Решение № 336 от 21.10.2026, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 336 гр. Перник, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА

ЛИДИЯ Л. ПЕНЕВА-СТОИЛОВА при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20261700500471 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е във връзка с въззивна жалба, депозирана от Л. М. Г. срещу Решение № 332/05.05.2026 г., постановено по гр. д. № 307/2025 г. по описа на Районен съд – гр. Перник, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу П. Ж. Х. за заплащане на сума в размер на 3,58 евро, с равностойност 7,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - преживян стрес и психически дискомфорт, накърняване на честта и достойнство на ищеца, вследствие на подаден сигнал с вх. № 8029/25.01.24 г. от ответницата в деловодството на РС-Петрич.

Със същото решение, съдът се е произнесъл и по отношение на разноските, съобразно правилата на чл. 78 от ГПК.

По подробни съображения, изложени във въззивната жалба, се иска отмяна на обжалваното съдебно решение, като неправилно и несправедливо. Жалбоподателят твърди, че решението е в противоречие с разпределената от съда доказателствена тежест. Възразява, че сигналът, депозиран срещу него от ответницата, не е бил обстойно изследван от първоинстанционният съд. Твърди още, че възраженията му са останали необсъдени от съдията-докладчик, както и че събраните доказателства по делото са избирателно анализирани. Просторно се излага становище в подкрепа на релевираните възражения, задават се редица риторични въпроси и се правят аналогии и препракти към други съдебни производства, извън настоящото. Към жалбата са 1 приложени писмени доказателства. В заключение се иска отмяна на постановеното решение, както и присъждане на съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е изразила становище по жалбата, като сочи, че постановеното решение е правилно и законосъобразно.

Възразява срещу представените с въззивната жалба писмени доказателства като се сочи, че същите са преклудирани доколкото не са налице предпоставките на чл.266 ГПК. В подробно изложение се сочи неоснователността на наведените доводи и се твърди, че постановеното решение е правилно и законосъобразно. Сочи се, че не са налице всички елементи от фактическия състав на чл.45 ЗЗД, поради което съдът е отсъдил единствения възможен изход от делото. Относно твърдението на жалбоподателя, че е налице предубеденост в първоинстанционният съдия, страната възразява, че това възражение е неоснователно, доколкото не се сочи конкретно действие на съдията, което да индикира за наличие на предубеденост. Възразява се в отговора още, че не е налице непален и избирателен анализ на доказателствата по делото. Въззиваемата сочи относима съдебна практика в подкрепа на изложеното от нея и релевираните възражения. В заключение се иска оставяне на въззивната жалба без уважение, както и присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.

В съдебно заседание всяка от страните поддържа становищата си, изложени в съответните въззивна жалба и отговор на въззивна жалба.

Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима – подадена е от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалването, в преклузивния срок за обжалване и подлежи на разглеждане по същество.

Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение, по реда на чл. 269 ГПК, Пернишкият окръжен съд намира, че обжалваното решение се явява валидно – същото е постановено от съдия от Пернишкия районен съд, в рамките на неговата компетентност и в предвидената от закона форма.

Съдебното решение, обаче, се явява недопустимо, по следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е разгледал спора по същество и е приел, че подаването на сигнала не представлява противоправно поведение, както и че липсва причинно-следствена връзка между него и твърдените от ищеца вреди.

Настоящият въззивен състав намира, че преди обсъждането на предпоставките на деликтната отговорност следва да бъде извършена преценка дали предявеният срещу ответницата иск е допустим с оглед естеството на поведението, от което ищецът извежда претендираното право на обезщетение. Настоящия съдебен състав не споделя мотивите, изложени в Определение № 178/21.03.2025г., постановено по в.ч.г.д. № 116/2025г. по описа на ПОС, с което е отменено Определение №357/29.01.2025 г. по гр.д.№307/2025 г. по описа на РС-Перник, с което е върната искова молба вх.

№3800/02.05.2024 г. и е прекратено производството по гр.д.№ 307/2025 г. по описа на ПРС като недопустимо, доколкото намира същите за противоречащи на закона и 2 съдебната практика, постановена и наложила се по казуси като настоящия.

Съгласно чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.

Установеният с тази разпоредба функционален имунитет представлява институционна гаранция за независимото упражняване на правомощията на магистратите. Неговото предназначение е да осигури свободното формиране на вътрешното им убеждение и осъществяването на възложените им функции без натиск, включително чрез търсене на лична гражданска отговорност за действията и актовете им по служба /в този смисъл са Определение № 731 от 10.10.2014 г. по ч. гр. д. № 4623/2014 г., IV г. о. на ВКС; Определение № 141 от 04.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1508/2017 г., III г. о. на ВКС; Определение № 26 от 17.01.2018 г. по ч. гр. д. № 110/2018 г., III г. о. на ВКС; Определение № 1433 от 05.06.2023 г. по ч. гр. д. № 1761/2023 г., I г. о. на ВКС; Определение № 2008 от 06.07.2023 г. по ч. гр. д. № 1613/2023 г., I г. о. на ВКС, както и Определение № 2856 от 04.06.2025 г. по ч. гр. д. № 1607/2025 г., I г. о. на ВКС./.

Подобни са и установените в практиката на Съда на Европейския съюз стандарти относно независимостта на съдебната власт. В решение от 18.05.2021 г. по съединени дела C-83/19, C- 127/19, C- 195/19, C- 291/19, C- 355/19 и C- 397/19, Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“ и др., Съдът подчертава, че правните механизми, посредством които може да бъде ангажирана отговорността на съдия във връзка с осъществената от него правораздавателна дейност, следва да бъдат нормативно уредени и прилагани при гаранции, изключващи възможността те да се превърнат в средство за въздействие върху независимото упражняване на съдебната функция.

Същевременно, в трайната практика на ВКС е прието, че функционалният имунитет е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск. Когато твърдяното увреждащо поведение попада в неговия обхват, е налице абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. В тази хипотеза съдът няма право да разглежда спора по същество, а следва да прекрати производството. В този смисъл са Определение № 143/05.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1626/2017 г., III г. о., Определение № 616/20.12.2017 г. по ч. гр. д. № 4310/2017 г., IV г. о., и Определение № 2008/06.07.2023 г. по ч. гр. д. № 1613/2023 г., I г. о.

Същевременно функционалният имунитет не произтича единствено от заеманата длъжност и не обхваща всяко действие на лице, притежаващо качеството на магистрат. Необходимо е конкретното поведение да е осъществено при изпълнение на служебните функции и да е свързано с упражняването на съдебната власт. Действията в лично качество и изявленията, излизащи извън този функционален обхват, не се ползват от конституционната защита.

Именно необходимостта от конкретна преценка е подчертана и в Определение № 3594/20.11.2023 г. по ч. гр. д. № 2413/2023 г., I г. о. на ВКС. Поради това обстоятелството, че процесното поведение е обективирано в сигнал, а не в съдебен акт, не позволява само по себе си нито да се изключи, нито да се приеме 3 приложението на чл. 132, ал. 1 КРБ. Определящи са съдържанието на сигнала, неговият адресат и връзката му с изпълняваните от ответницата служебни функции.

В разглеждания случай претенцията е основана на сигнал, отправен от ответницата до административния ръководител на съда, в който тя изпълнява длъжността съдия. Сигналът се отнася до поведението на А., участващ като процесуален представител по разпределени на ответницата наказателни дела, до направени по тях искания за отвод, постановени определения и последвали извънпроцесуални изявления относно нейната безпристрастност и дейността като съдия.

От съдържанието на сигнала се установява, че сезирането не се изчерпва с оплакване за засягане на личната чест и достойнство на ответницата. В него изрично е поставен въпросът за въздействие върху работата като съдия и за натиск да се отведе от разглеждането на конкретни дела. Поискано е административният ръководител да вземе отношение, съобразно компетентността си.

При тези обстоятелства сигналът представлява вътрешно служебно уведомяване за поведение, което ответницата е възприела като засягащо независимото упражняване на нейните правораздавателни функции. Непосредствената му връзка с висящите производства, процесуалното поведение на участващия в тях А. и постановените от ответницата актове обосновава извода, че тя е действала в качеството си на съдия.

Посочването в сигнала и на засягане на честта и достойнството не заличава тази служебна връзка, още повече, че в сигнала се сочи и за накърняване на Съда като институция. Когато отправените изявления се отнасят до магистрата именно като съдия по конкретни дела и са възприети като средство за въздействие върху изпълнението на функциите му, личният и служебният аспект на засягането могат да се преплитат. Преценката следва да бъде извършена с оглед цялостното съдържание и предназначение на поведението, а не чрез изолиране на отделни изрази.

Настоящият случай се различава от публично разпространяване на изявления, несвързани с упражняването на конкретни служебни правомощия. Твърдяното увреждащо действие е отправянето на сигнал до административния ръководител на съответния съд за въздействие върху работата на съдията. Последвалото свикване на общо събрание и приемането на декларация са действия на други субекти и не променят характера на поведението, за което се търси лична отговорност от ответницата.

Изложените от ищеца твърдения, че сигналът съдържа неверни обстоятелства и е подаден с намерение да го злепостави, не са достатъчни сами по себе си да преодолеят функционалния имунитет. В противен случай приложението на конституционната гаранция би зависело от квалификацията, която ищецът дава на служебното поведение, и би предполагало предварително разрешаване на самия деликтен спор.

В Определение № 731/10.10.2014 г. по ч. гр. д. № 4623/2014 г., IV г. о., ВКС е приел, че личната гражданска отговорност на съдията не може да бъде ангажирана за изложени в съдебен акт съображения чрез квалифицирането им като клеветнически.

Макар това разрешение да се отнася до мотиви на съдебен акт, то потвърждава разграничението между преценката за функционалния характер на действието и преценката за неговата твърдяна противоправност.

4

Не е установено по надлежния ред извършено от ответницата умишлено престъпление от общ характер във връзка с процесното поведение. Твърденията за недобросъвестност, злоупотреба с право или непредпазливо приписване на авторство не заместват това установяване.

При така очертания предмет на спора предявеният пряк иск срещу ответницата за обезщетяване на вреди от нейно служебно действие е процесуално недопустим.