Решение № 4791 от 06.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4791 гр. Пловдив, 06.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330116462 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Овергаз Капитал“ АД срещу Т. Б. Б., с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер на 3738,46 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, 1018,35 лева – договорна лихва за периода ** г. – ** г., 800,40 лева – мораторна лихва за периода ** г. ** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – ** г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **/** г., по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 5000 лева, която последният следвало да върне на шестдесет месечни вноски. В договора бил посочен фиксиран лихвен процент за първите 12 месец, а след това същият ставал променлив, като се формирал на база на размера на EURIBOR за шест месеца с 15% надбавка. В договора бил посочен ГПР в размер на 17,26 %. При сключване на договора ищецът удържал на ответника такса в размер на 75,00 лева и му превел сумата в размер на 4925,00 лева. Първоначално ответникът изпълнявал задълженията си по договора, но след ** г. преустановил 1 плащанията. С оглед изложеното вземанията по договора били обявени за предсрочно изискуеми. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от особения представител на ответника Т. Б. – адв. П., с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Оспорва се, че между страните е сключен договор и че ищецът е превел на ответника сумата в размер на 5000,00 лева. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че между страните е сключен договор за кредит, се възразява, че същият е недействиетелн на основание чл. 22 ЗПК. Посочва се, че не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото в договора не се съдържал ясен начин за формиране на ГПР. Възразява се, че договорът противоречи на добрите нрави, доколкото е уговорена договорна лихва в размер на 2182,44 лева, която била прекомерна. Неяснота, според ответника, създавала клаузата за промяна на лихвения процент, като се възразява, че същата се явява неравноправна. Поради изложено се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, счита за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен договор за кредит № **/** г., сключен между страните, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 5000,00 лева, при лихвен процент, както следва: фиксиран лихвен процент за първите 12 месеца в размер на 15,85 %, а след това променлив лихвен процент, формиран от сбора на фиксирана надбавка в размер на 15 % и променлива надбавка, която се определя на база на 6-месечния EURIBOR, за срок от 60 месеца. В договора е предвидена такса за определяне степента на кредитния риск в размер на 1,5 % от общата сума, а при предоговаряне – 1 % върху размера на остатъка. В договора е посочено, че стойността на ГПР е в размер на 17,26 %.

В хода на съдебното дирене е прието заключение по допуснатата ССчЕ, изготвена от вещото лице П. Н.. Според заключението на вещото лице, предоставената сума по договора за кредит възлиза на 5000 лева, а заплатената от ответника сума – на 2431,51 лева. Към момента на предявяване 2 на иска дължимите от ответника суми са както следва: главница в размер на 3738,46 лева, договорна лихва в размер на 1032,89 лева и лихва за забава в размер на 800,40 лева. В случай, че се приспадне от главницата изцяло изплатената сума по договора, същата би възлизала на сумата в размер на 2431,51 лева. В посочената стойност на ГПР по договора от 17,26 % е включена единствено договорната лихва.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

При така изясненото от фактическа страна, съдът счита следното по правните аспекти на спора:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на предявения иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД се обуславя от кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение по договор за заем, елемент от съдържанието на което е задължението на заемателя да върне сумата, предмет на договора, настъпила изискуемост на задължението и релевирано от длъжника неизпълнение на същото.

Посочените предпоставки за уважаване на исковата претенция следва да се разглеждат съвместно със заявеното в отговора на исковата молба възражение за недействителност на процесния договор на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно посочената разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1 , чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата за 3 заплащане на такса за определяне на степента на кредитния риск. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да заплати възнаграждение за извършвани присъщи дейности на кредитора. Посочената такса е начислена от кредитора като в исковата молба изрично е посочено, че останалата сума е отнесена за погасяване на суми по други договори за кредит след приспадане на сумата в размер на 75,00 лева (представляваща 1,5 % от предоставената сума в размер на 5000,00 лева). Същевременно, видно от заключението по изслушаната ССчЕ кредиторът не включва тази такса към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за тази такса на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР н а ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но 4 от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, в ГПР не е включена таксата за определяне степента на кредитния риск.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че направеното от особения представител на ответника възражение, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е основателно.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

От приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ се изясни, че отпусната на ответника сума е в размер на 5000,00 лева, като по договора са постъпили плащания в размер на 2431,51 лева, респ. остатъка от чистата стойност по кредита възлиза на сумата в размер на 2568,49 лева.

Поради изложеното и следва главният иск с правно основание чл. 240, ал.1 ГПК да бъде уважен до сумата в размер на 2568,49 лева, като за разликата над този размер до пълния предявен такъв от 3738,46 лева, предявеният иск 5 следва да бъде отхвърлен.

Доколкото се изясни, че договорът за кредит е недействителен, респ. на основание чл. 23 ЗПК ответникът дължи единствено чистата стойност по договора, то акцесорните искове за заплащане на договорна лихва и обезщетение за забава върху главницата също следва да бъде отхвърлени като неоснователни. Поради тази причина не се дължи и законна лихва върху посочените суми.

По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК правно на разноски имат и двете страни.

Доказателства за извършени такива от ищеца са представени за държавна такса в размер на 249,54 лева, възнаграждение за особен представител в размер на 582,29 лева и депозит за ССчЕ в размер на 300,00 лева. Дължимо се явява и претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лева, доколкото ищцовото дружество се представлява от юрисконсулт в настоящото производство. Респ. общият размер на извършените от ищеца разноски възлиза на 1281,83 лева. Съразмерно на уважената част от исковите претенции, в полза на ищеца следва да се присъди сумата в размер на 592,45 лева, представляваща разноски в настоящото производство.