Решение № 107 от 06.04.2022, Окръжен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 107 гр. Плевен, 04.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ при участието на секретаря ЖЕНИ Н. СТОЙЧЕВА като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно гражданско дело № 20224400500117 по описа за 2022 година Производство по чл.258 и следващите от ГПК.

С Решение № 851/04.08.2021 г., постановено по гр. дело № 867/2021 г. по описа на Плевенски районен съд, съдът е отхвърлил предявеният иск от „***“ АД против Н. П. Г., ЕГН ********** , от гр.Плевен, ***, със съдебен адрес: гр. Плевен, ул. ***, тел. ***, с посочено правно основание чл. 415 от ГПК и цена на иска 22139,28 лв.

Срещу така постановеното решение на Плевенски районен съд е подадена въззивна жалба от „***“ АД – гр. София чрез процесуалния представител – юрк. В. В..

Въззивникът счита първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно.

На първо място, въззивникът твърди, че от приетата по делото съдебно-икономическа експертиза е видно, че на 24.09.2012 г. е сключен Договор № 02-341-250 /24.09.2012 г. за потребителски кредит между Н.П. Г. и ТБ „МКБ Юнионбанк” АД (с последващо търговско наименование „Юнионбанк” ЕАД) - универсален праводател на „***” АД в размер на 10 000 1 лева, като средствата по кредита са предоставени и усвоени по сметка, открита на името на кредитополучателя в „МКБ ЮНИОНБАНК“ АД. Освен това, експертизата е установила, че Н. П. Г. дължи претендираните суми от Банката общо в размер на 22 139. 28 лева.

Въпреки изведените изводи и заключения на вещото лице, съдът не ги е взел предвид при постановяване на съдебния си акт, както и не е обсъдил поради какви съображения и мотиви изключва приетата по делото експертиза, като част от доказателствения материал. В този смисъл, въззивникът счита, че на това основание първоинстанционното решение е неправилно и необосновано.

На следващо място, въззивникът счита за ирелевантни доводите на съда, че Договор № 02-341-250/24.09.2012 г. за потребителски кредит не отговаря в значителна степен на изискванията, съдържащи се в глава III, IV, V и VI от Закона за защита на потребителския кредит, както и че е нищожен, тъй като Договорът за кредит е от 2012 г., а измененията в ЗПК са от 2014 г., т.е. няма как да се прилагат правилата на ЗПК по отношение на процесния Договор за кредит, както и че цитираните разпоредби нямат обратно действие.

Въззивникът счита, че процесният Договор за кредит не накърнява равновесието между страните и не противоречи на добрите нрави и на принципите на добросъвестност при договарянето, както и от доказателствения материал по делото не е доказано, че същият е нищожен. Договорът за кредит е валидна правна сделка и не са налице основания за неговата нищожност, нито за нищожност на отделни клаузи в него. Кредитът е сключен по искане на кредитополучателя.

В случая, става въпрос за договор за кредит, по който кредиторът предоставя на кредитополучателя сума при уговорените в договора условия, а кредитополучателят се задължава да я върне, като за ползването на кредита се дължи плащане на възнаграждение под формата на договорна /възнаградителна/ лихва, а при забава в плащането на дължими вноски, се дължи и плащане на съответно уговорените неустойки и наказателни лихви.

Уговореното в Договора за кредит, сключен между Банката и длъжниците напълно отговаря на характера и функциите на подобен тип договори. Освен това, клаузите на договора за кредит са уговорени индивидуално, ясно, 2 недвусмислено и разбираемо, поради което в случая, няма основание да се говори за неравноправни клаузи.

Всички клаузи на процесния Договор, в това число и инкорпорирания погасителен план, са договорени индивидуално между страните и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им, и като такива на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП са изключени от понятието неравноправни клаузи по чл. 143 от ЗЗП. Клаузите в представеният Договор са индивидуално договорени на база конкретни параметри, съобразени с искането на кредитополучателя. За да е нищожна, като неравноправна, договорна клауза в договор, сключен е потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл.

144 от ЗЗП и в тази връзка, материята на неравноправните клаузи е изцяло неприложима в настоящата хипотеза. В процесния Договор за кредит няма неравноправни клаузи. Всички клаузи в Договора за кредит са индивидуално уговорени, като същите са ясни и непротиворечиви.

Неправилни са и изводите на първоинстанционния съд относно това, че процесния Договор за кредит е нищожен и противоречи на закона и добрите нрави.

Въззивникът моли съда, да отмени изцяло първоинстанционното решение и да постанови ново, с което уважи установителните искове на Банката и разноски пред заповеден съд и в исковото производство.

В условията на евентуалност, в случай, че не бъде уважена претенцията на Банката в цялост, въззивникът моли, да бъдат присъдени на Банката следните суми: просрочена главница в размер на 9621, 74 лева и непогасена договорна лихва в размер на 5 601. 88 лева.

Претендират се и направените разноски в настоящото производство.

В законоустановения срок не е постъпил отговор от въззиваемия Н. П. Г..

В съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява.

Окръжният съд, като прецени доводите, изложени в жалбата и доказателствата по делото, намира за установено следното от фактическа страна:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от активно 3 легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е частичо основателна.

Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание.

Предметът на настоящето производство обхваща решението в неговата цялост.

Въззивната инстанция приема, че решението в обжалваната част е допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните за предявяване на исковата молба, а съдът се е произнесъл именно по исковата молба с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от поисканото.

Правилно и обосновано на събраните по делото доказателства РСПлевен е приел за изяснена фактическата обстановка, която накратко е следната:

Безспорно между страните е, че между „МКБ ЮНИОНБАНК“ АД гр.София, с правоприемник – въззивната „***“ АД гр.София и Н. П. Г. е сключен договор за потребителски кредит № 02 – 341 - 250 от 24. 09. 2012 г.

По силата на договора банката е отпуснала кредит в размер на 10000лв. за задоволяване на текущи потребителски нужди, с договорен лихвен процент фиксиран на 14.95% за първата година, а след нея тримесечния индекс на Софибор плюс фиксирана надбавка от 10.80%, но не по-малко от 14.95%.

Посочен е ГПР в размер на 17.07%, а в чл.6 е договорена и наказателна надбавка от 10% /1000 базисни точки при 1/100 от един процентен пункт за точка или 0.01% при забава в плащането на част или цяла вноска или предсрочна изискуемост на кредита. Договорена е и еднократна такса в размер на 50лв. за проучване и 2.5%, но не по-малко от 100лв. еднократна такса за управление на кредита. Заемът е отпуснат за срок от 7 години или общо 84 погасителни вноски от 15.10.2012г. до 15.09.2019г. в размер на 193.13лв. месечно.

4

Също безспорно е, че на 30.10.2019г. в СРС е постъпило заявление от въззивната банка за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, което е препратено по подсъдност на ПРС. ПРС е издал заповед за изпълнение №4594/19.12.2019г. по ч.гр.д.№8098/2019г., за сумата от общо 22139.28лв., от които 9621.74лв. непогасена главница; 5601.88лв. договорна лихва за периода 15.03.2013г. – 15.09.2019г.; 6915.66лв. обезщетение за забава за просрочени плащания за периода 15.03.2013г. – 29.10.2019г.; деловодни разноски – 442.79лв. д.т. и 50лв. възнаграждение за юрисконсулт. Тъй като заповедта е връчена по реда на чл.47 ал.5 от ГПК, РС-Плевен е указал на заявителя да предяви настоящия иск, с правно основание чл.422 от ГПК.

Спорен по делото е въпросът дължи ли въззиваемият сумите по предявения иск?

За да отговори на този въпрос РС-Плевен е приел, че твърденията за съществуване на вземането са недоказани, а и че договорените суми по т.7 от договора, противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК, а именно, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Тези изводи на първоинстанционния съд са частично правилни, макари не по изложените съображения.

На първо място ищецът – въззивник твърди, че парично задължение не му е платено. Това е отрицателен факт, който не следва да се доказва от самия ищец. Ако ответникът длъжник навежда твърдения, че е платил той трябва да докаже положителния факт на плащането или отправяне на покана към кредитора за това плащане. По делото няма нито твърдения, че ответникът е платил, нито пък доказателства за изпълнение. От назначената съдебноикономическа експертиза се установява, че действително просрочената главница по този кредит е в размер на 9621.74лв.; непогасената договорна лихва е 5601.88лв. за периода 15.03.2013г. – 15.09.2019г. и сумата от 6915.66лв. обезщетение за забава за просрочени плащания за периода 15.03.2013г. – 29.10.2019г.

Това доказателство, освен неоспорените договор за потребителски кредит и извлечение от сметка, е достатъчно, за да се приеме за доказано съществуването на задължението по отношение на главницата и договорната 5 лихва. По отношение на главницата са приложими правилата на чл.23 от ЗПК, като тя се явява винаги дължима, независимо от това дали договорът е нищожен на някое от основанията по чл.22 от ЗПК. Т.е. искът е надлежно доказан за сумата от 9621.74лв. Тъй като заявлението по чл.417 от ГПК, а и искът са предявени, след настъпване на падежа на всяка една от погасителните вноски, в случая не е необходимо да се установява предсрочна изискуемост. Също така изцяло лишени от основания са и позоваванията на РС-Плевен, че договорът не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК.

Независимо, че не е назначавана техническа експертиза по делото, то с просто око е видно, че договорът е написан в ясен, висок размер шрифт, без дребни букви или цифри, както в основното си съдържание, така и общите условия и погасителния план.

Въззивният съд счита, че искът е доказан и по отношение сумата от 5601.88лв., представляваща договорна лихва за периода 15.03.2013г. – 15.09.2019г. Видно от представения договор лихвения процент е фиксиран на 14.95% за първата година и на тримесечния индекс на Софибор плюс фиксирана надбавка от 10.80%, но не по-малко от 14.95%, за останалите шест години от срока му. Посоченият в договора ГПР е в размер на 17.07%, който отговаря на изискванията на чл.19 от ЗПК. Следва да се има предвид, че ГПР е различен от самия лихвен процент. Развитите съображения от РС-Плевен, че неправилно в него са включени, начислените в т.7 от договора такси за проучване и управление на кредита и поради това договора е недействителен не се възприемат от съда. На първо място тези такси не са предмет на иска, нито на заявлението, поради което и не следва да бъдат разглеждани. Видно от погасителния план, че същите не са част и от погасителната вноска, т.е. не формират повишаване на ГПР, а от там и на общия размер на кредита. В погасителната вноска влизат само лихва и главница. Поради това лихвения процент и ГПР следва да бъдат приети за формирани в съответствие с изискванията на ЗПК и ЗЗП. Договорната лихва представлява възнаграждението на кредитора за предоставената финансова услуга. Приетия между страните процент не надвишава законовите изисквания, нито противоречи на добрите нрави. Поради това и искът се явява доказан и по отношение на тази сума.