализира на свободен и на регулиран пазар. Законодателят не задължавал всички производители на енергия от възобновяеми източници да участват на регулирания пазар (арг. чл. 25, ал. 1 ЗЕВИ).

На свободния пазар държавата не се намесвала, но цените се определяли от пазарния принцип на базата на търсенето и предлагането и били по-ниски от регулираните преференциални цени.

Безспорно било, че производителите на енергия от вятър и слънце, какъвто бил и ищецът, свободно и доброволно били избрали да участват на регулирания пазар, което им гарантирало поблагоприятно третиране и сигурност в развиваната от тях стопанска дейност. Неоснователно било оплакването за противоречие с чл. 3, ал. 1 и др. от Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО.