Акт от 24.11.2022, Административен съд - Русе

Р Е Ш

Е Н И Е

№ 43 гр.Русе,

24.11.2022 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд-Русе, I-ви състав, в открито заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

СЪДИЯ:

Ивайло Йосифов при участието на секретаря Диана Михайлова, като разгледа докладваното от съдията адм.д. № 423 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.172, ал.5 от ЗДвП.

Образувано е по жалба на „Деид 24“ ЕООД, със седалище в гр.Русе, против заповед № 22-1085-000534/12.09.2022 г., издадена от началник група в сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Русе, с която спрямо дружеството жалбоподател е приложена принудителна административна мярка (ПАМ) по чл.171, т.2a, б.“а“ от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство (ППС) – ремарке за товарен автомобил с рег.№ Р 2591 ЕЕ, за срок от 6 месеца. В жалбата и в хода на устните състезания се развиват подробни оплаквания за незаконосъобразност на оспорената заповед като издадена при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и в несъответствие с неговата цел. Жалбоподателят твърди, че не е бил уведомяван за образуваното административно производство по издаване на оспорената заповед, а в самото производство административният орган не е изпълнил процесуалните си задължения по чл.35 и чл.36 от АПК да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая и служебно да събере доказателства за тях. Твърди се, че управителят на търговското дружество – жалбоподател нито е знаел, нито е могъл да узнае, че притежаваното от дружеството ППС е било управлявано от неправоспособен водач, използващ свидетелство за управление на моторно превозно средство (СУМПС), издадено въз основа на неистински официален документ. Аргументира се тезата, че липсата на знание за посоченото обстоятелство лишава жалбоподателя от възможността да упражни контрол върху поведението на наетия по трудово правоотношение водач, която принципна възможност съставлява и причината законодателят да предвиди, че ПАМ по чл.171, т.2a, б.“а“ от ЗДвП се прилага и спрямо собственика на ППС. Поддържа, че по делото липсват данни за акта, с който СУМПС на водача К. е било обявено за невалидно като жалбоподателят не е бил уведомяван за издаването на такъв акт.

Сочи, че това не е станало с посоченото в оспорената заповед протоколно определение № 77/22.02.2022 г., постановено по НОХД № 2690/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което било одобрено постигнатото между Районна прокуратура – Русе и водача К. споразумение. По силата на сключеното споразумение последният бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.316 вр. чл.308, ал.2 вр. ал.1 от НК - за това, че използвал неистински официален документ (дубликат на свидетелство за завършено основно образование) като му било определено наказание „пробация“ при съответните пробационни мерки, без обаче наказателният съд да се е произнасял по какъвто и да било начин по отношение валидността на издаденото въз основа на този неистински официален документ СУМПС. Заявява, че процесната принудителна мярка се явява неприложима спрямо ремаркета. Сочи, че оспореният акт не съответства и на целта на закона като трудовото правоотношение с К. понастоящем било прекратено. Моли съда да постанови решение, с което обжалваният административен акт да бъде отменен. Претендира присъждането на направените деловодни разноски.

Ответникът по жалбата – началникът на група в сектор

„Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния си представител, е депозирал писмени бележки, в които изразява становище за нейната неоснователност. Сочи, че при издаването на заповедта за прилагане на ПАМ са спазени всички изисквания, обуславящи нейната законосъобразност и моли жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.

Заповедта е издадена от компетентен орган – от началник на група в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе. На съда е служебно известно, доколкото посочената заповед е прилагана по множество други дела по оспорване на такива административни актове, издадени в същия период, че органът, издател на заповедта за прилагане на ПАМ, е надлежно оправомощен с т.2 от заповед № 336з-3170/31.12.2021 г. на директора на ОД на МВР – Русе, като ръководител на съответната служба за контрол по чл.172, ал.1 от ЗДвП. По силата на посочената точка, правомощието да прилага ПАМ по ЗДвП е делегирано и на началника на група „Отчет на пътно-транспортните произшествия, административно-наказателната дейност и информационно-аналитична дейност“ в сектор „Пътна полиция“ към отдел „Охранителна полиция“ при ОД на МВР – Русе. Именно на посочената длъжност е бил назначен и издателят на оспорения административен акт.

Той е издаден в изискуемата писмена форма. Съдът не установи в производството по неговото издаване да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

В оспорената заповед липсват изложени мотиви относно продължителността на определената ПАМ, каквито би следвало да са налице и в случаите, когато този въпрос е предоставен в оперативната самостоятелност на органа (т.2 от Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. на ВАС по тълк.д. № ТР-4/2002 г.). В случая обаче ПАМ е приложена за минималния предвиден в чл.171, т.2а, б.“а“ от ЗДвП срок от 6 месеца, поради което отсъствието на мотиви по този въпрос не следва да се преценява като съществено нарушение на административнопроизводствените правила по чл.172, ал.1 от ЗДвП, респ. чл.59, ал.2, т.4 от АПК.

Не представлява нарушение и обстоятелството, че на жалбоподателя не е изпратено уведомление по чл.26, ал.1 от АПК за образуваното административно производство по издаване на оспорената заповед. Разпоредбата на чл.26, ал.1 от АПК се намира в глава пета "Издаване на административни актове", раздел І "Индивидуални административни актове", а съгласно чл.22, т.1 от АПК производството по раздел І не се прилага за административни актове, които по силата на специален закон се издават и изпълняват незабавно или е предвидено специално производство с оглед на естеството им. Прилагането на принудителните административни мерки по чл.171 от ЗДвП е именно такова специално производство, поради което разпоредбата на чл.26, ал.1 от АПК е неприложима към него.

Изискването за нейното прилагане би лишило от смисъл принудителната мярка по чл.171, т.2а от ЗДвП, тъй като нейната основна цел е незабавното преустановяване на правонарушението като по този начин се постига и целта на нормативното регулиране на движението по пътищата – опазване на живота и здравето на участниците в движението по пътищата и опазване на имуществото на лицата, съгласно чл.1, ал.2 от ЗДвП (в този смисъл вж. решение № 11898 от 14.08.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13236/2018 г., VII о., решение № 16217 от 21.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 2610/2018 г., VII о. и др.). На следващо място, уведомяването на заинтересованите лица е процесуален способ за реализация на задължението на органа да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая, респективно - да извърши проверка за наличието на данни, съставляващи основанието за издаване на акта. При прилагането на процесната ПАМ органът действа при обвързана компетентност и при наличие на посочените в закона предпоставки е длъжен да издаде заповед за прилагането й. В случая, още към момента на издаване на АУАН бл.№ 042439/12.09.2022 г. и докладна записка рег.№ 1085р-5562/12.09.2022 г. предвидените в закона предпоставки за прилагането на ПАМ спрямо дружеството жалбоподател, като собственик на ППС, управлявано от неправоспособния водач К., са били установени, като до момента на издаване на оспорения административен акт други действия от органа не са предприети. Уведомяването на адресата за началото на производството не би могло да доведе до издаването на акт с различно съдържание, поради което липсата на уведомяване на последния не съставлява процесуално нарушение.

Оспореният акт е издаден при правилно приложение на материалния закон.

Неоснователно е възражението в жалбата, че процесната ПАМ не се прилага по отношение на ремаркета. Според легалната дефиниция на § 1, т.17 от ДР на ЗДвП "ремарке" е пътно превозно средство, предназначено да бъде теглено от моторно превозно средство. Към ремаркетата се приравняват и полуремаркетата. Видно от разпоредбата на чл.171, т.2а от ЗДвП, ПАМ по този текст се изразява именно в „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“. Следователно, щом ремаркетата са ППС, подлежащи на регистрация – арг. от чл.141, ал.1 от ЗДвП, то спрямо тях безспорно се явява приложима и процесната принудителна мярка.

Константна е съдебната практика, според която, за разлика от административнонаказателната отговорност по чл.177, ал. 1, т.3, б."а" от ЗДвП, при прилагането на ПАМ по чл.171, т.2а, б.“а“ от същия закон не е необходимо да се установява, като елемент от фактическия състав, който я обуславя, че собственикът на ППС е знаел или допускал, че лицето, което го е управлявало, е неправоспособно. Поради това ирелевантно се явява обстоятелството, че жалбоподателят не би могъл да узнае за това обстоятелство и при полагане на дължимата грижа. Липсата на знание у собственика за това, че неговото ППС се управлява от неправоспособен водач, не изключва прилагането на процесната ПАМ, а следва да бъде съобразено от органа при определяне, в условията на оперативна самостоятелност, на продължителността на срока, за който се определя тази мярка. Достатъчно е да бъде установено, че ремаркето, чиято регистрация е временно прекратена, е било теглено от МПС, управлявано от неправоспособен водач. Именно по последния въпрос се концентрира и спорът по делото.

Съдът констатира, че в съставения на Д.М.К. АУАН бл.№ 042439/12.09.2022 г. е налице неточност, която е повторно допусната и в мотивите към оспорената заповед. В посочените документи по отношение на К. е записано, че „…лицето управлява МПС със СУМПС № *********, което е обявено за неистински официален документ, видно от протоколно определение № 77/22.02.2022 г. по НОХД № 2690/2021 г. на Районен съд – гр.Русе“.

Съдът е изискал и приложил по делото НОХД № 2690/2021 г. по описа на Районен съд – Русе.

С посоченото определение подсъдимият Д.М.К. е признат за виновен за това, че на 03.07.2013 г., в гр.Русе, съзнателно се ползвал от неистински официален документ за завършено образование – дубликат на свидетелство за завършено основно образование № 331/15.06.1991 г., серия ДО 2123673, рег.№ 23-14/15.06.2001 г., от 162-ро ОУ „Отец Паисий“ гр.София, на което е придаден вид, че е издадено от директора на 162-ро ОУ „Отец Паисий“ гр.София – Александра Милчева Заркова, като от К. не може да се търси наказателна отговорност за самото му съставяне – престъпление по чл.316 вр.чл.308, ал.2 вр. ал.1 от НК. Със споразумението на последния е определено и наказание „пробация“ при посочените в него пробационни мерки. Изрично е отбелязано, че с одобряването му страните уреждат всички въпроси, касаещи наказателната отговорност на подсъдимия Д.М.К., по отношение на описаното по-горе престъпление.

Очевидно, както основателно поддържа и процесуалният представител на жалбоподателя, в споразумението, одобрено от наказателния съд, липсва произнасяне, че издаденото на К. СУМПС № ********* е неистински официален документ. Доколкото, съгласно чл.50, ал.1 от ЗБЛД, респ. чл.2, ал.1 от Наредба № I-157 от 1.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина, СУМПС е индивидуален удостоверителен документ за правоспособност за управление на МПС, ако то се окаже неистинско, то действително би престанало да изпълнява удостоверителната си функция – да удостоверява придобитата правоспособност за управление на МПС. Случаят обаче действително не е такъв, доколкото с одобреното от наказателния съд споразумение е обявено за неистински документ не самото СУМПС, а само един от документите – дубликат на свидетелство за завършено основно образование, който, съгласно чл. 13, ал. 1, т. 7 от Наредба