Решение № 250 от 19.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 250 гр. Пловдив, 19.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Ил. Василева при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Росица Ил. Василева Гражданско дело № 20255330102019 по описа за 2025 година намира следното:

Производството е образувано по искова молба на М. И. Й., ЕГН **********, чрез адв. Р. Д., против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК, вр. чл. 10, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № ****** от 06.11.2024 г., сключен между страните, е нищожен, поради противоречие със закона.

В исковата молба се твърди, че на 06.11.2024 г. страните по делото са сключили Договор за потребителски кредит № ******, като на ищцата била предоставена преддоговорна информация, погасителен план и удостоверение за наличие на задължение от 15.12.2024 г. По силата на договора на ищцата била предоставена в заем сумата в размер на 5000,00 лева, при общо дължима сума в размер на 6750,00 лева, платима на 18 вноски и лихва в размер на 1750 лева, при лихвен процент от 23,33 %. Според чл. 4 от Договора общият разход по кредита бил 1750 лева, като годишният процент на разходите бил 49,66 %.

На 15.12.2024 г. ищцата узнала, че сумата, която дължи не била посочената в договора такава от 6750,00 лева, а 11 380,56 лева съгласно удостоверението.

По договора ищцата заплатила само една вноска в размер на 669,44 лева съгласно електронна бележка.

Ищцата твърди, че Договор за потребителски кредит № ****** от 06.11.2024 г. е недействителен, поради нарушение на добрите нрави и наличие 1 на неравноправни клауза във вреда на потребителя, както и нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страна правов ред. Различната лихва, посочена в Договора и в преддоговорната информация била самостоятелно основание за нищожност на Договора. Страните по Договора имали качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, а Договорът представлявал Договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, по отношение на формата и съдържанието на който били въведени императивни изисквания в чл. 10 и чл. 11 от закона. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвиждала, че когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен. Нищожни били клаузите за уговорения ГПР и ГЛП.

В процесния случай не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, тъй като кредиторът бил посочил единствено като абсолютни стойности лихвения процент по заема и ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формирането на ГПР по кредита и как се формирал в размер от 49,66 %, като не било ясно и посочената годишна фиксирана лихва от 23,33 % какво точно съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР. Потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него кредит.

Клаузата на чл. 5 от договора, предвиждаща обезпечение, също била нищожна. Съгласно същата кредитополучателят потвърждавал, че сам и недвусмислено бил посочил избран поръчител, а освен това декларирал, че бил запознат с всеки одобрен от кредитора поръчител, а това не било вярно, поради което клаузата била неравноправна. Нищожна била и клаузата за банкова гаранция за сумата от 4848,18 лв., претендирана от кредитора, но несъществуваща в Договора.

Клаузите на преддоговорната информация били неясни, неразбираеми и противоречащи на договора за кредит, като например клаузата на т. 4.3. относно банковата гаранция в размер на 5 300 лв., доколкото уговорки за такава сума липсвали в Договора. Такава сума нямало в нито един документ, включително и в удостоверение, в което се споменавало за банкова гаранция от 4 848,48 лв., като ищцата нямала яснота как с формират тези суми.

Позовава се на практика на СЕС, че националният съд бил длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО и по този начин да компенсира неравноправността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите били нищожни освен ако били уговорени индивидуално. Нормата на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД определяла за нищожни договорите, които противоречали на закона, а противоречието се изразявало в неспазването на императивна правна норма или основен правен принцип. Позовава се на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното правоотношение.

2

Договорът за кредит се явявал недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. При обявяване на недействителност на договора, потребителят връщал само чистата стойност по кредита съгласно чл. 23 ЗПК, без да дължи лихва или други разходи по него.

По изложените съображения ищцата моли съда да постанови решение, с което да уважи исковата претенция. Ангажира доказателства. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България” ЕООД, с който намира предявения иск за неоснователен.

Твърдението, че поръчителството от Мултитуюд Банк (Малта) било задължително условие за сключването на кредитния договор било неоснователно. Кредитополучателят можел да избере свой поръчител или този, предложен от кредитора, а според сайта на ответното дружество потребителят сам избирал обезпечението, поради което сключването на договор за гаранция не било задължително. Смята, че исковете за нищожност или унищожаване на договора за гаранция били недопустими, тъй като не били насочени срещу правилната страна - Мултитуюд Банк, а не „Фератум България“ ЕООД. Първото дружество било самостоятелно юридическо лице, банкова институция, лицензирана в Малта, която предоставяла услуги на територията на Република България и била вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция бил отделно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не било страна.

Прогласяването на договора за гаранция за нищожен в рамките на настоящото съдебно производство нямало да произведе сила на пресъдено нещо по отношение на Мултитуюд Банк и така нямало да настъпи промяна в патримониума на ищеца.

Ищецът сам избрал поръчител в електронния формуляр и след като бил информиран за дължимите такси, подал заявление за кредит. Бил получил преддоговорната информация по e-mail, като в нея било посочено, че за сключване на договора за кредит „Фератум България“ изисква поръчителство.

Той получил и документи от поръчителя, а след като бил информиран, ищецът потвърдил желанието за сключване на договора чрез SMS. Заради изложеното не можело да се говори за заблуждаваща търговска практика по чл. 68е ЗЗП.

Ищецът бил информиран на всеки етап за последствията от своя избор, включително и за дължимите суми.

Твърденията за нарушение на чл. 143 ЗЗП били неоснователни. Чл. 5 от договора не предвиждал задължение за сключване на поръчителство.

Договорът за гаранция бил възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включвал в ГПР, тъй като тази услуга била незадължителна. Ответникът представил необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът имал време да избере обезпечение и правото да се откаже от договора в 14-дневен срок.

Ответникът моли предявените искове да бъдат отхвърлени като 3 неоснователни. Претендира разноски.

В срока за отговор на исковата молба е предявен насрещен иск от „Фератум България“ ЕООД против М. И. Й. с правно основание по чл. 79 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за осъждане на ответника по насрещния иск да заплати на ищеца по насрещната искова молба сумата от 3830,56 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ****** от 06.11.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 25.03.2025 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.

В насрещната искова молба се твърди, че на М. Й. получила потребителски кредит в размер на 5000 лв. по Договор за потребителски кредит № ******, сключен на 06.11.2024 г. между страните. Кредитът следвало да бъде погасен в срок до 18 месеца, но към момента потребителят бил заплатил само 1169,44 лв. Поради сериозното неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя и на основание чл. 6 от договора и чл. 13, ал.

1 от ОУ на „Фератум България“ ЕООД, ищецът по насрещната искова молба заявява, че обявява всички вземания по кредита за предсрочно изискуеми.

С оглед изложеното се моли да бъде постановено решение, с което да бъде уважен предявения насрещен осъдителен иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на нарещната искова молба от ответника по насрещния иск М. Й. със становище за недопустимост на предявения насрещен иск. Липсвал правен интерес от предявяването му, защото последиците от евентуалното уважаване на първоначалния иск щели да бъде идентични с тези на уважаването на насрещния такъв съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, според която при обявяване на недействителност на договора за потребителски кредит, потребителят връщал само чистата стойност на кредита. Искането за осъждане за заплащането единствено на непогасена главница било безпредметно, доколкото уважаване на първоначалния иск щяло да има същата последица, както и неуважаването на иска. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ищцата се представлява от адв. Р. Д., с което поддържа исковата молба и моли предявения установителен иск да бъде уважен. Твърди, че М. Й. е направила само едно плащане в размер на 669,44 лв. по процесния Договор за кредит, с която е погасена главница по кредита и е дължима само разликата над тази сума до общо отпуснатата и усвоена главница от 5000,00 лв. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ответникът „Фератум България“ ЕООД, редовно призован, не изпраща представител.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК 4 вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 10 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК.

По предявения установителен иск за прогласяване нищожността на процесния договор за кредит:

Не е спорно между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между М. И. Й. и „Фератум България“ ЕООД е сключен Договор за потребителски кредит № ****** от 06.11.2024 г., по силата на който на М. Й. била отпусната сумата от 5 000 лв.

Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит № ****** от 06.11.2024 г., ответникът е предоставил на ищцата сумата от 5000,00 лв., при фиксиран лихвен процент от 23,33 % и годишен процент на разходите от 49,66 %. Договорено е погасяването на кредита да се извърши на 18 месечни вноски, съгласно погасителния план, неразделна част от Договора.

Общата сума за плащане по кредита е посочена в размер на 6750,00 лв., като е записано, че същата представлява сбор от сумата на отпуснатия кредит от 5000,00 лв. и договорна лихва от 1750,00 лв. В чл. 4 от Договора изрично е регламентирано, че общият разход по кредита е 1750,00 лв. и включва само възнаградителната лихва, както и че ГПР включва само разходите, включени в общия разход по кредита, т.е. само договорената между страните възнаградителна лихва.

Съгласно чл. 5 от Договора кредитът е обезпечен с предоставено от Multitude Bank поръчителство в полза на кредитодателя „Фератум България“ ЕООД, договорено като задължително условие за предоставянето на кредитната сума.

Не е спорно по делото, че ответникът по първоначално предявения иск „Фератум България“ ЕООД е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК . Ищцата М. Й. е физическо лице, което при сключване на Договора за кредит е действало именно като такова. Страните не спорят, че ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, както и че същият е усвоил изцяло заетата сума.