Решение № 152 от 05.02.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. Пловдив, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Михова Въззивно гражданско дело № 20255300503028 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от Д. П. Х., ЕГН **********, срещу Решение № 3828 /31.07.2025г. постановено по гр.д.

№15708/2023г. по описа на РС – Пловдив, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК ***, следните суми: общо 10 210 лева - главница, представляваща сбор от регресно вземане - платено застрахователно обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от 10 185 лева, настъпили вследствие на ПТП от 29.03.2017 г. в гр. Първомай, по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с полица № BG/22/117000801349/13.03.2017 г., както и 25 леваликвидационни разходи по щета № 0000-1000-63-20-7022, ведно със законната лихва, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 14.07.2023 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 4837/17.07.2023 г. по ч.гр.д. № 10364/23 г. на ПРС

Във въззивната жалба са релевирани оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на материалния, процесуалният закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковата претенция да бъде отхвърлена с присъждане на направените по делото разноски.

1

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемото ЗК „Лев инс“ АД, ЕИК ***, с който взема становище за нейната неоснователност и настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен по реда на чл.422 от ГПК от ищеца ЗК „Лев инс“ АД, ЕИК ****, срещу Д. П. Х., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 500, ал.1, т.3 КЗ за осъждане на ответника да заплати на застрахователното дружество сумата в сумата от 10185 лева, представляваща регресна претенция за изплатено от ищцовото дружество /в качеството му на застраховател по застраховка "Гражданска отговорност"/ застрахователно обезщетение и 25 лв. – ликвидационни разноски за определянето му, за причинени имуществени и неимуществени вреди на пострадалото лице Г. А. Н.,в резултат на виновно причинено от ответника на 29.03.2017г. в град Първомай ПТП , при което същият е напуснал мястото на ПТП преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон.

Ответникът оспорва предявения иск като неоснователен. Не оспорва, че на 29.03.2017г. е допуснал описаното от ищеца в исковата му молба ПТП, както и че е напуснал мястото на произшествието.Твърди последното да е по уважителна причина, тъй като е разговарял с пострадалата , която му заявила, че има само лека контузия.Същевременно никой от многобройните родственици на пострадалата не е повикал органите на МВР, което обстоятелство е мотивирало ответника да приеме, че липсва нужда от сезирането им и не е необходимо да остава на мястото на произшествието.

Тъй като пострадалата сама се блъснала в управляваното от ответника МПС и с оглед агресивното поведение проявено от страна на присъстващите , у него възникнало основателно съмнение , че се касае за обичайна практика малолетни роми да имитират ПТП и близките им да изнудват водача на МПС за заплащане на пари в брой.

Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, както и по неговата допустимост – в обжалваната му част. По отношение правилността, обхватът на въззивната проверка се определя от предявените във въззивната жалба оплаквания. В изпълнение на това и съобразно разясненията в ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебната въззивната проверка следва да обхване валидността и допустимостта на обжалваното решение, както и евентуално нарушение на императивна правна норма. При изпълнение на задълженията си въззивният съд не констатира наличие на порок, обуславящ нищожност или недопустимост на обжалваното решение, не се констатира допуснато нарушение на императивна правна норма.

2

По оплакванията в жалбата: С обжалваното решение РС е уважил иска, приемайки че ответникът е причинил виновно процесното ПТП, както и че е напуснал местопроизшествието преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, като посещаването на местопроизшествието от последните е било задължително по закон поради което са налице предпоставките за реализиране на регресната отговорност по чл. 500 ал. 1 т. 3 от КЗ.

С въззивната жалба е оспорен именно последно посоченият извод на районния съд . За да се приеме предявеният иск за основателен, следва да се установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ настъпило ПТП по вина на ответника; 2/ ответникът да е напуснал мястото на настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон, освен в случаите, когато е наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина; 3/ да са настъпили в резултат на същото вреди; 4/ да е налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение управлявания от ответника лек автомобил; 5/ да е извършено заплащане на обезщетение за причинените на третите лица вреди от страна на ищеца.

Между страните не се спори, а се установява и от събраните пред РС доказателства, че с влязло в сила решение по АНД№22/2019г. по описа на РСПървомай, ответникът Д. П. Х., ЕГН **********, е признат за виновен в това, че на 29.03.2017 година в ***, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „*****“ с временен регистрационен № ****, собственост на „Трансатлантик Лоджистикс” ЕООД - Пловдив, нарушава правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинява на Г. А.

Н. (********) от ****, средна телесна повреда по смисъла на чл. 129 от НК, изразяваща се в открито счупване на горната (проксималната) фаланга на палеца на десния крак, довело до трайно затрудняване на движенията на долния десен крайник за срок по-голям от един месец, като настъпилите усложнения и повторна оперативна интервенция са удължили значително срока за възстановяване и рехабилитация – за около десет-единадесет месеца след травмата, – престъпление по чл. 343, ал. 1, буква Б, предложение 2 във връзка чл. 342, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78а, ал. 1 от НК е освободен от наказателна отговорност с наложено административно наказание глоба.

Не се спори и относно това, че застрахователното дружество е изплатило на пострадалото при процесното ПТП лице обезщетение за причинените му неимуществени и имуществени вреди в общ от 10 185 лева, както и че е направило ликвидационни разходи в размер от 25 лева.

Спорно е единствено наличието на основание за приложимост разпоредбата на чл. 500 ал. 1 т. 3 от КЗ, доколкото същата предвижда напускане на местопроизшествието преди идване на контролните органи като основание за регресна отговорност за виновния водач, само когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон.

3

Бягството от местопроизшествието е категорично установено, ако е налице влязла в сила присъда или друг акт с последиците на влязла в сила присъда за това деяние, но то може да бъде установено в производството по чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ /в т. ч. със съставен от контролния орган протокол за ПТП или с признание на водача на МПС/. Съгласно разпоредбата на чл. 125, т. 1 от ЗДвП, службите за контрол на МВР посещават задължително мястото на пътнотранспортното произшествие, когато има убито/ранено от инцидента лице. На пострадалото ********* от виновно предизвиканото от ответника ПТП е била причинена средна телесна повреда, при което и сочената хипотеза е налице – посещението на органите за контрол на движение по пътищата е било задължително по закон.

В разглеждания случай фактът, че ответникът е напуснал мястото на произшествието не се оспорва от него, напротив направено е изрично съдебно признание на този факт. Поради това и с оглед установеното напускане от ответника на мястото на ПТП непосредствено след настъпването му, както и при съобразяване на императивната нормативна уредба относно дължимото поведение на деликвента и органите на МВР при ПТП, настоящият съдебен състав намира за установени фактите, релевантни за основателността на предявената регресна претенция по чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ.

Неоснователни са релевираните от ответника възражения, че напускането на местопроизшествието се дължи на обективни причини, които не могат да му се вменят във вина.

Предвид разпоредбата на чл. 300 от ГПК и на чл.383,ал.1 от НПК с влязлата в сила присъда/споразумение/ на наказателния съд, по задължителен за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, са доказани: извършването на деянието – причинената от ответника средна телесна повреда на пострадалото ********* , противоправността на деянието, осъществяващо състав на престъпление и вината на ответника. Тези елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане не следва да бъдат изследвани повторно от гражданския съд, защото са задължителни за него.

Затова възражението на ответника, че пострадалата сама е предизвикала инцидента и неправомерните й действия са довели до нейното увреждане, са неоснователни и не могат да бъдат споделени.

Възраженията, че пострадалото лице е казало, че е добре, или че роднините му не са се сигнализирали веднага органите на МВР, не оправдават напускането от страна на ответника на местопроизшествието. Според разпоредбата на чл.123,ал.1 от ЗДвП, при ПТП с пострадал, водачът е длъжен да спре, да окаже помощ и задължително да уведоми МВР, независимо от мнението на пострадалия.

Твърденията на ответника за възникнал у него страх от саморазправа и изнудване от страна на близките на пострадалата също са неоснователни и не мога да обосноват извинителна за него причина за напускане на местопроизшествието. Страхът от агресия може да се приеме за уважителна причина само ако водачът е напуснал мястото, за да посети близкото районно управление на МВР, за да съобщи за инцидента. По делото не са събрани 4 доказателства за установяване на тези обстоятелства, като същевременно и разпитаният по почин на ответника свидетел изрично потвърждава пред съда, че не е уведомил за инцидента органите на МВР.

След като ответникът не е установил в процеса, че напускането на мястото на ПТП се дължи на обстоятелство, изключващо неговата вина, с оглед предприети действия с неотложен характер,въззивният съд приема, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ основания за реализиране на регресната отговорност на ответника, поради което предявеният иск е основателен.

Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сторените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 евро, определено по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ.

По тези съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3828 /31.07.2025г. постановено по гр.д.

№15708/2023г. по описа на РС – Пловдив, ХХІ гр. с.