Решение № 71 от 01.03.2024, Окръжен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 71 гр. С., 01.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Ян. Блецова Калцова

Членове:

Стефка Т. Михайлова Маринова

Гергана Огн. Симеонова при участието на секретаря ИЛКА Й. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20242200500057 по описа за 2024 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №998/20.12.2023г. по гр.д.

№1066/2023г. на С.ски районен съд, с което на основание чл.108 от ЗС е признато за установено по отношение на Д. П. А., че С. Т. М. е собственик на основание Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 31.03.1994г. на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор №*** по КККР на гр. С., с административен адрес на имота: гр. С., кв. „С.к. **, самостоятелният обект се намира на етаж 1 в сграда с идентификатор №***, предназначение: жилищна сграда – многофамилна, сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор №***, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент – в жилищна или вилна сграда, или сграда със смесено предназначение, нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 41,77 кв.м., с прилежащи части: избено помещение №2 с площ 3,50 кв.м. и 0,68% ид.ч. от общите части на сградата и е осъден Д. П. А. да предаде на С. Т.

М. владението на имота. С Решението е отменен на основание чл.537, ал.2 от ГПК констативен нотариален акт №121 от 06.10.2021г., т.1, рег. №1603, дело №116/2021г. на нотариус Е.Х., рег. №766, район на действие СлРС, вписан в СлВ – С. във вх. рег.

№6527 от 07.10.2021г., акт №39, т. ХХІІІ, дело №3919/07.10.2021г., с който Д. П. А. е 1 признат за собственик по давностно владение на имота. Признато е на основание чл.194, ал.2 от ГПК, че оспорването на истинността на документа Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 31.03.1994г. не е доказано. Определен е 6-месечен срок от влизане в сила на решението за отбелязване на същото в регистъра по вписванията. Присъдени са разноски на ищеца в размер на 743лв.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство Д. П. А. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

В срока по чл.259, ал.1 от ГПК е подадена допълнителна въззивна жалба от Д. А. чрез пълномощника адв. Д. О..

Въззивникът Д. А. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и основните принципи на гражданския процес – диспозитивно начало и равенство на страните. Решението противоречало и на събраните по делото доказателства. Посочва, че ищецът не доказал в условията на пълно и главно доказване, че е собственик на имота, както и да е упълномощил адвоката да го представлява точно по това дело, тъй като с едно и също пълномощно се водели много дела повече от 26 години. Въззивникът заявява, че по делото се установило, че договора, на който се позовава ищеца, е неистински, но въпреки категоричната експертиза, съдът решил обратното. С пълномощното на адв. Х. не можело да се потвърждават действията по подписване на договора. Пълномощното било да пред съд, а не за пред Община С.. Ищецът не плащал данъци 26 години за имота, не го е посещавал, не се е интересувал от състоянието му. Посочва, че съдът е следвало да изясни факта, дали имота е придобит само от ищеца или в режим на СИО, тъй като съпрузите били задължителни другари. Не ставало ясно дали ищецът е получавал наемите от имота от свид. Д.Ж.. Не се установило кой е подписал договора за закупуване на апартамента, за да се потвърдят действията му, трябвало да има лице, което да е извършило действията, да се потвърдят. Въззивникът посочва, че съдът следва да следи служебно за основание за нищожност на сделката, като посочва, че договорът е такъв, поради липса на съгласие – съдоговорител не е изявил волята си, насочена към настъпване на правните последици от атакуваната сделка към момента на нейното сключване. По делото категорично било установено, че подписът за купувач не изхожда от сочения и обозначен негов автор. Следователно договорът бил нищожен поради липса на съгласие за сключването му от страна на купувача. Поради това иска по чл.108 от ЗС бил неоснователен. Пълномощното на Д.Ж. било само да плати цената и да отдава апартамента под наем, но не и да подпише договора.

С допълнителната въззивна жалба са развити аргументи във връзка с направеното от него възражение за придобиване на имота по давност и неправилността 2 на изводите на първоинстанционния съд в тази насока. Заявява, че съдът неправилно кредитирал единствено показанията на свид. К., която била заинтересована от изхода на делото. Посочва, че от показанията на свид. П., К. и А. се установило, че още с влизането си в апартамента, той изнесъл мебелите, правил ремонти, сменил бравата, външната врата, дограмата и други действия, с които доказал намерението си да свои имота. Посочва, че в случая е приложима презумпцията за своене по чл.69 от ЗС и не било необходимо да демонстрира промяна в намерението си за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя имала характер на владение, а не на държане. Посочва, че съдът не се е произнесъл в решението по отношение на ремонтните дейности и подобренията, които той е направил в имота, тъй като не можел да ги претендира с възражение. В настоящият случай и съгласно чл. 72, ал. 1 от Закона за собствеността добросъвестният владелец можел да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения, а съгласно чл. 74 от същия закон недобросъвестният владелец можел да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума от сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на тези подобрения. Законът не съдържал правила относно реда и формата, по които владелецът добросъвестен или недобросъвестен - може да направи искането си за подобренията с иск на общо основание или с насрещен иск по предявен срещу него ревандикационен иск. Това си вземане обаче той може да реализира и по реда на възражението в един процес по иск за собственост. Такава възможност давала разпоредбата на чл. 221, ал. 2 ГПК (отм.), според която решението влиза в сила и по отношение на разрешените с него искания и възражения за подобрения и прихващания.

Следователно той можел да прави възражение за подобрения. Посочва, че съдът неправилно е приложил разпоредбите на ЗЗД, като се има предвид, че продажбата се извършва по реда на Закона за собствеността и НДИ от 31.03.1994 г. Ако договорът е подписан със запетайка, то означава, че не е подписан от лицето, посочен като негов автор и следователно не е настъпил вещно-правния прехвърлителен ефект. А в случай, че се приеме, че се прилага ЗЗД, то трябва да се приложи чл. 18 от ЗЗД, съгласно който договорът за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижим имот трябва да се изпълни във формата на нотариален акт, който е форма за действителност на договора, а ако договорът не бъде сключен в тази форма, същият ще бъде нищожен и няма да породи вещно-правния прехвърлителен ефект.

Посоченият договор е извършен не с нотариален акт, а в писмена форма, поради което и на основание чл. 18 и чл. 26, ал. 2 от ЗЗД , се явявал нищожен. Подписът със запетайка се използвал в административния процес от административни органи, но не и в общото гражданско законодателство. В гражданското право било предвидено упълномощаването, което в случая не е налице, тъй като Дина К. била упълномощена само да дава под наем и да плати продажната цена. С оглед изложеното, въззивникът 3 моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да отхвърли исковите претенции. Моли съда да се произнесе по оспорването на договора за продажба, както и по претенцията му за подобрения. В случай, че съдът приемел, че не е налице активна процесуална легитимация на ищеца, моли за прекратяване на делото. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ищеца в първоинстанционното производство С. Т. М., чрез пълномощника адв. Е. Х., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

С отговора на въззивната жалба въззиваемият С. Т. М., чрез пълномощника си адв.

Х., оспорва същата като неоснователна. Намира обжалваното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и моли въззивния съд да го потвърди. Намира оспорването на пълномощното на ищеца да бъде представляван от адвокат за неоснователно. Още през 1996г., когато вече е бил в чужбина е упълномощил адвокат, който да го представлява пред съдилищата в гр.С., като пълномощното е безсрочно. Настоящото дело било правомерно образувано от името на пълномощника. Намира за неоснователно твърдението, че съдът е бил длъжен да установи дали имотът не представлява семейна имуществена общност. По делото нямало данни към момента на сключването на договора от 31.03.1994г. шцецът да е бил в гр.брак. От преписката на Община С., приложена по делото било видно, че в процесния апартамент са живели ищецът и майка му и в заповедта за продажба на апартамента е посочено само името на ищеца. По делото не се е твърдяло, че пълномощникът адвокат е бил упълномощаван да подпише договора за покупка на апартамента. В случая не били налице хипотезите, изяснени от ВКС в ТР №%/12.12.2016г. по т.д. №5/2015г. ОСГК за липса на съгласие. Видно от документите по преписката на Община С., за продавача за продавача-кмета на Община С. пълномощника Д.Ж. е изразила съгласието за покупката от името на записания в договора купувач. Затова в конкретния случая не била налице абсолютната нищожност, за която се твърди в становището на ответника, а за висящата недействителност по чл.42,ал.2 от ЗЗД. Тази недействителност обаче засягала само отношенията между представителя и представлявания. Същата предполагала действителна правна сделка, която поражда желаните и целени правни последици спрямо третите лица, но не поражда права и задължения за мнимо представлявания докато той не потвърди. Единствено мнимо представляваният разполагал с правото, както да потвърди договора, сключен от негово име без представителна власт, така и да се позове на недействителността по чл.42, ал.2 от ЗЗД. При липса на потвърждение, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът.

В настоящия казус можело да се приеме, че ищецът като представляван е потвърдил извършената сделка, като е упълномощил адвокат да защитава процесуално неговата собственост върху описания в пълномощното апартамент. Във връзка с възраженията за липса на активна процесуална легитимация на ищеца посочва, че именно породилият се спор относно собствеността върху процесния имот и владението му са породили правния 4 интерес от предявяване на иска по чл.108 от ЗС и на този по чл.537,ал.2 от ГПК. Този спор се решавал по същество след събиране на необходимите доказателства, като не са налице основания за недопустимост на иска. Въззиваемият намира за правилно обжалваното решение и в частта, с която съдът е приел, че по делото не се е установило наличието на владение, което да е продължило повече от 10 години, за да може ответникът да придобие имота по давност. Излага аргументи в тази насока. Неоснователни били възраженията за неправилност, поради непроизнасянето на съда по претенцията за подобрения. Тези подобрения не били конкретизирани като вид и време на извършването им. Не се установило ответникът да е бил владелец на имота, още по-малко добросъвестен владелец, поради което няма право да претендира чрез възражение извършени подобрения в имота.

Такава възможност той е имал само с насрещен иск. Моли съда да не уважава направеното доказателствено искане като преклудирано.