Определение № 149 от 12.02.2025, Окръжен съд - Шумен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 149 гр. Шумен, 12.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Ралица Ив. ХаджиИ.ова

Петранка Б. Петрова като разгледа докладваното от Ралица Ив. ХаджиИ.ова Въззивно частно гражданско дело № 20253600500026 по описа за 2025 година

Производството е по чл.274 и сл. във вр. с чл.248 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№ 18498/03.12.2024 г. от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр. София, действаща чрез пълномощника си юрисконсулт. Н.Г.П.-А, против определение № 3025/13.11.2024 г. по гр. д. № 392/2024 г. на ШРС, в частта му, с която по реда на чл.248 ГПК е оставено без уважение искането на частния жалбоподател и ищец в първоинстанционното производство за изменение на решение № 752/14.10.2024 г. по гр.д.№ 393/2024г. на ШРС, в частта му относно присъдените в полза на ответника И. С. Г. разноски за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят счита определението, в атакуваната му част, за неправилно и незаконосъобразно. Позовава се на мотивите, изложени в решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 в т.47, а именно, че съдът следвало да присъди размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 ЗАдв. – да е обоснован и справедлив, да е пропорционален на предоставената услуга дори когато е минимален. Определянето на възнаграждението единствено в зависимост от материалния интерес , без да отчита обема и сложността на свършената работа противоречало на чл.36, ал.2 ЗАдв., за да се приеме, че минималните размени на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, цената на адвокатския труд следвало да представлява изражение на двата критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. При възражение по чл.78, ал.5 ГПК съдът следвало да прецени и изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси във всеки конкретен случай. /ТР№ 6/06.11.2013 на ВКС по т.д. 6/2012 г. ОСГТК/. Сочи, че съгласно съдебната практика фактическа сложност била налице, когато делото съдържа значителни по обем фактически материали, многообразие на твърдени от страните правнорелевантни факти. Съответно правната 1 сложност била свързана с точното спазване и правилното прилагане на материалния и процесуалния закон. Сочи и тълкуването дадено от СЕС в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съгласно което член 101 параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4 параграф 3 ДЕС трябвало да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като ВАС и от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябвало да се счита за ограничаване на конкуренцията, „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. Ако установи, че наредба която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална прана уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националния съд бил длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тези наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Излага още, че за някои специфични сделки законодателят преценил високи рискове за потребителите и освен най-общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне /чл.146, ал.1 ЗЗП/ въвел и специални правила, ограничаващи договорната свобода, като засилената защита на потребителите по ЗПК. Служебно вмененото на съда задължение да следи за неравноправни клаузи водело до това, участието на ответника чрез процесуален представител да не изисква особено активно участие на последния, както в другите производства. Налице била и широк обем от съдебна практика, което също не обуславяло отделяне на прекалено много време от процесуалния представител на ответника за подготовка на делото. Моли определението да бъде отменено и съдът да се произнесе по същество на въпроса.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК въззиваемата страна, чрез пълномощника си адв. Д. К. при ШАК е депозирала писмен отговор на частната жалба, в който вземат становище за нейната неоснователност. Моли същата да бъде оставена без уважение.

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от надлежни страни, против подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

Съдът, след като се запозна с доказателствата по делото, намери частната жалба за неоснователна, поради следното:

Шуменският районен съд е сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу И. С. Г., с която са заявени четири обективно кумулативно съединени установителни претенции по чл.422 ГПК, за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на вземане, предмет на издадена заповед по чл.410 ГПК, като вземането произтича от договор за потребителски кредит и с обща цена на исковете 15160,98лв., включваща главница, договорна лихва, обезщетение за забава и законна лихва, както и при условията на евентуалност осъдителни претенции за същите суми.

С решение № 752 на 14.10.2024г., поправено с определение по чл.247 ГПК № 3025/13.11.2024 г. по гр.д. 392/2024г. на ШРС, съдът е признал за установено, че И. С. Г. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 6 682.57лв., представляваща 2 остатък от чистата стойност по договор за потребителски паричен кредит № PLUS – 18474045 от 19.03.2021г., сключен между “БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон България и ответника, ведно със законната лихва върху вземането, считано от 25.10.2023г. – датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането, като същото е прехвърлено от “БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон България на ищеца с Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 15.02.2022г. и за него е издадена заповед за изпълнение № 1056/27.10.2023г. по ч.гр.д. № 2382/2023г. по описа на ШРС. Отхвърлил е иска за горницата над уважения размер от 6 682.57лв. до претендирания от 7167,42лв.. Отхвърлил е установителния иск по чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК за сумата от 6 718.68лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.06.2022г. до 09.10.2023г. и за сумата от 1274.88 лв., обезщетение за забава за периода от 02.06.2022г. до 25.10.2023г., за които е издадена заповед за изпълнение № 1056/27.10.2023г. по ч.гр.д. № 2382/2023г. по описа на ШРС. Отхвърлил е и предявените в условията на евентуалност осъдителни искови претенции с правно основание по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 6 718.68 лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.06.2022г. до 09.10.2023г. и за сумата от 1274.88 лв., представляваща обезщетение за забава, считано от 02.06.2022г. до датата на подаване на исковата молба в съда. Със същия съдебен акт се е произнесъл и по разноските, като е осъдил на основание чл.78, ал.1 ГПК И. С. Г. да заплати на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД разноски по заповедното производство в размер на 155.69 лв. и разноски в исковото производство в размер на 554.27лв., съразмерно с уважената част на исковете, а на основание чл.78, ал.3 от ГПК “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД да заплати на И. С. Г. разноски в исковото производство в размер на 950.68 лв., съразмерно с отхвърлената част на исковете / при разноски само за адвокатско възнаграждение в размер на 1700лв. с ДДС/.

С определение № 3025/13.11.2024 г. по гр.д.№ 392/2024 г. на ШРС, по реда на чл.248 ГПК, съдът е оставил без уважението молба на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за изменение на решението в частта за присъдените разноски в полза на ответника И.

С. Г. за адвокатско възнаграждение. Съдът е изложил мотиви, че направеното искане по чл.78, ал.5 не следва да бъде уважено и адвокатското възнаграждение не следва да бъде намалявано, тъй като размерът му е определен под минимума, предвиден в НМРАВ.

С оглед така установената фактическа обстановка, настоящата инстанция достигна до следните правни изводи: Предмет на настоящата частна жалба е определение № 3025/13.11.2024 г. по гр.д.№ 392/2024 г. на ШРС, в частта му, с която съдът се е произнесъл по реда на чл.248 ГПК. Жалбоподателят претендира намаляване на адвокатското възнаграждение на другата страна на основание чл.78, ал.5 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Съгласно ал.5 на чл.78 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко 3 от минималното определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.

С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана и практика на ВКС - определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на ВКС, II т. о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, I т. о. и др. според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1.2.0024 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение.

В случая видно от представените по делото доказателства, в производството пред районния съд адв. Д. К. при ШАК е осъществила процесуално представителство на ответника по депозираната срещу него искова молба, с която са заявени три обективно кумулативно съединени установителни претенции с обща цена 15160,98лв. и при условията на евентуалност обективно съединени осъдителни претенции за същите суми. Защитата пред първата инстанция се изразява в подаването на отговор на исковата молба, в която е взето становище по редовността и допустимостта на исковете и тяхната основателност, направени са възражения за нищожност /недействителност/ на договора за потребителски кредит, които са от значение за решаване на правния спор, становище по доказателствата и доказателствените искания, направено е и доказателствено искане, обсъдена е и съдебната практика. Адвокатът се е явил в проведеното открито съдебно заседание и е представил писмена защита. Съобразявайки вида и предмета на спора, неговата фактическата и правна сложност, материалния интерес и действителното съдържание на предоставената адвокатска услуга, без да е обвързан от предвидените в Наредба № 1/2004 г. на ВАС минимални размери на адвокатските възнаграждения, съдът намира, че в случая не е налице законовата хипотеза на чл.78, ал.5 ГПК. След направената преценка не се извежда несъответствие между размера 4 на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права. Не може да бъде споделено и твърдението на жалбоподателя, че тъй като в изпълнение на служебните си задължения съдът следва да провери наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, както и наличието на многобройна съдебна практика по аналогични казуси обуславят по-малката подготовка за делото от процесуалния представител. Горното не освобождава процесуалния представител от задължението да защитава законните интереси на клиента с дължимата грижа за добро водене на делото.