Определение № 3801 от 24.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3801 гр. София, 24.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

М. Христова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20258002100002 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Б. Н., С. К. Ф., М. К. Ф., М. К. Ф., всички чрез адвокат Г. Ю., срещу въззивно решение № 151 от 24.04.2024 г., постановено от Софийския окръжен съд по въззивно гр.д. № 678/2022 г. Касационната жалба е така изготвена – с копиран диспозитива на въззивния съд, който е отменил частично първоинстанционното решение, с уточнение от касаторите, което, като резултат, прави безсмислен петитума на касационната жалба – да се отмени решението на СОС, в частта с което в полза на всеки от ищците е присъдено обезщетение в повече. Настоящият състав намира, че следва да приеме за житейски логичното и правно издържано, че касационната жалба е срещу въззивното решение в частта, с която исковете на всеки от ищците е отхвърлен до размера на сумите, присъдени от първата инстанция. Всеки от ищците е претендирал обезщетение за причинени неимуществени вреди от по 150 000 лв. Първата инстанция е уважила частично претенциите на всеки от тях – на И. Б. Н., на М. К. Ф. и на М.

К. Ф. е присъдила обезщетение от по 135 000 лв., ведно с компенсаторна лихва, на С. К. Ф.

– 50 000 лв., ведно с компенсаторна лихва върху главницата, считано от инцидента. Втората инстанция е отхвърлила исковете на М., М. и С. Ф. по чл. 200 КТ и е осъдила работодателя да им заплати само обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за времето от 20.05.2019 г. до 28.03.2023 г., както следва – по 4737,83 лв. натрупана лихва върху главници от по 12 000 лв. в полза на М. Ф. и на М. Ф. и 1579,26 лв. върху главница от 4 000 лв. в полза на С. Ф..

Работодателят е осъден да заплати на И. Н. обезщетение по чл. 200 КТ в размер на 13 500 лв., както и компенсаторно обезщетение в размер на законната лихва, считано от злополуката до окончателното издължаване. Присъдил е съдебноделоводни разноски съразмерно уважената/отхвърлена част от исковете.

Следователно касационната жалба на И. Б. Н. е срещу въззивното решение, с което е 1 отхвърлен иска й по чл. 200 КТ за сумата над 13 500 лв. до 135 000 лв., иска й по чл. 86, ал.

1 ЗЗД за лихвата върху главница над 13 500 лв., както и съдебноделоводните разноски.

Касационната жалба на М. К. Ф. и на М. К. Ф. е срещу въззивното решение, с което са отхвърлени исковете им по чл. 200 КТ до размера на 135 000 лв., иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихвата върху главница над 12 000 лв. до 135 000 лв., както и за периода след 28.03.2023 г., а още и относно съдебноделоводните разноски.

Касационната жалба на С. К. Ф. е срещу въззивното решение, с което е отхвърлен иска му по чл. 200 КТ, иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихвата върху главница над 4000 лв. до 50 000 лв., както и за периода след 28.03.2023 г., а още и относно съдебноделоводните разноски.

Касаторите считат, че решението е нищожно, защото има вътрешно противоречие в мотивите и пълна неразбираемост на същите, поради което искат въззивното решение да бъде „обезсилено“; излагат и съображения за неправилност. Обосновават допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Насрещната страна “К.–Л.“ ЕООД, представлявана от управителя Т. М., чрез адвокат Б. Б., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

За да постанови въззивното решение, съдът установил, че К. Д. Ф. е работил при ответника по трудово правоотношение на длъжност „шофьор автокран“, като е постъпил на работа на 12.06.2018 г. по силата на трудов договор от 11.06.2018 г.. На 20.05.2019 г., по време на работа, К. Ф. е паднал от камиона, който е бил натоварен с дървени трупи, в резултат на което е получил тежка шийна травма и е починал. Злополуката е била призната за трудова с разпореждане № 5104-22-54 от 05.07.2019 г. на ТП на НОИ - София област, което не е било обжалвано и е влязло в сила. Констатираната шийна травма се дължи на силно ударно въздействие, упражнено в областта на първи и втори шийни прешлени, като увреждането отговаря да е получено при падане от височина и контакт на дясната половина на главата с терена, при което се е получило рязкото ударно въздействие в областта на споменатите прешлени; увреждането е било получено при падане с главата надолу, тоест при контакт на главата с терена при положение на тялото все още във въздуха, при което цялата енергия на удара е била локализирана в областта на първи и втори шийни прешлени. При този механизъм шията реагира и се чупи, така че е без значение дали пострадалият е бил с каска.

Товарният камион на загиналия е бил натоварен с иглолистни трупи, като трупите на самия камион (каросерията) са били на два реда - по-дълги с дължина 6 м, а върху тях - три реда по-къси с дължина 4 м. Разстоянието от най-високата точка на товара до земята е било 3,90 2 м, а разстоянието от най-ниската част на товара до земята - 2,45 м. Натоварените върху камиона и ремаркето трупи на места са били с обелени кори, така че повърхността на дървото е била хлъзгава. Трупите са били влажни от дъжда, който е валял през цялото време на огледа, извършен в деня на инцидента от органи на окръжния следствен отдел при Софийска окръжна прокуратура. В деня на злополуката е валял дъжд, който е направил дървените трупи хлъзгави. Причина за инцидента е подхлъзване, повлияно от наличието на места с обелени кори по дървените трупи. Редукцията на риска от подхлъзване при използване на сертифицирани защитни обувки е от 37% до 67% (средно 52%). Поради характера на травмата, може да се заключи, че пострадалият е паднал от най-горния ред трупи с височина 3,90 м.. Най-вероятно падането се е осъществило в следната последователност: непосредствено преди падането пострадалият се е намирал върху найгорния ред трупи, гледайки към ремаркето (посока юг). Поради подхлъзване, той е загубил баланс и е паднал с лице към земята. След контакта със земята и осъществяването на травмата, остатъчната кинетична енергия и западният наклон на терена са продължили движението до завъртане на тялото по гръб в конфигурацията, в която то е било намерено.

Съдът посочил, че използването на сертифицирани защитни обувки не елиминира изцяло риска от подхлъзване, но значително го намалява и в такива ситуации сертифицираните защитни обувки осигуряват от 2,15 до 4,57 (средно 3,33) пъти по-голямо сцепление. Те са с повишено сцепление (защита от подхлъзване) средно с 233%, а рискът от подхлъзване се редуцира с 52%, тоест наполовина. Загиналият е носил ежедневни обувки по време на инцидента, а не специализирани, с подсилено покритие против подхлъзване. Няма данни, защо загиналият се е бил покатерил върху вече натоварените на каросерията трупи, но във всички случаи това негово действие е било извън възложените му трудови функции.

Предвид недоказаната причина пострадалият да се качи върху натоварените дървени трупи, направеното от ответника оспорване съдържанието на Протокол № 5103-22-6 от 17.06.2019 г. за резултатите от извършеното разследване на злополуката в частта по т. V досежно условията, при които е настъпила трудовата злополука, е проведено успешно; доказателствената сила на протокола като официален свидетелстващ документ е оборена в посочената част.

Съдът приел, че трудовата злополука е изцяло резултат от действията и бездействията на пострадалия работник. К. се е качил върху дървените трупи без причина и така той е нарушил задължението си по длъжностна характеристика да спазва утвърдените в предприятието правила за здравословни и безопасни условия на труд, както и чл. 9 от Правлника за вътрешния трудов ред - да използва правилно транспортните средства и да спазва инструкциите; нарушил е Инструкцията за безопасна работа с автокран, която безусловно му е забранявала качването върху платформите и каросерията на товарния автомобил, както и върху товара след натоварване на автомобила; наред с това е нарушил и правилата досежно ползването на работно облекло и лични предпазни средства - работните обувки, които са му били дадени от работодателя и които той не е носел по време на работа са били оставени в кабината на камиона, а те са щели да намалят риска от подхлъзване наполовина (падането на пострадалия се дължи именно на подхлъзване и то от значителната 3 височина от 3,90 м.). Наред с това, работникът житейски не се е погрижил за собствената си безопасност. Той е игнорирал дъждовното време и обелените кори на дървените трупи и се е покатерил върху товара, рискувайки да се подхлъзне и да падне, което е и станало. На последно място, пострадалият е въвел умишлено в заблуждение работодателя относно придобитата квалификация, като при постъпването си на работа е представил очевидно неистински документ. Той не е имал придобита специалност „производствена и техническа експлоатация на горски машини и кранове“, а фактически, уменията да управлява и работи с автокран е придобил в процеса на предходната си работа при друг работодател.

В заключение, съдът достигнал до извод за осъществена хипотеза на чл. 201, ал. 2 КТ налице е съпричиняване на злополуката, защото пострадалият не е положил грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия; небрежността е изключително груба не само поради липсата на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни правила за безопасност от страна на работника, но и поради безпричинно и драстично по своя характер нарушение на изрично въведената от работодателя забрана шофьорите да се качват върху платформите и каросерията на автомобила, както и върху товара; пострадалият лекомислено сам се е поставил в ситуация на повишен риск, защото дори най-небрежният човек не би се качил с обикновени ежедневни обувки върху влажна, хлъзгава и неравна повърхност на височина 3,90 м.

Предвид изключителния принос на пострадалия за трудовата злополука и липсата на какъвто и да било принос от страна на ответното дружество, въззивният съд определил отговорността на работодателя на 10%, като редуцирал справедливите според него размери на обезщетенията с 90 %.

Съдът установил, че С. Ф. е дете на пострадалия от предишен брак, а М. Ф. и М. Ф. са деца от връзката му с И. Н.. Последната е живяла с него на съпружески начала повече от 24 години, имали са хармонична връзка, налице е била взаимна привързаност и загубата на К. се е отразила много тежко. На нея съдът определил размер на обезщетението в размер на 135 00 лв. М. Ф. и М. Ф. са отгледани от родителите си, преживяли са тежко загубата; към момента на смъртта са били съответно на 24 г. (М.) и 21 г. (М.) и вече са поели по житейския си път. На всеки от двамата ищци е определен размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на баща по 120 000 лв. Ищецът С. Ф. е отрасъл в Гърция, с майка си (заминал е там на 8-9 годишна възраст); поддържал е контакт с баща си в България, загубата на баща му го е наранила, но връзката между тях не е била така интензивна, както с другите деца, останали в България. Съдът му определил обезщетение в размер на 40 000 лв.

В заключение, след редукция по чл. 200, ал. 2 КТ, съдът приел размера на паричните обезщетения, които се дължат на ищците, както следва – 13 500 лв. на И. Н., по 12 000 лв. за М. и М. Ф. и 4 000 лв. за С. Ф.. Последните трима са получили по 14 280 лв. от застраховател по задължителна застраховка „Трудова злополука“, поради което, като резултат исковете им по чл. 200 КТ са изцяло отхвърлени. Присъдени са им обезщетения по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, считано от датата на злополуката до датата на извършените застрахователни плащания. Искът на И. Н. е уважен за сумата от 13 500 лв., както и по чл.