Решение № 5003 от 31.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5003 гр. София, 31.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Мария Г. Шейтанова Въззивно гражданско дело № 20241100505305 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 4371/12.03.2024 г., постановено по гр.д. № 27 559/2023 г. на СРС, ГО, 173 състав с-в, са ОТХВЪРЛЕНИ като неоснователни предявените от

„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу В. А. А., искове с правно основание по чл.

422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът В. А. А. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, във връзка с топлоснабдяването на недвижим имот: апартамент в град София, ж.к. ****, партер, аб. № 115040, ИД номер 178032, както следва: сумата от 865,98 лева за главница за доставена, но незаплатена, топлинна енергия за периода м.

05.2019 г.- м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (30.11.2022 г.) до окончателното им изплащане, сумата от 73,81 лева за законна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2020 г. - 17.11.2022 г., сумата от 28,66 лева за главница за дялово разпределение за периода м. 10.2019 г. - м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (30.11.2022 г.) до окончателното им изплащане, както и сумата от 6,10 лева за законна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 01.12.2019 г. - 17.11.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 35691/14.12.2022 г. по гр.д. № 65 514/2022 г. по описа на СРС, 173 състав.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 96659/25.03.2024 г. на „Топлофикация София“ ЕАД срещу решението. В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Въззивникът ищец сочи, че 1 неправилно са отхвърлени исковете. Твърди, че именно ответникът В. А. А. е потребител на ТЕ относно имота - апартамент в град София, ж.к. ****, партер, аб. № 115040, ИД номер 178032, понеже е негов собственик. Дори да се приемело, че пожизненото вещно право на ползване на В. А.а не е погасено, то собственик и ползвател на останалите ½ ид.ч. от имота е именно В. А. А..

Въззиваемият В. А. А. подава отговор на въззивната жалба от 29.04.2024 г.

Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Сочи, че относно ½ ид.ч. от имота е учредено вещно право на ползване, което не е погасено, а ищецът не е твърдял ответникът да използва само част от имота. Оспорва да е разпределено ползването върху имота, поради което като собственик на ½ ид.ч., макар и необременени с вещно право на ползване, не дължи суми за ТЕ. Позовава на соченото в отговора на исковата молба, като поддържа и възражението за давност.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба и отговора приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо.

Съдът намира, че решението е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът на ищеца за сума за топлинна енергия в размер на 364,47 лв. за периода 01.08.2019 г. – 30.04.2021 г., както и искът за главница за дялово разпределение в размер на 14,33 лв. за периода м. 10.2019 г. - м. 04.2021 г. Решението следва да бъде потвърдено в останалите обжалвани части като правилно като краен резултат макар и по различни мотиви.

СРС е приел, че поради обстоятелството, че върху собствения на ответника топлоснабден имот е учредено непогасено вещно право за ползване за В. А.а върху ½ ид.ч. и поради това, че не е извършено разпределение на ползването, то ответникът не отговаря за сумите по заповедта за изпълнение в цялост, вкл. и за ½ ид.ч. от имота.

Настоящият състав не споделя тези мотиви.

Противно на соченото в отговора на въззивната жалба то ищецът е претендирал всички суми относно топлоснабдяването на имота от ответника, което включва и твърдението, че ответникът използва като собственик ½ ид.ч. от имота.

Не е било спорно, а и се установява от нот. акт от 28.11.1987 г. , че ответникът е собственик на имота, което той и не оспорва. С нотариалния акт една от дарителките В. А.а - майка на ответника, си е запазила пожизненото право на ползване върху ½ ид.ч. от имота. Видно от справка от СО от 16.01.2024 г. противно на твърденията на ищеца, то правото на ползване за В. А.а не е погасено.

Върху останалите ½ ид.ч. от имота обаче не е учредявано вещно право на ползване или като собственик ответникът използва ½ ид.ч. от имота.

Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. В разпоредбата на параграф 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е дадена законова дефиниция на понятието битов клиент - клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за собствени битови нужди.

2

Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Общите условия обвързват клиента и без приемането им.

Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не се установява ответникът да се е възползвал от правото си по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Предвид изложеното между страните е сключен и е действал в исковия период договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ.

Ответникът е потребител на ТЕ относно ½ ид.ч. от имота и следователно дължи ½ от сумите за главници за ТЕ и за дялово разпределение. Относно другата половина от сумите задължен като потребител е В. А.а – вещен ползвател на ½ ид.ч. от имота.

За исковия период м. 05.2019 г.- м. 04.2021 г. за половината от дължимите суми за топлоснабдяване на имота отговаря ответникът. Той не оспорва исковете по размер, както и до имота да е доставено твърдяното от ищеца количество ТЕ. Това е посочено в отговора на исковата молба и в открито с.з. от 27.02.2024 г.; ответникът не оспорва представените от ищеца фактури и справка. Позовава се на давност.

Видно от справката и фактурата за исковия период от м. 05.2019 г. до м.

04.2021 г. за целия имот е дължима главница за ТЕ в размер на 865,98 лева.

Основателно е възражението за давност, сторено от ответника. За процесния период са приложими ОУ, одобрени от ДКЕВР през 2016 г. Според задължителното тълкуване, дадено в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на ищеца за доставка на В и К услуги съставляват периодични плащания по см. на чл. 111, б. „В” ЗЗД и се погасяват с изтичането на период от три години. Според чл. 33, ал. 1 ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми в 45 - дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.

В случая заявлението е подадено на 30.11.2022 г., поради което погасени по давност биха били задължения, падежирали преди 30.11.2019 г. При отчитане обаче на чл. 3, ал. 1, т. 2 от

Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, обн., ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г., то в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. давностният срок не е текъл.

В случая погасени по давност са вземания, падежирали преди датата 21.09.2019 г. Последното погасено по давност вземане е това за главница за ТЕ за м. 07.2019 г., понеже падежът на това вземане е 14.09.2019 г. Така погасени по давност са вземанията за периода 01.05.2019 г. – 31.07.2019 г. Правилно за този период искът за главница за ТЕ е бил отхвърлен.

Непогасена по давност е главницата за топлинна енергия за периода 01.08.2019 г. – 30.04.2021 г., която е в размер на 728,94 лв., определен от съда въз основа на справката и фактурата на осн. чл. 162 ГПК.

От тази сума ответникът дължи половината или сумата от 364,47 лв. за периода 01.08.2019 г. – 30.04.2021 г.

Задължението на жалбоподателя за заплащане стойността на доставената в процесния имот топлинна енергия е възникнало като срочно според приложимите ОУ от 2016 г. Според чл. 32, ал. 1 ОУ за месечната дължима сума при избран метод на 3 плащане по чл. 31, ал. 1, т. 2 ОУ се издава ежемесечно фактура. Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми в 45-дневен срок след изтичане за периода, за който се отнасят. В забава за изпълнение на задължението потребителят обаче може да изпадне само в случай, че то е ликвидно, т.е. установено по основание и по размер.

Предвид характера на задължението то първоначално се изчислява на база прогнозно потребление, за което се издава месечна фактура, а едва в по-късен момент се установява стойността на реалното потребление чрез издаване на изравнителна сметка. Т.е. ликвидността на задължението настъпва в един по-късен момент. Така съгласно чл. 32, ал. 3 от приложимите Общи условия след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на ежемесечно издаваните фактури на база прогнозно количество топлинна енергия и фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 от ОУ за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45- дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, а съгласно ал. 4 на чл. 33 от ОУ продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал.

2 и ал. 3 от ОУ, ако не са заплатени в срока по ал. 2.

Доколкото според събраните доказателства изготвянето на изравнителните сметки и издаването на общите фактури за процесния период е настъпило след предвидения в Общите условия 45- дневен срок за плащане то цитираните клаузи на общите условия са неприложими.

В този случай приложение ще намерят диспозитивните правила на закона, поконкретно разпоредбата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, съгласно която ответникът изпада в забава след покана, каквато нито се твърди, нито се доказва да е отправена в настоящия случай. Следователно предявеният по реда на чл. 422 от ГПК иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за признаване дължимост на сумата за мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия подлежи на отхвърляне като неоснователен. Той правилно е бил отхвърлен в цялост.

Според чл.139, ал. 2 от ЗЕ дялово разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а от ЗЕ. В конкретния случай от доказателствения материал по делото се установява, че в сградата на процесния имот е осъществявано дялово разпределение от дружеството „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ ЕООД, поради което претенцията за нейното заплащане е установена в своето основание и размер. Съгласно чл. 22, ал. 2 ОУ клиентите заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение. Как продавачът и ФДР уреждат отношенията си не е предмет на изследвание по настоящото дело. Според посочената разпоредба от ОУ цената за тази услуга се заплаща на ищцовото дружество. Ответникът дължи сумата от 14,33 лв. за периода м. 10.2019 г. - м. 04.2021 г. Възражението за давност е неоснователно. Поради липсата на представена покана лихва за забава върху главницата за дялово разпределение не се дължи. Срок не е уговорен.

Разпечатката съдържа 44 от 66 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/34421f80-4ecb-45de-a58f-49533f079f27