Решение № 2003 от 12.03.2020, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 12.03.2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, І-29 състав, в публично съдебно заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТ БОШНАКОВА при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 8274 по описа на съда за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск по чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС.

Ищецът М.М.Ч. излага следните обстоятелства, обосноваващи предявеното от него искане: пострадал от прилаганата насилствена асимилация над етническите турци в страната при т. нар. „Възродителен процес“; задържан и отведен на остров Белене след участие в проведен мирен и законен митинг в село Горно Прахово, Община Ардино, където е работил като учител и откъдето бил дисциплинарно уволнен на 25.01.1985 г.; поставянето му в изключително тежки условия на живот и изолация през време на повече от двугодишния му престой на остров Белене; лишаване от свобода в гр. Кочериново и изселването му в Турция заедно със семейството му през м. юни 1989 г.; качеството му на пострадал, за който е значимо развитието и приключването на наказателното производство, образувано в сл. дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на Военноокръжна прокуратура – София, а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на Военноокръжна прокуратура – София (СВОП), предмет на което били извършените от длъжностни лица по време на възродителния процес престъпления; многократно подавани от него молби до Прокуратурата, разпитван като свидетел и с разяснени права като пострадал, но неуведомяван за хода на досъдебното производство и постановленията на органите на досъдебното производство; подадена от него жалба срещу постановлението за спиране на производството; продължило повече от 27 години досъдебно производство, което продължава да е висящо, включително и след приетата от Народното събрание декларация, с която се осъжда „Възродителния процес“, и причинени от забавянето на производството страх, безпокойство от непостигане на справедливо осъждане на виновните за насилствената асимилация лица, емоционална фрустрация и депресия, справедливото обезщетяване на които неимуществени вреди възлиза в размер на 100000 лева. Претендира тази сума, заедно със законната лихва от завеждането на делото и разноските.

Ответникът П.НА Р.Б.в законоустановения срок е оспорил иска, възразявайки че липсват доказателства за процесуалното качество на ищеца в досъдебното производство и за претърпяване на твърдяните от него неимуществени вреди, отсъствие на продължило извън рамките на обичайното необходимо време наказателно производство, предвид предмета, обхвата и характера на разследването, преценявано от влизане в сила на уредбата на чл. 2б от ЗОДОВ – 15.12.2012 г., и по което процесуалното поведение на пострадалите също е довело до забавяне на производството, и претендиране на неимуществени вреди от влошено здравословно състояние от извършени срещу ищеца репресивни действия и невъзможност да бъде конституиран като граждански ищец, които са ирелевантни за продължилия срок на наказателното производство, и претенцията за които е изключителна завишена съобразно чл. 52 от ЗЗД.

Съдът, като прецени всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното:

По делото е безспорно между страните, а и от събраните в настоящото исково производство писмени доказателствени средства се установява, че наказателното производство по сл. дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, образувано с постановление от 31.01.1991 г. на Прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили и впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-ІІ от 1998 година на СВОП, а по-късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) № ІІ-048 от 1999 г. на СВОП, за разследване на извършени през време на Възродителния процес престъпления, е висящо.

Наказателното производство е било образувано през 1991 г., като разследването по него първоначално се е водило срещу петима обвиняеми по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за извършено престъпление по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в лагери на остров Белене, преместване принудително от работа и дисциплинарно уволнение поради несъгласие с промяната.

Обвиняемите по производството са предавани на съд с внасяне на обвинителен акт на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г., като образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в непосочване на пострадалите лица за определяне на характера и размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на обвиняемите, така и правата на пострадалите лица при образуване на съдебното производство – чл. 54 и 55 от НПК (отм.), неясно изложение на обстоятелствата или липсата на такова относно състава на престъплението по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, за което е повдигнато обвинение, противоречия в обвинителния акт и нарушения на правото на защита на обвиняемите. Наказателното производство е било върнато от съда на Прокуратурата за отстраняване на така допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995 г. и 28.04.1998 г., като след прекратяването му през 1998 г. - 1999 г. по отношение на двама от обвиняемите поради настъпилата им смърт, същото е продължило само спрямо обвиняемия Г. А. На същия на 07.12.2012 г. е проведен разпит в качеството му на обвиняем, при който е поискал производството да бъде прекратено поради изтичане на давността относно наказателното преследване за престъплението, по което му е повдигнато обвинение.

При провеждането на разследването след връщане на производството от съда били установени 446 пострадали лица, от които към момента на постановяване постановление № 03/2001 от 08.10.2018 г. от прокурор при СВОП за спиране на наказателното производство до изпълнението на възложена съдебна поръчка били разпитани 369 от пострадалите лица. На 17.12.2001 г. такъв разпит бил извършен и на ищеца М.Ч., който с молба от 06.11.2017 г. до СВОП е поискал изрично да участва в досъдебното производство. Във връзка с досъдебното производство в Софийски градски съд през 2018 г. били образувани 94 дела по чл. 368 от НПК за ускоряване на наказателното производство и 22 дела по чл. 244 от НПК срещу постановлението за спиране на наказателното производство, включително и по жалба на ищеца М.Ч.. Последният е включен и в решение на Комисия на Народното събрание за политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене лица във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, обнародвано в ДВ – бр. 44 от 01 юни 1990 г., представляваща част от Възродителния процес, осъден с декларация на 41-то Народно събрание от 11.01.2012 г.

Представени са документи във връзка с учредяване в Р.Т.и осъществяването на дейност на Сдружение на балканските народи и Сдружение за справедливост, права, култура и солидарност на Балканите, както и молби на пострадали от Възродителния процес лица, адресирани до различни държавни органи в Република България.

Във връзка с търпените от ищеца неимуществени вреди са събрани по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Х.Д., Р.А.,Р.Ч. и Ф.Ч. – добри познати, съпруга и дъщеря на ищеца М.Ч., който работил до 1985 г. като учител в с. Горно Прахово, Кърджалийски окръг (тогава), и преименуван на М.М.Ч., а след лишаването му от свобода и престоя му в Белене и Бобов дол през периода 1985 г. – 1987 г. и принудително заселен в гр.

Кочериново, Кюстендилски окръг (така част от представените писмени доказателства).

В показанията си, които съдът при преценката им съобразно чл. 172 от ГПК с оглед на всички данни по делото приема за достоверни, свидетелите заявяват, че ищецът М.Ч. непрестанно заедно с други пострадали лица, с които участвали и в създадени от тях сдружения, се интересувал от хода на разследването по наказателното производство и видимо бил неспокоен, разочарован, отчаян и потиснат от липсата на реализирана отговорност на виновните за Възродителния процес лица и продължаващото толкова години разследване. Сънят му бил нарушен и често плачел, бил обезверен от липсата на правосъдие за случилото се и продължавал да се страхува за себе си и за семейството си. Свидетелите излагат и факти от преживяното от ищеца М.Ч. от използваните способи на Възродителния процес – уволнението му като учител в с.

Горно Прахово поради несъгласие с принудителната смяна на имената, лишаването му от свобода и въдворяването му в лагер на остров Белене поради несъгласието му с осъществяваната насилствена асимилация на българските мюсюлмани, а след това в Бобов дол, принудителното му заселване в гр. Кочериново и прогонването му заедно със семейството през 1989 г. в Република Турция. Преди случилото се той бил приветлив и спокоен човек. Престоят му в затвора в Белене обаче го затворил и потиснал, отслабнал и изглеждал зле, като при свижданията му в лагера дори не говорил със семейството си. Ищецът станал раздразнителен и избухлив.

По делото е прието и заключение на съдебнопсихиатрична експертиза, крайните изводи на което съдът възприема за достоверно дадени. Според вещото лице ищецът в резултат от задържането и лишаването от свобода е развил протрахирана депресивна реакция, която през време на престоя му в лагера в Белене е имала клиничния блок на тежък депресивен период без психотични симптоми (реактивна депресия), като към настоящия момент все още се съобщава за симптоми за това разстройство, но с намаляваща интензивност. Изяснява се, че развитието на наказателното производство за Възродителния процес са довели до чувства на неудовлетвореност от бавното разследване и липсата на резултат, разочарование, раздразнение и гняв към отговорните институции в страната за хода на производството, които като деструктивни и доминантни негативни емоции с характер на натрапливости се проявявали като депресивни симптоми на цялостното настроение на ищеца.

Други доказателства не са ангажирани в предвидените от закона преклузивни срокове.

При така установените факти съдът приема от правна страна следното:

Предявен е иск по чл. 2б от ЗОДОВ във вр. с чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС.

Отговорността на П.НА Р.Б.се претендира на основата на разпоредбите на чл. 22, чл. 46, ал. 1 и чл. 52, ал. 3 от НПК, съгласно които разглеждането и решаването на делата в разумен срок е прогласен за основен принцип в наказателния процес, съблюдаването на който е вменено в тежест на държавните органи, осъществяващи функцията по ръководство и решаване в производството, осъществявана в досъдебната фаза на наказателното производство от прокурора. Прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпление от общ характер и осъществяващо ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство, включително и за провеждането на разследването по производството в предвидените от кодекса срокове, поради което именно П.НА Р.Б.(като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения иск.

Съгласно чл. 2б от ЗОДОВ за вредите от забавяне на разглеждането и решаването на делото над разумния срок отговаря държавата. Когато са налице предпоставките отговорността на държавата да бъде реализирана чрез иск, тя се представлява от процесуален субституент – правозащитния орган, възложените задължения на който не са изпълнени в разумен срок. Държавата отговаря за забавянето на разглеждането и решаването на делото от образуването на наказателното производство до приключването с краен акт на компетентния правозащитния орган, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършване на отделните действия е без значение. Релевантна е общата продължителност на производството, разумността на която се преценява като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство, въз основа примерно изброените в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ критерии, които представляват и приложимите стандарти, установени в практиката на ЕСПЧ, като фактическа и правна сложност на производството, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. Съдът установява осъществяването на отделните забавяния и причината, която ги е предизвикала, доколкото държавата не отговаря за забавянията, дължащи се на поведението претендиращото обезщетение лице, но тя отговаря за всички останали забавяния, защото е длъжна да установи правила, както и спазването им, за да бъдат осуетявани последиците от недобросъвестно упражняване на права и недобросъвестно изпълняване на задължения.