Решение № 2031 от 07.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2031 гр. София, 07.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20241110124039 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Предявени са установителни искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, от Д. Х. К. срещу „И.А.М.“ АД за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем №4920439/05.10.20 г.; и срещу „Ф.Б.“ ЕООД за прогласяване на нищожност на Договор за предоставяне на гаранция № 4920439/05.10.20 г.

Предявен е осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД от Д. Х. К. срещу „И.А.М.“ АД за заплащане на сумата 49,55 лв., представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по нищожен Договор за паричен заем № 4920439/05.10.20 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й изплащане; както и сумата 252,45 лв., представляваща недължимо платено възнаграждение за предоставена гаранция по нищожен Договор за предоставяне на гаранция № 4920439/05.10.20 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й изплащане.

Под евентуалност е предявен осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД от Д. Х. К. срещу „Ф.Б.“ ЕООД за заплащане на сумата 252,45 лв., представляваща недължимо платено възнаграждение за предоставена гаранция по нищожен Договор за предоставяне на гаранция № 4920439/05.10.20 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба до окончателното й изплащане.

В искова молба, с молба-уточнение от .08.2024г., са изложени твърдения, че между Д. Х. К. и „И.А.М.“ АД е сключен Договор за паричен заем №4920439/05.10.20 г. В изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора е сключен Договор за предоставяне на гаранция №4920439/05.10.20 г. между Д. Х. К. и „Ф.Б.“ ЕООД (гарант). Заемните средства от 600,00 лв. са усвоени и всички задължения по договорите са заплатени от ищеца-кредитополучател. Посочва се, че в договора за заем е обявен ГПР от 41,72 %, с фиксиран лихвен процент.

Уговорено е възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция – 252,45 1 лв., а според чл. 3, ал. 3 – заемодателят е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за неговото плащане. Ищецът твърди, че договорът за паричен заем е нищожен като сключен в противоречие със закона, а именно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Намира, че обявения ГПР не съответства на действителните разходи по кредита, каквото е възнаграждението на гаранта, по съображения, че двете ответни дружества са свързани лица, а правата и задълженията по двете съглашения се намират във взаимна връзка и следва да се разглеждат като едно общо съглашение, чиято недействителност претендира. Поддържа, че дължи само чистата стойност на кредита, а всичко останало, което е заплатила общо сумата 302,00 лв. се явява недължима.

Ответното „И.А.М.“ АД оспорва предявените искове по допустимост и основателност. Поддържа, че отношенията между ищеца и дружеството –гарант касаят други лица и не са релевантни към претенциите му към „И.А.М.“ АД. При това счита, че не е материално легитимиран по осъдителния иск за заплащане на сумата 252,45 лв., представляваща недължимо платено възнаграждение за предоставена гаранция. Не спори, че е овластен да получава плащанията, но действал не от свое, а от името и за сметка на „Ф.Б.“ ЕООД. В случая не се касае за действия без представителна власт и ищецът да не е знаел за овластяването.

Не спори по сключването на договора за заем, който настоява, че е действителен и сключен в съоствествие с изискванията на ЗПК с подробни съображения.

Счита, че с оглед на съдържанието на отделните уговорки договорът за предоставяне на гаранция /поръчителство/ е второ, акцесорно, облигационно правоотношение и възнаграждението по него не би могло да се включи в ГПР по договора за заем, а изпълнението по двата договора не е обвързано.

Ответното „Ф.Б.“ ЕООД оспорва исковете и поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен по възлагане на ищеца, при условията на договорна свобода, престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за накърняване на добрите нрави, а договорът е възмезден за услуга.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 5, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между ищцата и ответника „И.А.М.“ АД е сключен Договор за паричен заем № 4920439/05.10.20 г., както и че между ищцата и ответника „Ф.Б.“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № 4920439/05.10.20 г.

Видно от договора, на сключен на 05.10.20 г. между ищцата, като заемател, и първия ответник, като заемодател, е предоставена заемна сума от 600 лв.(арг. от чл. 3 от договора), която ищцата трябва да върне на ответника, ведно с договорна лихва при фиксиран годишен лихвен процент от 35,00 %, на 11 вноски, всяка в размер на 59,05 лв., при ГПР от 41,72 % и обща сума за връщане от заемателя в размер на 649,55 лв.

Според клаузата на чл. 4 от договора, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на изискванията: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовия му доход да е в размер на 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по-лош от „Редовен“, 2 поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с бенефициер-заемодателя; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. За изпълнението на посочената клауза, на същата дата заемателят-ищец е сключил с втория ответник - „Ф.Б.“ ЕООД, договор за предоставяне на гаранция № 4920439/05.10.20 г., с който ищцата е възложила, а ответникът, като гарант, се задължил да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с наредител потребителят, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, и в случай, че не е изпълнено задължение по чл.4,т.1 или чл.4,т.2 от договора за заем, за което потребителят дължи възнаграждение 252,45 лв., платимо на вноски от по 22,95 лв., на дати, съответни на падежните дати по договора за паричен заем. Според чл. 3, ал. 3, заемодателят е овластен да приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане на възнаграждение, както и че при поискване от заемодателя гарантът да плати всички изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.

Сключеният между ищцта и ответното „И.А.М.“ АД договор по правната си същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.

Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите. Ето защо договорът се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи служебно.

Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по отношение на договора за потребителски кредит, както и задължително минимално съдържание на същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В настоящия случай съдът намира, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК - не е посочен действителния размер на разходите по кредита, а разходите, които не са включени са условие без което не може да се отпусне заема или потребителят няма избор да договаря без тези разходи; и те касаят неговата основна престация по договора или са свързани пряко с нея.

От обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговски регистър на Република България се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което те са свързани лица по смисъла на § 1, т.

3

5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава от чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, като „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност между двете дружествва обуславя категоричен извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, последният може да го получи като одобри гаранта. Следователно, договорът за заем и договорът за предоставяне на гаранция съдът счита за сключен от потребителя с един и същ търговец („И.А.М.“ АД), от една страна, а от друга – договорът за предоставяне на гаранция представлява допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е така, защото договорът за предоставяне на гаранция няма самостоятелен характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за кредит; условията и сумата по гаранцията зависят изцяло от главното задължение по заема. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция.

Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за предоставяне на обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условияобективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение.