Определение № 971 от 17.04.2024, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 971 гр. София, 16.04.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка Борилова

Членове:

Зорница Гладилова

Мария Райкинска като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно частно гражданско дело № 20241000500978 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 ГПК, във вр. с чл.248, ал.3 ГПК и е образувано по частна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), чрез пълномощника Г. Д., насочена против Определение № 73/23.01.2024 г., постановено по гр.д. № 853/2020 г. по описа на ОС Благоевград, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на определение, обективирано в Протокол № 900/14.12.2023 г., по гр.д.№ 853/20г. по описа на ОС Благоевград, в частта за присъдените разноски в полза на К. К. К. и присъдената държавна такса в полза на Окръжен съд - Благоевград.

В частната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното определение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаещи установените такива относно определяне и присъждане на сторените в хода на производството разноски от всяка една от страните, вкл. дължимостта на държавната такса, както и в противоречие с материалния закон - чл.153, ал.3 ЗОНПИ, чл.159 ЗОНПИ /отм./, чл.80 ЗОПДНПИ /отм./ чл.162 , ал.2 ДОПК, във вр. с чл.84, ал.1 ГПК.

Поддържа се частният жалбоподател да е освободен от заплащането на дължимата се по производства като процесното държавна такса, защото това обстоятелство било предвидено изрично в чл.153, ал.3 ЗОНПИ, както и в чл.84, ал.1 ГПК - производството по отнемане на незаконно придобито имущество не попадало в нито едно от изключенията, посочени в посочената разпоредба.

Поддържа се това разбиране да е споделено и от съдебната практика, цитирана в жалбата, постановена по приложението на отменения ЗОПДНПИ, но относима и към казуса, с оглед идентичния характер на производството и на текстовете от приложимия материален закон, предвид че действията на Комисията са израз на публична власт по отношение на незаконно придобитото имущество и по искове за отнемане по реда на ЗОПДНПИ /отм./ и по ЗОНПИ тя не следва да заплаща държавна такса.

На отделно основание се твърди размерът на платеното от насрещната в производството страна адвокатско възнаграждение да е прекомерен и неотговарящ на действителната фактическа и правна сложност на спора.

По подробно изложени съображения в подкрепа на тези оплаквания се иска от настоящата инстанция да отмени обжалваното определение и по съществото на спора 1 постанови дължимата се по производството ДТ да остане в тежест на бюджета на съда и се намали, поради прекомерността му, адвокатското възнаграждение, платено от насрещната страна.

Претендират се разноски за пред настоящата инстанция.

В отговора по частната жалба ответниците, чрез процесуалния си представител, оспорват наведените в нея доводи като несъстоятелни и поддържат правилност на обжалваното определение.

Софийският апелативен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на частния жалбоподател и данните по първоинстанционното дело, намира следното:

Предявената частна жалба е процесуално допустима, като депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно процесуално легитимирана страна – ищецът по делото, при наличието на правен интерес за същия от атакуване на акта на първоинстанционния съд, чийто адресат е, който акт, по арг. от чл.248, ал.3 ГПК, подлежи на последващ съдебен контрол.

Разгледана по същество частната жалба се явява неоснователна, по следните съображения:

Безсъмнено се установява от данните по първоинстанционното дело, че същото се е развило по предявени в условието на обективно и субективно пасивно съединяване искове от частния жалбоподател против К. К. К., ЕТ“К. К.“ и В. В. В. с правно основание чл.151, във вр. с чл.142, ал.2, т.1 и чл.141 ЗПКОНПИ - за отнемане на имущество от ответниците в общ размер от 205 424,32 лв.

По предявените искове ответникът К. К., вкл. в качеството си на ЕТ, е подал отговор по исковата молба, чрез процесуалния си представител адв.Е. Х. от АК Разград, за която по делото са налични данни, че е редовно упълномощена и за оказаната правна помощ и съдействие на ответника й е заплатеното адвокатско възнаграждение от него е в размер на 5 530 лв. /договор за правна защита и съдействие от 15.09.2020 г. с отбелязване, че възнаграждението е договорено и заплатено в брой/.

Установимо е от данните по първоинстанционното дело, че по предявените в условието на обективно и субективно пасивно съединяване искове с посочената по-горе обща цена /205 424,32 лв./, в хода на производството са били ангажирани множество писмени доказателства, били са допуснати и изслушани общо три експертизи, събрани са и гласни доказателства, чрез разпита на свидетели, като по делото са проведени близо десет открити с.з., в които ответникът К. е представляван от адв.Х., а производството по делото е продължило повече от три години.

Съобразявайки изложеното настоящият въззивен състав намира изводът на първоинстанционния съд, че заплатеното от ответника по исковете К. адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния му представител не е прекомерно, преценено през призмата на фактическата и правна сложност на делото и на предвидените в Наредба № 1/2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения размери за дела с процесния материален интерес.

Следва да се акцентира, че частният жалбоподател формално и без никакви доказателства и смислени правни доводи се позовава на наличието на хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК, без да излага съображения защо според него фактическата и правна сложност на спора е от естество да обуслови заплащане на разноски за предоставена правна помощ и съдействие от адвоката на ответника в размер, по-нисък от определения минимален за казуси с материален интерес над 200 000 лв.

Според нормата на чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството по делото, като основанието за прекратяване е без значение, като щом ответникът е получил препис от исковата молба и е сторил разноски за да подаде отговор - в този случай за същия възниква право да бъде обезщетен за сторените разноски.

За понасянето им от насрещната страна е без значение дали е било проведено първото съдебно заседание по делото, защото ответникът е длъжен да изчерпи доводите и 2 възраженията си с отговора срещу исковата молба, а ползването на адвокатска помощ при тази му дейност е наложително, с оглед предвидените от процесуалния закон преклузии.

Затова всички разноски, свързани с ползването на такава помощ, се дължат на ответника при прекратяване на делото.

Достатъчно условие за възникване на правото по чл.78, ал.4 ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл.131 ГПК срок и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството, като въпросът за доказването на разходите е фактически.

В настоящия казус ответниците не само са получили искова молба, но и са организирали защитата си по делото при провеждането на всичките проведени открити /и закрити/ с.з. до прекратяването му поради отказ от иска на ищеца.

Ето защо и релевантно за казуса е, че производството по делото е било прекратено, без ответниците да са дали повод за това.

То тези съображения и доводите в частната жалба в обратната насока се явяват неоснователни.

Такива са и доводите по отношение частта от обжалваното определение, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на жалбоподателя за отмяна на предходното му определение, с което го е задължил да заплати по сметка на съда дължимата се по производството, вкл. и в случай на прекратяване, държавна такса.

Противно на поддържаното от частния жалбоподател, по въпроса дължи ли КОНПИ държавна такса при отхвърляне на предявени от нея искове, респ. - при прекратяване на производства като процесното, е налице трайна и последователна практика на касационната инстанция, обективирана в множество актове по приложението на ЗОНПИ / Определение № 2810 от 3.10.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3705/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 50257/07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3297/2022 г., IV г. о. и др./, която решаващият състав изцяло възприема и към която се присъединява.

Според нея на основание чл.154, ал.3 ЗОНПИ Комисията-ищец е освободена от внасянето на държавната такса, но само при подаването на исковата молба, респ. - на други жалби по производството, като дължимата държавна такса се присъжда в зависимост от изхода на делото, по арг. от чл.157, ал.2 от с.з., според която норма с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото.

Във връзка с доводите в частната жалба следва да се отбележи, че няма спор КОНПИ да е публично държавно учреждение, но вземането, предмет на делото по исковете по ЗОНПИ е частноправно - като такова то е определено в мотивите към Решение № 3/08.07.2008 г. по конституционно дело № 3/2008 г. на Конституционния съд, предвид възприетото разбиране законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл.84 ГПК да се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. Затова и Държавата и държавните учреждения не дължат държавна такса когато се защитават интереси от по-висш порядък, каквато е защитата на публичната държавна собственост и публичните държавни вземания, каквото производството по ЗОНПИ не е, т.к. в него Комисията не брани такива интереси - не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти. До неговото отнемане обаче с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер. Подобен има само имуществото, отнето с влязло в сила решение и то занапред.

На самостоятелно основание и при игнориране на горните аргументи /което не се споделя от решаващия състав/, нормата на чл.84, ал.1 ГПК е неприложима в случая с оглед наличието на специална разпоредба в приложимия материален закон - чл.157, ал.3 ЗОНПИ, според която съдът присъжда държавната такса в зависимост от изхода на спора по делото, без оглед на това какъв е изхода.

Допълнителен довод в подкрепа на горния извод може да се извлече от друга изрична разпоредба от ЗОНПИ, касаеща заплащането на дължимата се по производството ДТ 3 чл.158, ал.4. Същата установява недвусмислено правилото, че в случай на спогодба /възможна по арг. от ал.1 на с.чл. само в случай, че ес отнеме не по-малко от 75% от имуществото или неговата равностойност/ държавната такса се поема от страните по равно.

Систематичното тълкуване на обсъжданите разпоредби изключва възприемането на становището на частния жалбоподател за недължимостта на ДТ от негова страна в случай на прекратяване на производството поради оттегляне/отказ от иск, доколкото то противоречи на формалната и правна логика при отнемане на незаконно придобито имущество до размер на 75 на сто от заявената претенция в случай на спогодба комисията да дължи половината от следващата се по производството ДТ, а в случай като процесния - при прекратяването му, поради отказ от иска, въобще да не дължи такса.

По изложените съображения, като правилно, обжалваното определение следва да се потвърди изцяло.

Решаващият състав счита, че на частния жалбоподател не следва да се присъждат разноски за настоящето производство не само поради изхода от спора, а и тъй като производството по допълване или изменение на съдебния акт в частта за разноските няма характер на самостоятелно такова извън същинския процесуален спор / Определение № 317 от 13.08.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 744/2020 г., II т. о., ТК Определение № 136 от 19.03.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2580/2018 г., I т. о., ТК Определение № 371 от 2.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4383/2018 г., III г. о., ГК/.