Решение № 401 от 20.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 401 гр. София, 20.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100503481 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 23521/31.12.2024 г., постановено по гр. дело № 24585/2024 г. по описа на СРС, 178 състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от адвокатско дружество „И. и Д.“, БУЛСТАТ 123740441 срещу В. Г. В., ЕГН ********** положителни установителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 1 491,97 лв. – непогасена главница по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 20.02.2018 г., сключен с „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД, вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 07.12.2023 г. до окончателното плащане, както и 483,35 лв. – мораторна лихва за периода от 11.12.2020 г. до 07.12.2023 г., за които суми по ч. гр. дело № 69977/2023 г. по описа на СРС, 178 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.01.2024 г., като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 920,17 лв. – разноски в исковото производство, както и сумата от 439,51 лв. – разноски в заповедното производство.

Срещу постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба с вх. № 20832/21.01.2025 г. на ответницата В. Г. В. с изложени доводи за неговата недопустимост поради липсата на посочване в него на датата на усвояване на кредита, което счита за негов задължителен реквизит, поради което се отправя искане същото да се 1 обезсили. По същество го счита за неправилно в частта относно възприетите изводи за погасителната давност. По изложените съображения се отправя искане за обезсилване, респ. за отмяна на обжалваното решение.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна адвокатско дружество „И. и Д.“ е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва. Поддържа, че от страна на първоинстанционния съд са изложени съображения относно приложението на института на погасителната давност. Оспорва да не е доказано усвояване на сумата по кредита, позовавайки се на заключението по съдебносчетоводната експертиза, което е изследвало този въпрос. С тези съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

В случая първоинстанционното решение е валидно – постановено е от законен съдебен състав в пределите на правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма. Същото е и допустимо – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива. Предмет на обжалване е съдебен акт, постановен в производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, същите имат за предмет вземанията, които са идентични с тези, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.01.2024 г., поради което са допустими. Следва да се отбележи, че изложеният с въззивната жалба довод, свързан с липсата на задължителен реквизит в съдържанието на решението поради непосочване в него на датата на усвояване на кредита, няма отношение към неговата допустимост. Нещо повече, в мотивите на обжалвания съдебен акт този въпрос е обсъден от първоинстанционния съд, който е приел, че кредитът е усвоен с извършване на първата платежна операция по него – на 06.03.2018 г., т. е. противно на изложеното с въззивната жалба, посоченият реквизит от 2 съдържанието на обжалваното решение е налице. Не са допуснати и нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. Обжалваното решение е правилно, като въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.

В случая единственото своевременно заявено с въззивната жалба оплакване във връзка с правилността на първоинстанционното решение касае приложението на института на погасителната давност, каквото възражение ответницата В. Г. В. своевременно е направила с отговора на исковата молба. Тук следва да се отбележи, че изложените от нея доводи в т. н.

„писмена защита“, касаещи правилността на същото, са преклудирани като наведени след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се обсъждат. Писмената защита е подадена едва на 01.12.2025 г. във връзка с предстоящото открито съдебно заседание на 03.12.2025 г., в което е докладвана като постъпила. Както беше посочено погоре, съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, при проверката на правилността на решението въззивният съд е ограничен до посоченото в жалбата – чл. 269, изр. 2 ГПК.

Ето защо, предмет на проверка от въззивната инстанция е единствено въпросът дали процесните вземания са погасени по давност.

От страна на ищеца се претендират суми за главница и мораторна лихва по рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 20.02.2018 г., като същите се погасяват с изтичането съответно на общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД (по отношение на вземането за главница) и кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“, пр. 2 ЗЗД (по отношение на вземането за мораторна лихва) и същата започва да тече от датата на настъпване на изискуемостта - арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В случая установява се от клаузата на чл. 8, ал. 1 от договора, че срокът за погасяване на всеки кредит е 12 месеца, считано от усвояването му, т. е. анализът на същата показва, че страните не са уговорили разсрочване на едно общо задължение на части, а всяко отделно усвояване на суми по рамковия договор представлява отделно кредитиране. Нещо повече, това тълкуване следва и от клаузата на чл.

6, ал. 2 от същия, според която всеки кредит се отпуска само във връзка с изпълнението на всяка платежна операция и се усвоява от клиента еднократно в момента на извършване на същата чрез платежна карта. Ето защо, в настоящата хипотеза не намират приложение разясненията, дадени с ТР № 3/21.11.2024 г. по т. д. № 3/2023 г., с което се приема, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. Следва да се отбележи, че изрично в обстоятелствената част на исковата молба ищецът заявява, че не се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на договора, а на изтичане на крайния му срок, поради което неотносимо е позоваването от ответницата на клаузата на чл. 18, ал. 3 от същия. Предвид изложеното настоящият въззивен състав споделя възприетия от първоинстанционния съд извод, че в конкретния случай моментът на 3 настъпване на изискуемостта на вземането е крайният срок на договора за кредит. В случая в подкрепа на същия е и фактът, че в договора не е уговарян падеж на всяка от получените суми, а само минимална месечна погасителна вноска по всеки отделен кредит съгласно общите условия и ценовата листа (чл. 11, ал. 1, т. 1 от договора). Следователно, при липсата на включена в договора уговорка за разсрочено погасяване на отпуснатите суми на отделни погасителни вноски с различни падежи, както и на изложени твърдения за обявяването му за предсрочно изискуем, следва да се приеме, че изискуемостта на вземанията по процесния рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 20.02.2018 г. е настъпила с изтичане на уговорения краен срок по чл. 8, ал. 1 от същия.

Ето защо, с оглед установената от съдебносчетоводната експертиза най-ранна дата на усвояване на суми по кредитния лимит – 06.03.2018 г., когато е извършена първата платежна операция чрез теглене на пари в брой (400 лв.), считано от тази дата е започнал да тече 12месечният срок, който е изтекъл на 06.03.2019 г., когато е настъпил падежът на задължението. Същевременно заявлението по чл. 410 ГПК е подадено в съда на 07.12.2023 г., т. е. към този момент общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла.

Следователно, вземането на ищеца за главница по договора не е погасено по давност, а това означава, че ответницата дължи да го заплати в останалия непогасен размер от 1 491,97 лв., колкото се явява той според съдебносчетоводната експертиза. Посочената сума следва да се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 07.12.2023 г. до окончателното плащане. Както се посочи по-горе, по отношение на вземането за мораторна лихва приложение намира кратката 3-годишна давност по чл. 111, б.

„в“ ЗЗД. В случая от страна на ищеца се претендират вземания за мораторна лихва в размер на 483,35 лв. за периода от 11.12.2020 г. до 07.12.2023 г., поради което тази акцесорна претенция също не е обхваната от изтекла погасителна давност.

На следващо място предвид липсата на своевременно релевирани оспорвания, свързани с въпроса легитимира ли се ищцовото адвокатско дружество „И. и Д.“ като носител на процесните вземания, в качеството си на цесионер по твърдяния договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 06.11.2023 г., както и произвел ли е той действие по отношение на ответницата В. Г. В., въззивният съд намира, че не следва да излага изрични съображения в тази насока, а следва да възприеме фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд.

Изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди.

По отговорността за разноските:

При този изход на спора на основание чл. 283, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски има въззиваемият – ищец, който обаче не претендира и не доказва извършването на такива.

Сторените от въззивницата – ответник разноски следва да останат за нейна сметка.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

4

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 23521/31.12.2024 г., постановено по гр. дело № 24585/2024 г. по описа на СРС, 178 състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5