Решение № 7010 от 18.04.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7010 гр. София, 18.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.А като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20241110143433 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано въз основа на предявени от С. И. С. искове с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1, 2 и 3 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за заем ******** от ******** г. и евентуален иск с правно основание чл.

26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за допълнителни услуги към Договор за заем ******** от ******** г. и евентуален иск по чл. 26, ал.1, предл. 3, вр. ал. 4 ЗЗД да се прогласи нищожността на клаузата от договора за потребителски кредит, регламентираща фиксиран лихвен процент в размер на 40,47 % поради противоречие с добрите нрави.

В исковата молба се поддържа, че между страните били сключени посочените договори, както и че ищецът се задължил да заплаща „пакет от допълнителни услуги“, които не са били предоставени. Поддържа, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като тъй като не бил сключен в предвидената в чл. 10 ЗПК форма, не бил съставен на ясен и разбираем за потребителя език; липсвал задължителен съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК реквизит – ГПР; на ищеца не били предоставени Общите условия и същият не ги е подписал на всяка страница, а в договора било бланкетно посочено, че са представени; липсвал погасителен план съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11; бил надвишен законоустановеният максимален размер на ГПР; липсвал посочен лихвен процент на ден съгласно чл.11, ал. 1, т. 20 ЗПК; не било посочено правото по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК потребителят да изисква погасителен план. Поддържа, че договорът за кредит е недействителен и поради заобикаляне на закона, тъй като таксите за услуги се явявали договорна лихва, която не била включена в ГПР. Въведено е и основание за нищожност на договора – противоречие с добрите нрави, поради това, че договорната лихва надвишавала трикратния размер на 1 законната лихва. Въвежда твърдения и за нищожност на договора за допълнителни услуги поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона. Поддържа, че реално не са били предоставени услуги. Сключването на договора сочи, че е в нарушение на чл. 10а ЗПК, доколкото част от услугите са действия по усвояване и управление на кредита. Моли за уважаване на исковете и за присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗАдв., доколкото е представляван безплатно в производството от процесуалния си представител.

Ответникът е депозирал в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба с бланкетно становище за неоснователност на исковете. Моли за отхвърлянето им.

Третото лице помагач „********“ ЕАД на страната на ответника „Микро Кредит“ АД оспорва исковете и изразява подробни съображения за тяхната недопустимост и неоснователност.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Като безспорни и ненуждаещи се от доказване в производството с доклада по делото са обявени следните обстоятелства: че са сключили Договор за заем ******** от ******** г. и Договор за допълнителни услуги към Договор за заем ******** от ******** г.

От приетия по делото Договор за заем ******** от ******** г. се установява, че между ищеца и Микро кредит АД е сключен договор за заем, по силата на който на ищеца се отпуска кредит в размер на 1000лв., със срок на договора от 9 м., фиксиран лихвен процент от 40.47%. В същия липсва посочен годишен процент на разходите.

Като доказателство е приет и Договор за допълнителни услуги към Договора за заем от ******** г., от който се установява, че „Микро Кредит“ АД предоставя на ищеца пакет от допълнителни услуги „Комфорт“ с описание „1. Посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; 2. Безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на Клиента по банковата сметка на Микро Кредит АД; 3. Безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; 4. Разглеждане до минути; 5. Преференциално обслужване; 6. Право за участие в специални промоции;“, за което се дължи вноска в размер на 95,90 лв. месечно за целия срок на договора или общо 863,10 лв., с което общата вноска по договора за кредит става 226,57 лв. или общо задължението възлиза на 2039,13 лв.

Представени от страна на третото лице помагач на страната на ответника са доказателства относно прехвърляне на вземанията, произтичащи от процесните договори за кредит и за допълнителни услуги – договор за цесия от 30.03.2023 г., Приложение № 1 към същия от 21.09.2023 г., безсрочно упълномощно, по силата на което цедентът упълномощава цесионерът да уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД длъжниците по договорите за настъпилото прехвърляне, вкл. като изготвя и изпраща уведомления и да преупълномощава трети лица с правата по пълномощното, уведомително писмо № УПЦ-П-МКР/9032-00139810, адресирано до ищеца, относно настъпилото прехвърляне на вземанията по договора за кредит.

При използване на общодостъпен лихвен калкулатор (Бързи кредити калкулатор | Calculator.BG) съдът установи, че ГПР по кредита, в случай че като разход се включи само възнаградителната лихва, е в размер на 48,88 %, а ако в същия се включи и цената на допълнителните услуги по споразумението, то същият би достигнал 574,74 %.

При така установената фактическа обстановка по приложението на правото съдът намира следното:

2

Твърденията на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговорите, дават на съда основание да приеме, че е сезиран с искове по чл. 26, ал.1, предл.1, 2 и 3 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за заем ******** от ******** г. и евентуален иск за прогласяване нищожността на Договор за допълнителни услуги към Договор за заем ******** от ******** г., евентуално по чл. 26, ал.1, предл. 2, вр. ал. 4 ЗЗД да се прогласи нищожността на клаузата, регламентираща фиксиран лихвен процент в размер на 40,47 %.

По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договорите, сключени с ответника са нищожни на заявените с исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни норми на закона, заобикаляне на конкретни разпоредби и противоречие с добрите нрави, че оспорената клауза е неравноправна.

В тежест на ответника е да докаже възраженията си, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договорите.

Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за прогласяване на нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.

Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о., ГК и др.

Следователно и с оглед заявените с исковата молба основания за нищожност на процесните договори за потребителски кредит и за предоставяне на гаранция съдът приема, че следва първо да разгледа исковете на главните заявени основания – нищожност поради противоречие на договора за кредит с императивни норми на закона.

Установено е в производството, че между ищеца и "Микро Кредит" ЕАД е сключен договор за потребителски кредит, по отношение на който е приложима правната регламентация на ЗПК.

Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към 3 момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до недействителност на договора за потребителски кредит.

В случая договорът за потребителски кредит съдържа част от информацията, посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент, но не е посочен размерът на ГПР. Договорът за потребителски кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Независимо от тази констатация на съда и във връзка с доводите на ищеца съдът следва да посочи още и следното:

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.

Не е спорно обаче, че на потребителя не е оповестен никакъв ГПР, още помалко такъв с включен елемент разходът за възнаграждение по закупения по допълнителното споразумение пакет услуги, който също следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.

Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния процент на разходите, дори при законово установената граница. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен и на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.