Решение № 244 от 18.09.2025, Окръжен съд - Смолян

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 244 гр. Смолян, 18.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. К.

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов при участието на секретаря Елисавета Ж. Шехова като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно гражданско дело № 20255400500336 по описа за 2025 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от К. А. М. ЕГН ********** гр. С. ул. Б.

№ 60 ет. 4 ап. 1 против Решение № 55 от 01.05.2025 г., постановено по гр. дело № 302/2023г по описа на Районен съд - Златоград, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу А. И. Б. ЕГН **********; Б. И. Б. ЕГН **********; Е. И. Д. ЕГН **********, С. И. Р. ЕГН **********; С. В. М. ЕГН

**********; С. А. К. ЕГН **********; М. А. К. ЕГН **********; Р. Я. М. ЕГН

**********; Н. В. Г. ЕГН **********; С. В. М. ЕГН **********; Ж. Р. М. - С.

ЕГН ********** и С. Р. М. ЕГН **********, иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът К. А. М., ЕГН: ********** с адрес: гр. С., ул. ,,Б.“ №60, ет.4, ап.1, е собственик по силата на давностно владение, продължило повече от 20 години, в периода от 2003г. до датата на предявяване на исковата молба, на поземлен имот с идентификатор *****.*.**, с площ от 7479 кв.м., находящ се в местността „М.“ в землището на гр. Н., обл. Смолян, при граници: имоти с идентификатори: *****.*.**; *****.*.***; ***;

*****.*.**; ***; *****.**..***; ***; *****.*.**; ***.

Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, при неправилно приложение на чл.

237 ГПК. Акцентира върху това, че в чл. 175 ГПК е уредено признанието на факти като доказателствено средство, което се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. Същевременно признанието на иска е уредено в чл.

1

237 ГПК като акт на ответника, с който той се разпорежда със своето право на иск. То обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да иска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 от ГПК. Жалбоподателят не споделя съдебната практика, на която се е позовал съдът, а именно определение № 88/18.04.2024 г., с което се приема, че когато предмет на спора е вещно право на собственост, което по своята същност е уредено от законодателството с императивна правна норма, това ограничава възможността да бъде заявено признание на иска и постановен съдебен акт по реда на чл. 237 от ГПК.

Оспорва като необосновани и изводите на съда, който, без да е оттеглено признанието на иска, е приел, че е налице единствено признание на факта, че ищецът е съсобственик наравно с ответниците в обща имуществена маса, включително процесния имот. Твърди, че тази порочност на съда е в противоречие с цитираното в Протокол № 214/19.11.2024 г. /стр. 86/:

„Действително процесуалното поведение на ответниците до настоящия момент не сочи наличието на правен спор помежду им, като същите не оспорват правото на собственост на ищеца по отношение на процесния имот". Същевременно ответницата А. Б. /стр.155/ заявява, че „ за имота на ищеца няма спор, но за другите няма право да се бърка“, каквото всъщност е процесуалното поведение на всички ответници /без сестрите и майката на ищеца/, без каквато и да е индикация, че ищецът претендира собственост за други имоти. Нещо повече, ищецът неколкократно заявява, че не знае местонахождението на другите имоти. Твърди се също, че по отношение на давностното владение лицето, живеещо на семейни начала с ищеца, смутено от явяването си в съд, не пресъздава периода на владение и ползване на имота от началото на съвместното съжителство с ищеца. Свидетелят В. установява, че от преди 7-8 години има трактор, с който работил земята на ищеца, а преди това обработвал земята с култиватор. Категорични са и показанията на свидетЕ.та, водена от ответниците, че същите получили в собственост други различни имоти от процесния. При условията на евентуалност, жалбоподателят поддържа, че е налице давностно владение чрез присъединяване владението на праводателя си – бащата му Ал. М..

В о.с.з. жалбоподателят иска соченото във въззивната жалба „при условията на евентуалност“ да се чете „за пълнота“.

Търси отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което искът бъде уважен изцяло.

Претендира разноски.

От страна на въззиваемите С. Р. М., С. В. М., Н. В. Г. и Р. Я. М., чрез Адв. Евг. В., е депозиран отговор на въззивната жалба в законовия срок, с който същата се оспорва като неоснователна и недоказана, а обжалваното решение се счита за правилно и законосъобразно по подробно изложени съображения. Поддържа се, че фактическата обстановка е правилно изяснена и въз основа на нея правилно е приложен материалният закон. Акцентира се 2 върху следните основни спорни момента, на които въззивният съд следва да даде разрешение, а именно: при вещни искове, какъвто е настоящият, може ли да се постанови съдебно решение при признание на иска по реда на чл. 237 от ГПК; признанието на иска при вещни искове следва ли да се цени по реда на чл. 175 от ГПК; при направено признание на иска по вещни искове налице ли е правен интерес от водене на положителен установителен иск за собственост, както и въпреки направеното признание на иска, ако ищецът не установи всички предпоставки на давностното владение в тяхната кумулативност, може ли да се уважи искът. Така по първия правен въпрос се счита за правилно и законосъобразно решението на първоинстанционния съд, с което е прието, че по искове за собственост не може да се постанови решение при признание на иска съобразно съдебната практика, обективирана в Решение № 20 от 7.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о., ГК, ВКС Решение № 35/18.08.2022г. по гр. Дело № 2880/2021г., I г. о., ГК, ВКС; Решение № 252/11.04.2017 г. по т. Дело № 2822/2015г., II т. о., ВКС и др. Сходна е и практиката на ЕСПЧОС - делото Gasus Dosier-und Fordertechnik Gmbh v. the Netherlands, решение от 23.02.1995г. Решение при признание на иска не може да се постанови, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави и когато е признато право, с което страната не може да се разпорежда - чл. 237, ал. 3 ГПК; по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение чл. 339 ГПК. Исковете за собственост не са сред посочените изключения.

Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сдЕ., по давност или по други начини, определени в закона. Защитата на собствеността се състои на първо място в съдебното установяване /признаване/, че ищецът е собственик. Това изисква доказване на всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ с допустимите за това доказателствени средства. Ако ищецът не успее да докаже правото си на собственост, искът подлежи на отхвърляне, дори ответникът да заяви, че признава иска, т. е., че имотът принадлежи на ищеца. Искът за собственост има за цел съдебното установяване на собствеността на ищеца, а това по изложените съображения и такива за правна сигурност, не може да стане с признание на иска. Затова и направено от ответника признание, че ищецът е собственик, не обосновава основателност на иска, а следва да бъде преценено от съда съгласно чл. 175 ГПК, ако касае елементи от основанието на иска за собственост - например владеенето на имота и времето, през което то е упражнявано. Затова, макар исковете за собственост да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска.

На следващо място, поддържа се, че видно от Протокол № 90/09.05.2024 г. от първоинстанционното дело съдебно е установено, а и ищецът се е съгласил с обстоятелството, че с изявленията си лелите му не са разбрали, че с поставяне на подписа си признават изцяло иска, т.е. на практика не е налице признание на иска. Наред с това, счита се, че самото признание 3 противоречи на закона и морала, доколкото страните по делото са близки роднини и ищецът е въвел в заблуждение ответниците, че ако признаят иска, той ще признае техни права относно останалите наследствени имоти. Така в случая, ако се приеме, че е налице признание на иска първоначално от А. И. Б., Б. И. Б., Е. И. Д., С. И. Р., Р. Я. М., Н. В. Г., С. В. М., Ж. Р. М. - С. и С. Р. М., а впоследствие и от майката и сестрите на ищеца С. В. М., С. А. К. и М. А. К., то счита се, че искът ще е недопустим поради липса на правен интерес от водене на делото. Поддържа се също, че молба, с която ответниците признават предявения срещу тях иск, не обвързва съда, който трябва да преценя направените признания на определни факти с оглед разпоредбата на чл. 175 от ГПК, съгласно която ответниците могат да признават само факти, но не и права, но след като не се установява фактическият състав на чл. 79 от ЗС, то искът за придобиване на процесния имот по давност не може да бъде уважен.

Акцентира се и върху това, че ищецът е обективирал правния си интерес от водене на положителен установителен иск за собственост с довода, че е придобил имота по давностно владение, продължило повече от 10 г. с начало 2003 г., като е посочил, че е канил ответниците да се явят пред нотариус, но те са отказали – твърдение, което е останало недоказано. При това фактическо положение счита се, че е налице недопустимост на установителния иск за собственост поради липса на правен интерес от предявяването му. Изложените фактически и правни твърдения в исковата молба не съдържат данни ответниците да оспорват правото на собственост на ищеца по някакъв друг начин, чрез фактически или правни действия да смущават, да създават пречки или да препятстват упражняване на собствеността му върху имота. Поддържа се, че твърдението за създаване на извънсъдебни пречки за снабдяване на ищеца с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка чрез „неявяване пред нотариуса" е бланкетно и недоказано. Не е конкретизирано с каква цел е явяването им пред нотариуса.

Отказът на ответниците да се явят пред нотариуса и да окажат съдействие не е равнозначно на оспорване правото на собственост на ищеца, а и по делото няма данни ищецът да е предприел действия за снабдяване с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка върху имота, нито нотариусът да е искал явяване на ответниците, нито да е постановен отказ на нотариуса за извършване на обстоятелствена проверка и снабдяване на ищеца с титул за собственост по давност. Няма и данни ответниците да претендират право, което да изключва правото на собственост, поради което искът е недопустим.

Ако се приеме за допустим, искът е недоказан, тъй като ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване фактическия състав на придобивната давност, а именно, че е владял имота явно и необезпокоявано от никого в период повече от 10 г. за себе си, като с оглед спецификата на производството, а именно предявен иск срещу останалите съсобственици, е следвало да установи и преобръщането на държането на идеалните части на останалите съсобственици във владение, като в тази връзка се прави подробен анализ на доказателствения материал. За недопустимо се счита и 4 евентуалното искане на ищеца във въззивната жалба да бъде признат за собственик на имота чрез присъединяване на владението на неговия баща, за което се счита, че е преклудирано и на практика води до последващо недопустимо изменение на иска чрез добавяне на ново основание.

Поради всичко изложено се иска потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски.

Останалите въззиваеми, с изключение на С. В. М., която не се явява, изразяват становище в о. с. з., като от тях М. А. К. и С. А. К. не оспорват жалбата и искат решението да бъде отменено, като отново изрично заявяват, че не са имали и нямат претенции към имота на ищеца, а останалите въззиваеми искат обжалваното решение да бъде потвърдено. С. А. К. пред въззивния съд добавя следното: „преди 20 години още, когато брат ми се ожени, баща ми заяви, че оставя брат ми наследник на земята и единствено само той ще я обработва - земята, за която се води делото. И повече не сме се мяркали там, нито сме имали претенции. Нямаме претенции към тази земя. Тази земя си е на брат ми, която баща ми заяви, че той остава собственик на земята. Аз нямам претенции към този делбен имот.“ СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното: