Определение № 5718 от 12.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5718 гр. София, 09.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова като разгледа докладваното от Мария Иванова Касационно гражданско дело № 20248002102285 по описа за 2024 година намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Т.

П. срещу въззивното решение на Апелативен съд София / АС/ по гр.д.

№907/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е отхвърлен искът на касатора срещу ответниците В. С., Д. П., В. Я., Б. А., А. Г., Ю. К., Г.

К. и Л. А. по чл.216, ал.3 ЗМВР, за сумата от 30 000 лв., дължима солидарно и представляваща обезщетение за неимуществени вреди от умишлени нарушения, извършени от ответниците / полицейски служители на 8 РПУ София/ по време на ареста на ищеца на 28.05.15 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че в противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС №7/65 г. и т.19 от ТР №1/2001 г., са разрешени от въззивния съд въпросите за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения на страните, като извърши дейност, насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на първата инстанция; за мотивите на въззивното решение, които трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора.

Значението на делото за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в РБ касаторът обосновава с воденето му срещу толкова много служители на МВР, с толкова много доказателства и за нещо, което се доказва много трудно – полицейско насилие без причинена смърт или телесна 1 повреда. Случаят е сериозен, защото е за опит да се премаже един обществено активен и полезен за обществото гражданин, какъвто е ищецът.

Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с оплаквания за необсъждане на процесните обстоятелства в тяхната цялост и взаимовръзка, разкрИ.ща цялата картина на замисъла да бъде смачкан един гражданин, който е за пример и не може да бъде заплаха за обществото.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че ищецът претендира от ответниците на осн. чл.216, ал.3 ЗМВР обезщетение за вредите, които са му причинили умишлено при процесното задържане, като счита, че срещу него е упражнен полицейски произвол.

Основателността на претенцията е предпоставена от установяването на умисъл у ответниците за увреждане – установяване, че ответниците са знаели, че извършват нарушения, съзнавали са общественоопасния характер на деянията си, предвиждали са техните общественоопасни последици и са целели или са допускали настъпването на вредоносния резултат на всяване у ищеца на уплах, страх, чувство на безпомощност, унижение.

От установените по делото обстоятелства не може да се направи такъв извод. За издаването на заповедта за задържане на ищеца е било налице основанието на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и самият ищец не твърди задържането му да е било незаконосъобразно. Изрично в молбата си от 30.01.2020 г. е посочил, че задържането му било напълно законосъобразно.

Той се оплаква, че начинът на задържането му и отношението към него по време на задържането сочат на умисъл у ответниците да го сплашат, измъчат психически и физически, да го "премажат", за да прекрати гражданската си активност.

Според АС неоснователно се поддържа от ищеца, че досъдебното производство било образувано само за да се осъществи задържането му.

Обстоятелството, че ищецът не е бил разпитан, не налага такъв извод.

Установява, се че са били налице данни за извършено престъпление, съдържащи се както в изходящи от ищеца писмени доказателства, така и в свидетелските показания. При задържането са осъществени следствени действия разпознаване и снемане на образци, следователно то не е било самоцелно. Впоследствие са били назначени и изготвени експертизи.

Развитието на досъдебното производство опровергава становището на ищеца, че не е имало основание за започването му и че то е образувано само за да бъде задържан и тормозен ищецът.

Нито начинът на задържането на ищеца – без призоваване, а чрез използване на присъствието му в сградата на РУП по друг повод, нито отказът на ответниците да съобщят в посолството на САЩ за задържането на ищеца (който отказ не е незаконосъобразен по аргумент от чл. 74, ал. 2, б. "д" от ЗМВР), нито оставянето му без храна, доколкото такава не е била осигурена по съответния ред, могат да се тълкуват като действия, чрез които ответниците са целели увреждането на ищеца. В декларация той е посочил, че е уведомен за правото на свиждания и получаване колети и храни. Няма твърдения ищецът 2 да е искал да му бъде предоставена храна от негови близки и това да му е отказано.

Не е умишлено увреждащо действие и неизпращането на молбата до ВАС, на която ищецът придава значение, каквото не следва от нейния текст.

Следва да се посочи, че ищецът е освободен преди датата на съдебното заседание, за което е написал молбата и на което е искал да бъде принудително доведен.

Не може да се счете за умишлено бездействие, целящо тормоз над ищеца и непосочването пред кой орган може да се обжалва заповедта за задържане.. Това обстоятелство не е в пряка причинна връзка с вредите на ищеца предвид липсата на данни той да е поискал да подаде жалба както в момента на задържането му, така и след освобождаването му.

Полицейското насилие и произвол не се толерират от демократичното общество. Като гарант на спазването правата на гражданите, при установяване на прояви на полицейски произвол съдът дължи да предостави защита и да присъди справедливо обезщетение за претърпени вреди от такИ. действия и бездействия. Конкретните вреди при наличие на умишлено нарушение на правилото да не се вреди другиму и техният размер следва да бъдат доказани в процеса и да са резултат от недобросъвестното поведение на ответниците по иска. Само в този случай за причинени вреди вследствие на извършените нарушения от виновното лице се дължи обезщетение.

Съдът може да установи наличието на умисъл у увреждащото лице като изследва неговите действия и бездействия при извършването на твърдяния деликт, но в случая не се установява поведението на ответниците при задържането на ищеца да е било мотивирано от желание да го увредят или те да са допускали настъпването на вредата. Затова, според АС, не е налице хипотезата на чл. 216, ал. 3, предл. първо от ЗМВР за ангажиране отговорността на ответниците за вреди и исковете са отхвърлени като неоснователни.

При данните по делото не е налице осн. по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение по въпросите, свързани със задълженията на въззивната инстанция при упражняването на решаващата й дейност на „втора първа инстанция“ и отразяването на тази дейност в мотивите на въззивното решение. Въззивният съд в случая след преценка на събраните по делото доказателства е изложил подробни мотиви за установените по делото обстоятелства и е обсъдил в цялост твърденията и доводите на страните по спора, съответно на указаното в ППВС №7/65 г. и ТР №1/2001 г.

Процесният казус, като хипотеза на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД, към която препраща чл.216, ал.3 ЗМВР, не разкрИ. висока обществена значимост и изключителност, както твърди ищецът. Въпросите за фактическия състав и тежестта на деликта по чл.45 ЗЗД, вкл. когато е извършен от държавен служител, са разработени в практиката на ВКС – ТП №2/14 г. на ВКС и ВАС, т.8, ППВС №7/59 г., опр. по ч.гр.д. №1336/21 г. на 3 четвърто г.о. на ВКС, опр. по ч.гр.д. №5363/23 г. на първо г.о. на ВКС и практиката, обобщена в опр.по гр.д. №1104/24 г. на трето г.о. на ВКС. Затова не е налице и осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.

Изложените от касатора оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите на въззивния съд са за неправилност по чл.281,т.3 ГПК – касационно основание, за наличието на което ВКС не се произнася в производството по чл.288 ГПК / ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/. Касаторът не обосновава очевидната неправилност /осн. по чл.280, ал.2 ГПК/ на решението на АС като особено тежък и външно установим порок, както я характеризира практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №1468/20 г. на второ г.о. на ВКС.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването на въззивното решение и ВКС на РБ, трето г.о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №907/23 г. от 4.12.23 г.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4