Решение № 6870 от 14.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 6870 гр. София, 14.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Гражданско дело № 20251110147069 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба на “ЕМ” ЕООД, с ЕИК: ***, адрес: гр. София, район “Възраждане”, ул. “Рачо Петков Казанджията” № 4-6 чрез адвокат П.

В. В., ЕГН ********** със служебен адрес гр. София, бул. “Тодор Александров” № 137, ет.

4, офис А12 срещу М. А. П., ЕГН **********, адрес: гр. София, ж.к. “Кремиковци”, ул. “Св.

Георги Победоносец” № 89, с която е предявен иск с основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 920.36 лв. /470.57 евро/, представляваща дължима главница по договор за паричен кредит и сумата от 23, 20 лв. /11.86 евро/,представляваща законна възнаградителна лихва за периода между 31.05.2023 г. /дата на сключване/ и 28.05.2024 г. - дата на настъпване на изискуемостта на кредита, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното заплащане на сумата.

Ищецът твърди, че на 31.05.2023 г. между “ЮКБ” ЕООД, ЕИК: *** и ответника - М.

П., е сключен договор за кредит № L324069, по силата на който “ЮК” ЕООД в качеството си на кредитор е отпуснал паричен кредит в размер на 1000 лв /511.29 евро/. Предоставеният кредит се олихвява с лихвен процент, описан в Договора за кредит. Ответникът се е задължил да погасява задълженията си на равни месечни вноски с краен падеж 28.05.2024 г., като месечните вноски не са изплащани редовно. На основание Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 23.08.2024 г. и приложенията към него между “ЮКБ” ЕООД, ЕИК: *** и ищецът - “ЕМ” ЕООД, задължението на М. П., произтичащо от Договор за кредит № L324069, е изкупено от “ЕМ” ЕООД. На адреса на длъжника било изпратено уведомление по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.

Твърди, че на 01.04.2025 г. “ЕМ” ЕООД пристъпило към принудително изпълнение на вземанията си по договора, като е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Образувано е ч. гр. д. № 19214/2025 по описа на СРС. Срещу издадената заповед за изпълнение М. П. възразява по реда на чл. 414 ГПК, за което ищецът е уведомен. Ищецът навежда доводи, че към датата на подаване на исковата молба задължението все още не е погасено, като липсва основание за отпадане на задължението.

Претендира осъждане на ответника за заплащане на дължимата сума по кредита, 1 договорната възнаградителна лихва, определена по договора за кредит, както и лихвата за забава от датата на настъпване изискуемостта на кредита.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и въз основа на доказателствата по делото, намира от фактическа страна следното:

От приложения по делото договор L324069 се установява, че цената на кредита е 1000 лв /511.29 евро/ за период от 12 месеца. ГЛП възлиза на 12%, а ГПР - 56, 50%. Същото е посочено и в т. 2 на Европейския формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. Удостоверява се постъпването на едно плащане, след което главницата възлиза на 920, 36 лв /470.57 евро/.

Приложен е и договор за цесия между “ЮКБ” ЕООД, ЕИК: *** в качеството му на цедент и “ЕМ” ЕООД, с ЕИК: *** - цесионер, съгласно който цесионерът придобива всички права по отношение на прехвърлените Вземания. Вземанията по договора са дефинирани като всички просрочени и неизплатени от съответните физически лица задължения по договори за потребителски кредит с цедента. Вземанията, предмет на договора, са подробно описани в Приложение № 1 към Договора за цесия, като вземането на М. П. е описано в същото. На 11.02.2025 г. цедентът “ЮКБ” ЕООД, ЕИК: *** чрез своя процесуален представител - адв. П. В., е уведомил длъжника М. П., ответник по настоящото дело, за извършената цесия.

По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза, с която се установява, че годишният процент на разходите по договора е 56, 50%, като не са налице данни за налагане на неустойка, която да налага преизчисляването му. Установено е и едно плащане по договора, след което непогасената главница възлиза на 920, 36 лв. /470, 57 евро/.

Претендирана е договорна лихва в размер на 23, 20 /11.86 евро/ лв., определена въз основа на лихвения процент, посочен в договора. Годишният лихвен процент е определен в размер на 56, 50 лв.

По иска с правно основание чл. 240 ЗЗД вр. чл. 79 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да установи по иска с за уважаване на исковата претенция правна квалификация чл. 422, ал 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал 1 ЗЗД при условията на пълно и главно доказване сключването на процесния договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, предоставянето на сумата, усвояването на кредита от кредитополучателя. Съдът намира тези факти за доказани въз основа на приложените към исковата молба Договор за кредит L324069 и Рамково споразумение за потребителски кредити № 880949174, като същите обстовтелства се потвърждават и от назначената съдебно-счетоводна експертиза.

Получаването на кредита от кредитополучателя се удостоверява чрез използването на технически средства.

Кредитопоручателят е физическо лице, на което с процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. С оглед на това, кредитополучателят има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, респективно кредитодателят попада в обхвата на дефиницията за “търговец”, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК и Тълкувателно решение 1/2022 от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело 1/2020 на ОСГТК на ВКС съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Това задължение за националния съд следва и от практиката на Съда на Европейския съюз, според който неравноправното положение на продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса. (така Решение по дело Pannon GSM, C-243/08, т. 31; решение по делото Mostaza Claro, C-168/05, т. 25 и др.). С оглед на това си задължение и на основание чл. 195 ГПК съдът служебно е назначил съдебно-счетоводна експертиза, целяща да установи евентуалното наличие на неравноправни клаузи в процесния договор.

Разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към чл. 143 - 146 ЗЗП, уреждащи 2 неравноправност на договорни клаузи, които да водят до тяхната нищожност. Според чл. 143 ЗЗП неравноправна е всяка клауза във вреда на потребителя, която нарушава добросъвестността и създава значително неравновесие между страните. Съгласно чл. 6, §1 от Директива 93/13/ЕИО такива клаузи не обвързват потребителя.

Видно на 1000 лв. главница е предвидена такса за разглеждане в раземр на 195, 43 лв., което е явно несъразмерно на разходите и очевидно непропорционална на главница.

Това е в пряко противоречие с норамата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, която сочи че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата за разглеждане е именно такава такса, която е свързана с обикновените действия на всеки един кредитор по приемането, разглеждането и решаването на въпроса дали да се отпусне кредита или не. Възнаграждението за тази дейност е свързано с лихвения процент, който е инкорпориран в годишния лихвен процент и от там в ГПР на всеки кредит. Също така на основание чл. 10а ал. 3 от ЗПК тази такса се явява повторна цена за едни и същи действия на кредитора. Тоест таксата за разглеждане, която налага на потребителя да плати 903, 32 лева за това е нищожна като договорка в противоречие с императивна норма на закона чл. 10а ал. 2 от ЗПК.

В този смисъл и практиката на СЕС. Решение на Съда (осми състав) от 5 юни 2025 г. по дело C-280/24 , в което приема обобщено, че 2) Член 3, параграф 1 и член 4, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че за да отговоря на предвидените в тези разпоредби изисквания, клауза относно „такса за отпускане на кредита“ в сключен с потребител договор за кредит трябва да съответства на действителни услуги или разходи, които разумно спадат към престациите, извършвани от кредитора при сключването на този договор и необходими за това сключване, при изключване на всякакво припокриване между различните такси или между заплащаните с последните услуги, като такава клауза не може да се счита за неравноправна само защото чрез нея потребителят се задължава за разноски по стопанската дейност на финансовата институция, освен ако не задължава потребителя с непропорционални такси спрямо разходите, свързани със съответните услуги, и спрямо размера на заема, която хипотеза е именно налице в настоящия случай.

Задачата на назначената съдебно-счетоводна експертиза е да се установи дали са налице клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на Закона за потребителския кредит по смисъла на чл. 21 ЗПК. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът се сключва на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Неправилно посочване на ГПР влече нищожност на целия договор за кредит по правилата на чл. 22, ал. 1 ЗПК и в такъв случай кредитополучателят дължи само чистата главница по договора за кредит /чл. 23 ЗПК/.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита на потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/. В случая ГПР съгласно съдебно-счетоводната експертиза е 56,50%, колкото е посочен и в основните условия на договора. Не са начислени и неустойки, които биха представлявали заобикаляне на чл. 19, ал. 1 ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК.

По изложените прични договорът е валиден единствено клаузата за таксата е нищожна, но това не води до недействителност на целия договор тъй като клаузата е акцесорна и не е част от основния предмет на договора.

Следователно дължимото задължение по договора е в размер на 1065, 52 лв., която сума подлежи на връщане по погасителния план. По делото се установи, че потребителят е платил сумата от 120, 01 лв., която по силата на чл. 76 ЗЗД съдът следва да отнесе към размера на действителния дълг. Към момента на плащането това е лихва в размер на 65, 52 лв., която е изцяло погасена и главница в размер на 1000 лв., която е погасена с остатъка в размер на 54,49 лв., която следва да се приспадне от главницата.

3

Следователно дължимата главница е в размер на 945,51 лв., което е повече от което се претендира за главницата. По тази причина искът за главницата е основателен до предявения размер, а искът за възнаградителна лихвата е неоснователен.

Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане (цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по вземането не е страна по договора, но тъй като цесията засяга интересите освен на страните по договора и на трето лице – цедирания длъжник, се налага извършването на допълнително действие - съобщаване на длъжника за цесията - чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД, като това съобщаване следва да бъде извършено от цедента по аргумент от чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Съобщаването не е елемент от фактическия състав на прехвърлянето на вземането, но има значение, за да може извършената цесия да породи действие спрямо трети лица, сред които са цедираният длъжник, правоприемниците и кредиторите на цедента и цесионера. За всички трети лица прехвърлянето има действие от получаването на съобщението от длъжника (чл.