Решение № 269 от 10.06.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно наказателно дело 343/2025
- Вид
- Решение № 269
- Подписан
- 10.06.2025
- В сила
- 10.06.2025
- Състав
- Румен Петров, Спас Иванчев, Красимир Шекерджиев
Цитирани разпоредби
- чл.110 · Закон за задълженията и договорите
- чл.114, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.114, ал.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл.26 · Наказателен кодекс
- чл. 26, ал.1 · Наказателен кодекс
- чл.54 · Наказателен кодекс
- чл.55 · Наказателен кодекс
- чл.55, ал.1, т.1 · Наказателен кодекс
- чл.66, ал.1 · Наказателен кодекс
- чл.66, ал.2 · Наказателен кодекс
- чл.346 т.1 · Наказателно-процесуален кодекс
РЕШЕНИЕ
№ 269 гр. София, 10.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Румен Петров
Членове:
Спас Иванчев
Красимир Шекерджиев при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова в присъствието на прокурора С. Г. М. като разгледа докладваното от Спас Иванчев Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200343 по описа за 2025 година Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на подсъдимия срещу изменително въззивно решение рег. № 17 / 17.02.2025г. по ВНОХД № 20244000600270 / 24г. на Великотърновски апелативен съд, първи наказателен състав.
С въззивното решение е изменена първоинстанционната присъда № 6 / 19. 03. 2024г., постановена по НОХД 446 / 2021г. по описа на
Великотърновски окръжен съд,
Недоволен от постановения съдебен акт, подсъдимият чрез защитата си е подал касационна жалба, в която се твърдят допуснати нарушения на закона и явна несправедливост на наложеното наказание.
Конкретно се заявява, че само привидно са обсъдени направените въззивни възражения и оплаквания от втората по ред инстанция. Неясно било как било формирано убеждението на инстанцията по същество за наличие на пряк умисъл на подсъдимия, като не бил верен изводът на съда, че деецът бил 1 наясно, че използваните от него фактури не отразяват реални сделки.
В подкрепа на твърдението си защитата сочи, че дружествата доставчици на „В.“ ООД (собственост на подсъдимия) са регистрирани по ЗДДС и всяко едно от тези дружества било изпълнило задължението си да наисли следващия се данък добавена стойност по издадените фактури.
Твърди се, че по извършени данъчни ревизии на част от 11 - те дружества – доставчици, се е установило с издадени ДРА, в които били отчетени начислен ДДС по издадените на „В.“ ООД фактури. Позовава се и на включени процесните фактури в дневниците на тези дружества. Излагат се твърдения за извършена действително дейност, за която дружеството е платило и която по количество и качество отговаряла на свършеното и предадено от дружеството към горските стопанства.
Според защитата въззивната инстанция изцяло се е доверила на държавното обвинение и недоказаните твърдения за виновност, които били оборени, като било доказано че подсъдимият не е знаел, че фактурите, договорите за поръчка и протоколите за извършените дейности са неистински.
Също така се заявява, че по време на съдебното производство се установило, че съдържанието на процесните фактури и другите първични и съпътстващи счетоводни документи изцяло отговаряли по количество, стойност, качество и време на извършената от дружеството работа по залесяване и озеленяване, която е отчетена пред горските стопанства и държавни лесничейства.Това се потвърждавало от изслушаната тройна съдебно-икономическа експертиза, което заключение обаче не намерило място в мотивите на въззивната инстанция. Последната също така не обърнала внимание как все пак дружеството е извършило дейностите по залесяването и дърводобив в обема, в който същите са приети и разплатени с него.
Фокусирано се твърди, че лъжливото документиране на търговски сделки по фактурите и предаването им за осчетоводяване, като следвало обективно да е доказано невярното отразяване на сделките във фактурите.
Последното не било факт, а такова невярно отразяване било оборено в хода на съдебното производство със събраните по делото доказателства.
Подсъдимият, според защитата, е бил данъчно задължено лице, но също така е следвало да се установи осъзнаването от негова страна , че в справкитедекларации се потвърждава неистина, като само тогава следвало да се 2 ангажира неговата наказателна отговорност.
Защитата се позовава на тълкуване на директива № 2006 / 112 / ЕО на Съвета на Европа от 28.11. 2006г. от страна на съда на европейския съюз (СЕС), като според нея не се допускала национална практика, според която данъчните органи отказват признаването на данъчен кредит от ДДС, без да доказват , че данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от издателя на фактурата или от друг субект по веригата за доставки, или като се позовават само на липсата у издателя на фактурата на други документи, освен последната.
В заключение се твърди липса на съставомерност както от обективна, така и от субективна страна – че деецът не е действал с пълно съзнание за наличие на фиктивни сделки от 11 – те дружества – контрахенти, че дневниците на дружеството на дееца да са с невярно съдържание поради отразяване на получените от тези дружества фактури, че всички отчетни документи са били попълвани от свидетелката М.Й., в чиято добросъвестност подсъдимият не се е съмнявал, както не се съмнявал и в хората, с които е работил, че не е имал физическа възможност за ежедневен и непрекъснат контрол върху отчитаната дейност с оглед обема й и разстоянията между обектите.
Прави се възражение относно квалифицирането на деянието като продължавано престъпление и се поставя въпросът дали периода от пет години и пет месеца продължителен ли е или не, както и дали месечните периоди през този срок, които не са инкриминирани правят деянието довършено. След като деянията били 43, за защитата е под въпрос как всяко следващо деяние се явявало продължение на предшестващото от обективна и субективна страна, доколкото това била счетоводна отчетност и данни, подавани за всеки месец, независимо един от друг, и извършвани независимо една от други отчетни доставки.
На последно място се прави възражение за явна несправедливост на наложеното наказание, като се твърди, че не били обсъдени възражения на защитата от страна на въззивната инстанция за изтекла давност за деяния от 14.02.2007г. до 11.06.2010г., като се позовава на образувано производство едва през 2015г. под № 36 на ОД – МВР, Велико Търново. Оспорват се мотивите на 3 въззивната инстанция, че давността за наказателно преследване започва да тече от преустановяване на продължаваното престъпление, тъй като всеки данъчен период представлявал отделно деяние и имало много данъчни периоди през срока, за които нямало повдигнати обвинения. Не били взети предвид и възраженията за изтекла абсолютна погасителна давност към момента на постановяване на присъдата за времето до 19.03.2009г. Защитата твърди и липса на реално нанесена щета.
По отношение на предявения по делото граждански иск защитата отново се позовава на давност, която по смисъла на чл.110 от ЗЗД била изтекла към момента на привличане в качеството на обвиняем на дееца на 28. 07. 2020г.
Оспорват се мотивите на въззивната инстанция за приложение на чл.114, ал.
1 от ЗЗД, тъй като според защитата вземането на държавата е станало изискуемо от момента на влизане в законна сила на ревизионния акт през 2013г., като давността е изтекла преди на подсъдимия да му бъде предявено обвинение. Предвид на това възражение се обосновава неоснователност, недоказаност и едновременно с това погасяване по давност преди предявяването на гражданския иск.
Поддържа се в заключение възражение за изтекла давност към момента на повдигане на обвинение на дееца – към 28. 07. 2020г. за възбуждане на наказателно преследване по смисъла на чл.80, ал.3, вр. ал. 1, т. 3 от НК за деянията по обвинителния акт за периода от 14. 02. 2007г. до 116. 2010г. или общо за 24 единични деяния от общо 38, описани в пункт първи от акта, както и за три деяния от пункт 2 – ри. Посочва се, е към датата на постановяване на присъдата е изтекла и абсолютната погасителна давност за периода 14. 02.
2007г. до 19. 03. 2009г., по който въпрос нямало обсъждане в мотивите на обжалвания съдебен акт.
Иска се оправдаване на подсъдимия и отхвърляне на предявения граждански иск, както и присъждане на разноските по делото.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пледира за оставяне без уважение на депозираната жалба. Оспорва възражението за изтекла давност за наказателно преследване, като твърди, че абсолютната давност за деянието изтича на 13. 07. 2027г.
Сочи, че е правилен изводът на въззивната инстанция, че по несъмнен начин е установено обстоятелството за предоставяне от подсъдимия като 4 управител на дружество на инкриминираните данъчни фактури за включване в счетоводството на фирмата, и това въпреки знанието за нереалност на фактурираните с тях доставки.
Определя като неоснователно възражението на защитата за предявяване на гражданския иск след изтичане на петгодишната погасителна давност, тъй като бил правилен изводът на въззивната инстанция , че най – ранния момент за предявяване на този иск бил моментът на повдигане на обвинението. Това бил в същото време и най – ранния момент , в който можело да се направи обоснованото предположение за авторство на дееца, т.е.е да се счете, че той е открит и че задължението на дееца от деликта, в случая престъплението, е станало изискуемо.
Посочва, че определеното наказание не е явно несправедливо, като съдът е приел наличието на чл. 55 от НК, наложено е под минимума, като е отменена и постановената от съда от първата инстанция конфискация.
Подсъдимият А. се явява лично и се представлява от защитник.
Последният пледира, като поддържа изцяло касационната жалба по изложените в нея съображения и моли деецът да бъде оправдан.
Подсъдимият А. в лична защита заявява че през времето на процеса не успял да схване своята вина. Управляваната от него фирма работела на големи разстояние, с големи групи от хора и явилите се свидетели потвърдили, че работата е свършена, че никъде не било посочено, че работата не е извършена. Отговорниците по места заявявали, че са работили с хора и са получавали документи от тях, като са представяни в счетоводството.
Счетоводителката потвърдила получаването им, както и нареденото от подсъдимия да проверява фирмите, а самият подсъдим нямал нищо общо с тези документи и протоколи, както показала експертизата по делото.
При последната си дума твърди, че смята, че е невинен и иска да бъде оправдан.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
5
С първоинстанционна присъда под № № 6 / 19. 03. 2024г., постановена по НОХД 446 / 2021г. по описа на Великотърновски окръжен съд, подсъдимият А. е признат за виновен и е осъден за деяние по чл. 255, ал.3, вр. ал.1, т. 2 пр.1, т. 6, пр. 2, алт. 1 и т. 7, вр. чл. 26, ал.1 от НК , като по реда на чл.54 от НК му е наложено наказание на минимума от три години лишаване от свобода, с приложение на чл.66, ал.1 от НК за срок от 5 години.
Постановена и конфискация на ½ от имуществото на дееца.
С атакуваното по касационен ред въззивно решение рег. № 17 /
17.02.2025г. по ВНОХД № 20244000600270 / 24г. на Великотърновски апелативен съд, първи наказателен състав присъдата на първостепенният съд е изменена, като е приложен член 55 от НК, наказанието е намалено на 2 и половина години лишаване от свобода и е отменена постановената конфискация. В останалата част присъдата е потвърдена изцяло.
Касационната жалба е подадена от надлежно легитимиран процесуален субект – защитникът на подсъдимия, в указания от закона срок.
Разглеждайки я по същество, съставът на ВКС намери че тя се явява неоснователна в основната си част.
Фактите по делото са установени по един безупречен и безспорен начин.
По начало не се спори за качеството на проведената процедура по установяването им. Събрани са всички относими обстоятелства, прието е и едно от основните твърдения на защитата и на самия подсъдим – за извършената реална работа, която е била приета от съответните държавни горски стопанства въз основа на сключените с фирмата „В.“ ООД договори – абзац трети от страница 24 от мотивите на въззивната инстанция.
Не е прието, че тази отчетена и приета за реално извършена дейност е извършена от дружествата, който са контрахенти по представените и инкриминирани по делото 71 броя данъчни данъчни фактури. Този извод на второинстанционният съд е в пълно съзвучие с доказателствата, установени, събрани и проверени по делото.