Решение № 42 от 10.02.2026, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. Монтана, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ВТОРИ ВЪЗЗИВННОГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Елизабета Кралева

Таня Живкова при участието на секретаря СИЛВИЯ Л. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от Елизабета Кралева Въззивно гражданско дело № 20251600500389 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 128 от 14.04.2025 г., постановено по гр. дело № 20 по описа за 2024 г. Районен съд-Лом е отхвърлил предявените искове за признаване по отношение на Д.П., че същата дължи на „А.Ф.“ ЕООД, предишно наименование „М.Б.“ ООД, следните суми, произтичащи от сключен между страните Договор за финансов лизинг №*, както следва: 85.75 лева, представляваща незаплатена главница по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж 10/08/2022 г. до 02/11/2022 г.; 313.14 лева, представляваща незаплатена лихва по лизингови вноски, включена в анюитетните вноски с падеж от 10/08/2022 г. до 02/11/2022 г.; 0,97 лева, представляваща неустойка за забавени плащания за период от 10/08/2022 г. до 02/11/2022 г.; 319.80 лева, представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучател; 140.55 лева, представляващи данъчни задължения; 68.40 лева, представляващи застрахователни премии, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК 19.04.2023 г. до изплащане на вземането, които суми са част от присъдените 1 суми в заповедта за изпълнение по ЧГД № 821/2023г. на РС-Лом.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „А.Ф.“ ЕООД, в която се излагат подробни доводи за неправилност на същото.

Твърди се, че таксата за приоритетно разглеждане не е била задължителна за лизингополучателя, а той сам е избрал тази услуга. Поради това се поддържа, че същата е изключена от ГПР. Изтъква се, че таксата за регистрация на лизинговия автомобил в КАТ представлява административна такса и също не следва да включва в ГПР на основание чл. 19, ал. 3, т. 2 ЗПК. Твърди се, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 19, ал. 5 ЗПК като е обявил целият договор за нищожен. Посочва се, че процесния договор отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като същият съдържа годишен процент на разходите по кредита. Съобразно изложеното се моли за отмяна на обжалваното решение ведно с присъждане на разноските и за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Д. П., чрез своя пълномощник адв. П. М., с който същата се оспорва като неоснователна. Релевират се доводи за законосъобразност на решението, като допълнително се посочва, че от договора не става ясно дали лихвеният процент е за целия период на договора, а от Общите условия не могло да се определи какви разходи се включват в ГПР. Предвид това се моли съдът да потвърди решението като правилно.

Във въззивното производство не са събирани доказателства.

Окръжен съд-Монтана, като провери атакувания по реда на въззивното обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:

Въззивната жалба е допустима като подадена в срок от легитимирано лице, имащо правен интерес от отмяна на обжалвания съдебен акт, като по същество е неоснователна. Съображенията за това са следните:

За да постанови своето решение първоинстанционният съд приел, че между страните е сключен договор за финансов /обратен/ лизинг, по силата на който ищецът се задължил да придобие правото на собственост върху лизинговия актив, след което да го предостави за ползване на ответника срещу съответно възнаграждение, а ответникът от своя страна като лизингополучател се задължил да заплаща уговорената договорна цена, както 2 и да придобие правото на собственост върху автомобила след изтичане на срока на договора за лизинг. Съдът приел, че ответникът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, поради което приложими били правилата на ЗПК и на чл. 143-148 ЗЗП. Приел, че „първоначалните разходи“ не били взети предвид от ищеца при изчисляване на посочения в договора ГПР, макар че е следвало да бъдат включени в общите разходи по договора. Обстоятелството, че разходите по кредита включвали само лихвата върху главницата и били почти двойно на стойността на лизинга, също будило съмнения относно общия разход по кредита. Така съдът приел, че от формулировките в договора, Общите условия и Стандартния европейски формуляр било невъзможно за потребителя да определи какви точно такси са включени в ГПР. Поради това приел, че на основание чл. 22 ЗПК във вр. чл. 10, ал. 1, чл. 10а, ал.1 и чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК договорът е недействителен и потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита. Въз основа на счетоводната експертиза съдът приел, че ответникът е заплатил сума, надвишаваща стойността на усвоената от него сума по договора, при което отхвърлил иска като неоснователен.

Настоящата инстанция, като взе предвид доказателствената съвкупност, намира, че от фактическа стана се установява следното:

Не е спорно по делото, че на 13.06.2019 г. между „А.Ф.“ ЕООД /с предишно наименование „М.Б.“ ООД/ в качеството му на лизингодател и Д. П. в качеството й на лизингополучател, е сключен договор за финансов лизинг за придобиване собствеността върху лек автомобил марка „*“, модел „*“.

Лизинговата стойност на МПС-то е в размер на 3441,18 лв., като първоначалната вноска, платена от лизингополучателя при сключването на договора е 516,18 лв. Общият размер на кредита, посочен в чл. 6 от Договора, е 2925 лв. и включва главницата по чл. 2. Срокът на лизинга е 84 месеца, а страните са уговорили лизингополучателят да изплаща главница и лихва върху нея на 84 месечни вноски съгласно приложение № 1. Лихвеният процент по договора е 41,16 %. В чл. 7 от договора е посочено, че общият разход по кредита е 6019,37 лв. и представлява лихва върху главницата. В чл. 9 от договора е посочено, че ГПР е 49,65 % и включва лихва върху главницата.

В чл. 11 като първоначални разходи са посочени „Такса за приоритетно разглеждане“ в размер на 200 лв. и „Разходи за регистрация на лизинговия актив в КАТ, включително държавни такси“ в размер 120 лв.

3

В чл. 3.7 от Общите условия /ОУ/ е посочено, че кандидатлизингополучателят може да заяви получаването на допълнителна незадължителна услуга за приоритетно разглеждане на искане за лизинг, което гарантира ускорена обработка на кандидатурата му за сключване на договора за лизинг. Услугата се предоставя след получаване на искането за лизинг.

Съгласно чл. 3.8 от ОУ за допълнителната незадължителна услуга за приоритетно разглеждане на искане за лизинг, кандидат-лизингополучателят дължи такса за приоритетно разглеждане, чийто размер е фиксиран и е посочен в Тарифата.

В чл. 3.9 от ОУ е посочено, че таксата за приоритетно разглеждане се дължи от кандидат-лизингополучателя само в случаите, когато искането за лизинг бъде одобрено и бъде сключен договор за лизинг, и се заплаща като част от първоначалните разходи. Таксата за приоритетно разглеждане не се дължи от кандидат-лизингополучателя, ако искането бъде отхвърлено.

Съгласно чл. 12.2 от ОУ лизингодателят прехвърля правото на собственост върху лизинговия актив на лизингополучателя след заплащане на последната лизингова вноска и всички останали суми по договора.

Не е спорно, че лизингополучателят е преустановил плащанията по договора, като последното извършено плащане е от 01.07.2022 г. Видно от съдебно-счетоводната експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена, внесената сума от Д. П. по договора за лизинг е в общ размер 4198,18 лв.

При така установената фактическа обстановка от правна страна МОС приема следното:

Предвид безспорния факт, че страните са сключили договор за финансов лизинг, то на основание чл. 3, ал. 3 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ разпоредбите на този закон са приложими и в настоящия случай. Доколкото няма данни въззиваемата П. да действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, същата несъмнено има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК.

В разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 ЗПК са въведени императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор. Едно от съществените изисквания е договорът да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния 4 процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е пояснено, че Общ разход по кредита са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

С оглед предвиденото в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, настоящият съдебен състав намира, че таксата за приоритетно разглеждане е следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР, тъй като услугата за приоритетно разглеждане е свързана с действие по управлението и усвояването на кредита /в случая лизинга/. Несъмнено таксата представлява разход за допълнителна услуга, която е свързана с договора. Ето защо същата представлява Общ разход по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и трябва да бъде взета предвид при изчислението на ГПР. Не могат да се споделят доводите, че тази такса попада под изключението на чл. 19, ал. 3, т. 2 от ЗПК, тъй като такава такса не съществува при покупка в брой и е специфична за договорите с финансов характер. С неотчитане на сумата от 200 лв. за таксата за приоритетно разглеждане лизингодателят е нарушил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което има за последица обявяване договора за недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Съдържанието на разпоредбата на чл. 23 ЗПК е ясно, като същата предвижда, че когато договорът е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита без да дължи лихва или други разходи по кредита. В тази връзка доводите, че районният съд не е следвало да обяви целия договор за нищожен, се явяват неоснователни. В случая релевантно е невключването на таксата за приоритетно разглеждане в ГПР, което от своя страна води до неспазване на законоустановените изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като реално не са включени всички разходи по кредита. Отделен е въпросът, че с добавянето на тази такса действителният ГПР би надвишил вписания в договора ГПР от 49,65 % и би се стигнало до нарушаване на въведеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК изискване ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, т.е. ГПР би станал по-висок от 50%. По този начин невключването 5 на таксата към ГПР като краен резултат води до заобикаляне на императивното правило, установено в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Към всичко гореизложено следва да се добави, че на основание чл.10а, ал. 2 ЗПК кредиторът няма право да изисква заплащането на такси за действия свързани с усвояване и управление на кредита.

В заключение МОС намира, че наличието на противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК прави целия договор недействителен на основание чл. 22 ЗПК и въззиваемата П. дължи само чистата стойност на лизинга, която е 3441,18 лв. Доколкото от съдебносчетоводната експертиза се установи, че въззиваемата е внесла общо сумата в размер 4198,18 лв., то правилно районният съд е отхвърлил предявените искове като неоснователни. Това налага потвърждаване на решението като правилно.