Решение № 1141 от 09.11.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1141 гр. София, 08.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иванка Ангелова

Членове:

Красимир Машев

Златина Рубиева при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело № 20211000500896 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 2165/03.04.2017 г., постановено по гр. д. № 279/2015 г. по описа на СГС, І ГО, 1 състав, изцяло са уважени предявените от „Юробанк България” АД (универсален правоприемник на „ДЗИ Банк” АД) срещу Т. И. М. и И. В. М. кумулативно обективно и пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на допуснатите със Заповед за незабавно изпълнение по чл.

417 ГПК, издадена на 29.08.2014 г. по гр. д. № 45765/2014 г. по описа на СРС, 44 с-в, до предварително принудително удовлетворяване на следните парични притезания: 1) по чл.

430, ал. 1 ТЗ – за заплащане солидарно на сумата от 55784,01 лв., представляваща главното парично вземане по Договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на кредити” в „ДЗИ” АД № 2171/13.09.2005 г. и анексите към него, ведно със законната мораторна лихва от подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК – 20.08.2014 г., до окончателното й заплащане; 2) по чл. 430, ал.

2 ТЗ – за заплащане на сумата от 4204,62 лв., представляваща възнаградителна лихва, изтекла за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г. и 3) сумата от 335,98 лв. – сборът от т. нар. такса за управление и обслужване на кредита и т. нар. такса за администриране на просрочен кредит, дължими за периода от 20.01.2014 г. до 19.08.2014 г.

Изцяло са отхвърлени предявените срещу Б. Г. Х. кумулативно обективно съединени 1 положителни установителни искове за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на по-горе описаните парични притезания.

За да постанови решението, първоинстанционният съд е достигнал до правния извод, че въз основа Договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на кредити” в „ДЗИ” АД № 2171/13.09.2005 г. и анексите към него между праводателя на ищеца и ответниците е възникнало действително търговско правоотношение, по силата на което „ДЗИ Банк” АД се е задължило и е предоставило на кредитополучателите сумата от 59000 лв., а последните е следвало да върнат отпуснатия кредит на 240 разсрочени погасителни вноски. Прието е, че съгласно уговореното в допълнителните споразумения, вкл. и при поемането на възникналия дълг от И. В. М. удостоверените в процесната Заповед за незабавно изпълнение парични притезания са възникнали в претендирания размер срещу тримата ответници, но, тъй като уведомлението за превръщане на разсроченото главно парично задължение в предсрочно (незабавно) изискуемо (поради неизпълнение на поетите правни задължения за връщане на предоставения кредит - на разсрочени вноски) е достигнало до знанието единствено на Т. И. М. и И. В. М., срещу тези ответници предявените искове са изцяло уважени, а срещу Б. Г. Х. отхвърлени. В този смисъл, СГС е достигнал до правния извод, че твърдяната предсрочна изискуемост е част от основанието на предявените искове, поради което без да е установен в процеса на доказване този правнорелевантен факт по отношение на солидарния длъжник Б. Г. Х., предявените искове срещу него са изцяло неоснователни.

Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ответника Т. И. М. в частта, в която срещу нея са уважени предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни искове за установяване съществуването на процесните вземания – остатъка на усвоения, но невърнат кредит, ведно с уговорената възнаградителна лихва и претендираните такси. Въззивницата навежда доводи за недоказаност на твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, тъй като не е установено, че надлежно е била уведомена от банката за настъпване на материалноправните предпоставки, обуславящи превръщането на разсроченото главно парично задължение (главницата) в предсрочно (незабавно) изискуемо поради преустановяване изпълнението на повтарящите се месечни задължения за заплащане на уговорените анюитетни вноски. Счита, че конкретният размер на дължимите вноски не може да се установи, тъй като при сключване на процесния договор за банков кредит страните не са установили каква е структурата на дълга по съответната месечна анюитетна вноска - липсва уговорен погасителен план. От друга страна, поддържа, че кредитополучателите са заплатили необосновано и едностранно определена (извън уговореното между страните по кредитното правоотношение) по-висока възнаградителна лихва след извършената от банката „корекция” на главницата.

В срока по чл. 265, ал. 1 ГПК ответникът И. В. М. - при възникнало пасивно обикновено другарство, се е присъединил към въззивната жалба, поради което и той надлежно е сезирал въззивния съд с изложените във въззивната жалба правни доводи за 2 неправилност на първоинстанционното решение. Следователно, неправилно се явява постановеното от настоящия въззивен състав в проведеното на 12.10.2021 г. о. с. з.

Определение, с което е прието, че по отношение на този ответник обжалваното решение е влязло в сила, поради което е разпоредено той да бъде изключен („заличен”) от Списъка за призоваването. При така изяснените правнорелевантни обстоятелства това Определение трябва да бъде отменено на основание чл. 253 ГПК с настоящия съдебен акт.

Въззиваемият е подал в срок отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната неоснователност, тъй като решаващият съд е достигнал до правилния правен извод, че поради липса на писмен отговор на исковата молба въззивницата е признала факта на надлежното й уведомяване за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита поради виновно неизпълнение на правните задължения за заплащане на уговорените погасителни вноски. Счита, че точният размер на предявените парични притезания е установен от приетата от първоинстанционния съд ССЕ.

С влязло в сила Разпореждане на СГС е върната подадената от ищеца въззивна жалба в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни искове срещу третия ответник Б. Г. Х., поради което в тази част Решението на СГС е влязло в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

С Решение № 497/28.02.2019 г., постановено по гр. д. № 498/2018 г. по описа на САС, ГО, 12 с-в, е уважена въззивната жалба на ответницата и на присъединилия се към нея ответник-обикновен другар, като изцяло са отхвърлени предявените срещу тях пасивно субективно съединени положителни установителни искове.

С Решение № 189/16.03.2021 г., постановено по т. д. № 1884/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II отд., това въззивно решение е било отменено, като делото е върнато на друг въззивен състав за разглеждане на предявената въззивна жалба със задължителни указания по точното тълкуване и прилагане на материалния и процесуалния закон, а именно с оглед на задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, да се изследва правнорелевантното обстоятелство дали след подаване на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК - 20.08.2014 г., до края на съдебното дирене пред въззивната инстанция е настъпила изискуемостта на уговорени, но незаплатени месечни погасителни вноски, респ. да бъдат уведомени страните, че съдът служебно ще преценява дали уговорената между страните по кредитното правоотношение възнаградителна лихва, респ. уговорените месечни анюитетни вноски едностранно са били увеличавани от банката въз основа на неравноправни клаузи, уговорени в договора за банков кредит.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е 3 ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

СГС, І ГО, 1 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно и пасивно субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ.

Както е изяснено в задължителното за въззивния съд решение на ВКС, с което е отменено постановеното решение на предходния въззивен състав, правилно е установено, че „между праводателя на ищеца и ответниците Т.М. и Б. Х. е сключен договор за банков кредит със сключена застраховка „Живот на получатели на кредити” в „ДЗИ” АД с № 2171/13.09.2005 г., както и че е бил сключен договор за встъпване в дълг от 19.10.2010 г. с ответника И.М. - поемател и встъпващ длъжник, както и че между страните са сключени допълнително споразумение от 27.10.2010 г. и допълнително споразумение от 20.11.2012 г.”.

Следователно, въззивният съд е длъжен да приеме, че между страните в настоящото съдебно производство е възникнало действително кредитно правоотношение по договор за банков кредит, както и че И.М. е учредил лично обезпечение чрез встъпване в процесното кредитно правоотношение.

По силата на сключения на 13.09.2005 г. между „ДЗИ Банк” АД (праводател на ищеца в настоящото съдебно производство), от една страна, и Т. И. М. и Б. Г. Х., от друга, договор за банков кредит банката се е задължила да предостави на кредитополучателите паричен кредит в размер на сумата от 59000 лв., срещу насрещната парична престация – уговорената възнаградителна лихва в размер на 11% за първата година от срока на кредита, респ. на 12% за остатъчния срок на кредита (следователно, страните са уговорили фиксиран лихвен процент за срока на действие на кредитното правоотношение, без да е установен референтен лихвен процент и фиксирана надбавка). Правното задължение на кредитополучателя да върне предоставения и усвоен кредит е разсрочено на 240 месечни погасителни вноски. Не е спорно между страните, а и от приетото от СГС заключение на ССЕ се установява, че страните не са уговорили конкретен размер на месечните погасителни вноски (не е изготвен погасителен план), но това обстоятелство не обуславя нито нищожност на договора за банков кредит, нито безвъзмездност при пораждане на кредитното правоотношение (анюитетните вноски се изчисляват по утвърдена математическа формула, която е използвана от вещите лица от допуснатите и приети по делото ССЕ).

В клаузата на чл. 8.1.1. от договора е уговорено потестативно право на банката с едностранно волеизявление да превърне разсроченото главно лихвоносно задължение в изцяло предсрочно изискуемо – при неизпълнение „на което и да е от условията по 4 настоящия договор”, следователно и при неизпълнение на месечно правно задължение за връщане на предоставения кредит, ведно с дължимата възнаградителна лихва – при настъпване на тяхната изискуемост.

Въззивниците са потребители по смисъла на § 1, т. 1 ДР от ЗЗППТ (отм., но приложимо обективно право при пораждане на процесното кредитно правоотношение), а банката е търговец по смисъла на § 1, т. 2 ДР от ЗЗППТ (отм.). Основанията за изменение на „цената” на банковата услуга (възнаградителната лихва) следва да бъдат уговорени ясно, недвусмислено и разбираемо за средния потребител – арг. чл. 36, ал. 1 ЗЗППТ (отм.).

В клаузата на чл. 9, ал. 3 от процесния договор за банков кредит страните са постигнали съгласие, че „кредиторът дава неотменимото си и безусловно съгласие при промяна на пазарните условия банката едностранно да промени лихвения процент по кредита...”.

При сключването на договора за банков кредит страните са уговорили определена ставка на възнаградителната лихва, с оглед на която ответниците са взели решение да бъдат кредитополучатели, т.е. тези клаузи са част от договора и могат да бъдат едностранно изменяни само в предвидените в договора случаи. В този смисъл е и повелителната правна норма, уредена в чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗБ (отм., но приложимо обективно право към релевантния момент) – „При отпускане на кредити банката задължително предоставя безплатно на клиента своите правила за делова дейност, които съдържат: данни за общите разходи по заема (лихви, такси, комисиони и други) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят”). Следователно, в самия договор за кредит е следвало безусловно и изцяло да се уговорят всички разходи по кредита. Разпоредбата на чл. 39, ал.