Решение № 399 от 23.07.2025, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 399 гр. Благоевград, 23.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

РОСИЦА ВЕЛКОВА

СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно гражданско дело № 20251200500615 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано по въззивна жалба на М. Ф. Т. с ЕГН **********, с адрес в *** действаща чрез адвокат А. Б., насочена срещу Решение № 67 от 04.04.2025 г. по гр. д. № 347 по описа за 2024 г. на Районен съд - Сандански, в частта му с която е признато за установено по отношение на въззивника, че дължи в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД, с ЕИК: 831094393, представлявано от изпълнителните директори Н.Х.Б. и С.А.П., следните суми по договор № 022LD-R-002364/18.03.2013 г. за банков кредит - 5790,38 евро главница, 990,64 евро възнаградителна лихва (лихва за редовен дълг) за периода от 08.06.2020 г. до 01.03.2023 г., 4856,13 евро обезщетение за забава за просрочени плащания (наказателна лихва) за периода от 08.06.2020 г. до 01.03.2023 г., 183,68 евро - законна лихва върху главницата за периода от 02.03.2023 г. до 08.06.2023 г. вкл., както и законната лихва върху главницата от 09.06.2023 г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК № 336 от 12.06.2023 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 626/2023г. по описа на РС-Сандански. В остА.лата част, с която исковете на ищцовото 1 дружество са отхвърлени като погасени по давност решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

В жалбата се представят доводи, от които се обосновава недействителност на разпоредбата на т.5 от Раздел II на процесния договор за кредит, като се акцентира, че в конкретния случай ГПР не отговарял на законовите изисквания, тъй като не ставало ясно кои разходи по договора били част от този размер на разходите; договорът не съдържал онези допускания, които били съобразени от кредитора, за да определи конкретния размер на ГПР Възразява се, че съдът игнорирал обстоятелството, че от приетото съдебно заключение се доказвало, че размерът на шрифта на текста на общите условия е по-малък от 12, като в тази насока се цитира практика на Съда на Европейския съюз.

Като резултат се иска отмяна на решението в неговата обжалвА. част, с която са уважени исковете на ищеца, както и присъждане на съдебноделоводни разноски за две съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от стрА. на „Първа инвестиционна банка“ АД, като с него се представят правни доводи относно въздигнатите с жалбата възражения, като се предлага решението на първата инстанция да бъде потвърдено.

Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна стрА. следното:

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледА. по същество неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално 2 правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.

Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд възприема изцяло фактическите и правни констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата.

По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за нужно да посочи следното:

В производството е безспорно, че страните са обвързани от облигационно правоотношение по договор банков кредит № 022LD-R002364/18.03.2013 г., по който заедно с въззивницата, кредитополучател е и лицето В.Ш. Т.. Имайки предвид страните и целта на договора, съобразно § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, спрямо същия намира приложение Закона за потребителския кредит в редакцията му към момента на сключване на процесния договор от 18.03.2013 г., а именно след изм. и доп. с ДВ бр.91 от 20.11.2012 г.

Към този момент обаче не е било въведено изискване за размера на шрифта на изписване текста на договора, на погасителния план към него и на приложимите общи условия. Както е посочено и в решението на РССандански, разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК, предвиждаща задължение за кредитора в тази насока, е приета и публикувА. в ДВ бр.35 от 22.04.2014 г., като влизането й в сила е отложено за 23.07.2014 г. Доколкото се касае за материалноправна норма, то действието й е спрямо правоотношенията, възникващи след влизането й в сила, освен ако законодателя не й придаде изрично обратно действие /какъвто не е настоящия случай/ - арг от чл.14 от Закона за нормативните актове.

В същото време, следва да се има предвид, че правилото на чл.10, ал.1 от ЗПК е въведено в нациА.лната ни правна уредба по силата на съображение 9 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО, съобразно което за държавите – членки възниква ограничение да запазят или въвеждат различни /от 3 разпоредбите на директивата/ национални разпоредби. Това ограничение се прилага само доколкото съществуват хармонизирани с директивата разпоредби. Такава е разпоредбата на член 10, параграф 1 от директивата, която изисква договорите за потребителски кредит да се изготвят на хартиен или друг траен носител. Съгласно втората алинея на същата разпоредба посоченото изискване не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит. Следователно, извън въведеното с директивата изискване за форма „на хартиен или друг траен носител“, държавите – членки не са ограничени да поставят допълнителни условия за действителност на договора. Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК, предвижда изискване за размер на шрифта, което директивата допуска и което е задължава страните по договорите за кредит след 23.07.2014 г. да сключат договора в съответствие с него. Освен това, с Определение на Съда на Европейските общности /шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С535/2020, е дадено следното тълкуване: член 10,параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12.

Дори и обаче да имаше изискване в самата Директива 2008/48/ЕО за размера на шрифта на договорите за кредит – да е не по-малък от 12, то доколкото директивата, съобразно чл.189 от ДСЕИО, е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите-членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат, тя няма прако действие /за разлика от регламента/. Директивата само създава задължение за странитечленки да я транспонират в националното си законодателство. В случая, срокът за транспониране на Директива 2008/48/ЕО е до 12 май 2010 г. /чл.27 от Директива 2008/48/ЕО/, който очевидно не е спазен. Въпреки това, стрА.та не може да се позове на нея в отношенията си с друг частноправен субект, какъвто безспорно е насрещната стрА. в производството – „Първа инвестиционна банка“ АД, а само спрямо съответния национален орган, който има задължение за транспонирането й.

4

По изложените съображения, настоящият състав намира за неоснователно направеното във въззивната жалба оплакване досежно неправилност на първоинстанционното решение, аргументирано с нищожност на процесния договор при наличие на предпоставките по чл.22 вр. чл.10, ал.1 от ЗПК.

По отношение другото въведено основание за неправилност на решението на РС-Сандански, основано на начина на посочване на ГПР в процесния договор за кредит, следва да се отбележи, че съобразно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая в договора за кредит е посочен ГПР от 18.78%, като за компонентите му е налице информация в чл.1.1, т.“б“ от приложимите Общи условия на банката.

Безпротиворечива е практиката на СЕ С , че посочването на ГПР в договора за кредит е от съществено значение, по-специално доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 67 и 70). В решение на СЕС по дело С-714/22 г., се приема също, че съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, произтича от това да се даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48.

В случая, действително, разходите, които са включени при формиране на ГПР не са изчерпателно изброени, а е цитирА.та разпоредба от ОУ е възпроизведена нормата на §1,т.1 от ДР на ЗПК. Това обаче не ограничава и не изключва възможността на потребителя да направи информиран избор дали да сключи договора или не с оглед неговите икономически последици.

Така в решение по дело С-42/15 на СЕС е прието, че предвид целта за защита на потребителите, при несправедливи условия в договора за кредит, преследвА. с Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на 5 държавите членки относно потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 г. и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (вж. решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C-348/14 , непубликувано, EU:C:2015:447 , т. 57 ) В същото време обаче СЕС приема, че не би могло да се смята за пропорционално договорът за кредит да се счита сключен без лихви и разноски, когато липсващите данни са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. В разглеждания казус в договора по ясен и изчерпателен начин са описани задълженията на кредитополучателя и те се свеждат до връщане освен на получената в заем сума и приложимата към нея възнаградителна лихва, също и на такса за разглеждане на искането за кредит в размер на 25 лв., както и на комисионна за отпускане на кредит в размер на 2% от отпуснатата сума. Видно от заключението по ССчЕ, прието от РС-Сандански, така както са посочени тези разходи – като вид и размер, те съответстват на обявените на кредитополучателите ГПР от 18.78% и обща сума за връщане от 18 148.56 лв.

Единствено за пълнота на изложението и с оглед становището на въззивницата пред РС-Сандански следва да се отбележи, че в чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК изрично е посочено, че ГПР не включва разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. В този смисъл начислените лихви за забава не са част от ГПР и не участват като компонент при формирането му.

Разпечатката съдържа 29 от 45 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/3463118c-6527-43a2-9ea9-c1b2c1d0c5aa