Решение № 2563 от 26.04.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2563 гр. София, 26.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100513334 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

С решение от 09.08.2022 г., постановено по гр. дело №48613/2019 г. по описа на Софийския районен съд, 118 състав, са отхвърлени предявените от Б. Д., Х. Д. и Н. Д. срещу В. Д., Ц. Ц. и Х. Ц. обективно и субективно кумулативно съединени искове по чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищците са собственици на ½ ид.ч. от процесния недвижим имот.

Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищците Б. Д., Х. Д. и Н. Д. с оплаквания за неправилност и необоснованост. Поддържа се, че първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил иска за собственост, основан на давностно владение, като е приел, че не е доказано, че ищците владеят имота от 12.07.2006 г. Заявява се, че било видно от протокол за въвод във владение по изп. дело №142/2006 г. по описа на ЧСИ М. К., от който момент взискателите и ищци по настоящото дело са установили фактическа власт върху имота. Излагат се доводи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че с предявения иск по чл. 108 ЗС ищците са заличили правните последици от въвеждането им във владението на 12.07.2006 г. Поддържа се, че от събраните по делото гласни и писмени доказателства се установява, че ищците ежедневно ползват таванския етаж за битови нужди на семейството им. Оспорва се и приетото от съда обстоятелството, че предявеният иск от В.

Д. през 2014 г. е прекъснал давността на ищците за всички ответници, като се заявява, че не може да се прекъсне давността по отношение на собствениците, които не са предявили иск за защита на правото си на собственост – Ц. и Х.

1

Ц.и. По отношение на претенцията за право на собственост, основано на правото на строеж на ищците, се излагат доводи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че този въпрос е бил разрешен в предходни искови производства, тъй като не е било налице идентичност между исковете по предмет и страни. Заявява се че процесното таванско помещение не отговаря на изискванията за жилище и че Актът за узаконяването му, който по същество е административен акт, няма значение за правото на собственост върху имота, както и фактическото му положение. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение като неправилно и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени в цялост.

В законоустановения срок по чл. 263 ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от ответниците В. Д., Ц. Ц. и Х. Ц..

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Предявен е положителен установителен иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на В. Д., Ц. Ц. и Х. Ц., че Б. Д., Х. Д. и Н. Д. са собственици на ½ ид.ч. на основание учредено право на строеж от имот – таванско помещение на сграда с идентификатор ***. в с.

Бусманци, ул. „******* общ. Столична, обл. София. При условията на евентуалност се поддържа, че имотът е придобит на основание непрекъснато десетгодишно давностно владение, считано от 2003 г.

Допустимостта на установителните искове за собственост като самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес.

Този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или правни действия. Настоящата въззивна инстанция намира, че такъв иск в 2 настоящия случай е допустим.

По искове за собственост /положителен установителен или ревандикационен/ в тежест на ищеца е да докаже фактическия състав на придобивното основание, от което извежда правото си на собственост.

Първото основание, на което се позовават ищците, е учредено и реализирано право на строеж от страна на собственика на земята Н. Ц. Д. през 1984 г. в полза на Е. Д. и Ц. Ц. по реда на чл. 56 ЗТСУ /отм./. Твърди се, че праводателят е учредил право на строеж за процесния тавански етаж поравно на двамата – по ½, като е разпределил ползването по следния начин – източната част да се ползва от Е. Д., а западната от Ц. Ц.. Е. Д. е починал като е останал за свои наследници - Х. Д. и Н. Д.. Твърди се, че с АУАН от 02.08.1999 г. част от таванския етаж е била обявена за незаконен строеж. С Акт за узаконяване №13 от 22.08.2002 г. таванският етаж е бил узаконен като самостоятелен етаж от Н. Д.. Твърди се, че същата година Н. Д. и съпругата му В. Д. са се разпоредили с таванския етаж в полза на сина им Ц. Ц. с НА за покупко-продажба на недвижим имот №001, рег. № 2286, дело №166/2002 г. по описа на нотариус С.М., като са запазили правото на ползване. Заявява се, че с окончателно решение от 13.12.2005 г., постановено по гр. дело № 1209/2005 г. на ВКС Ц. Ц. е бил осъден да върне на Х. Д. и Б. Д. владението върху имота. Въз основа на решението е бил издаден изпълнителен лист и по образуваното изп. дело на 12.07.2006 г. е бил извършен въвод във владение на процесното таванско помещение. Излагат се доводи, че таванът не е нов обект и макар и построен в отклонение от архитектурния план, не става собственост на собственика на земята по приращение.

По евентуалния иск за придобиване на правото на собственост на основание десетгодишно непрекъснато давностно владение се заявява, че ищците владеят ½ ид.ч. от таванското помещение, съобразно разпределеното ползване, още от построяване на сградата през 1987 г. В исковата молба се твърди, че ищците и ответниците преминават през общо помещение, но ищците владеят източната част на таванския етаж от построяването му през 1987 г. до момента. Отнетото им владение по скрит начин през 2002 г. е била възстановена с влязло в сила решение и изпълнителен лист, по силата на който на 12.07.2006 г. е бил извършен въвод във владение на имота. Твърди се, че фактическата власт върху процесния имот е установена с предаване на владението въз основа на протокол за принудително отнемане и предаване на вещи от 12.07.2006 г. на ЧСИ М. К.. С уточнителна молба вх.

№5153207/24.09.2019 г. се претендира начална дата на владението, считано от 29.10.2003 г., което се извежда от правилото на чл. 83 ЗС, който гласи, че, който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка.

На първо място въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че спорът за вещноправния статут на таванския етаж вече е бил предмет на няколко производства, водени между страните, в това число, налице е произнасяне на Върховния касационен съд, поради което с оглед и принципа на стабилност влезлите в сила съдебни актове и правната сигурност, съдът не 3 следва да извърши проверка по този въпрос.

Не следва да се обсъждат и доводите във въззивната жалба касателно валидността на Акт за узаконяване №12/2002 г. и следващите се от това доводи и възражения на страните, тъй като по този въпрос също е налице окончателно произнасяне с Решение №60110/ 11.10.2021, постановено по гражданско дело №156 от 2021 г. по описа на ВКС, I ГО, с което е прието, че след като спорът за принадлежността на правото на собственост върху таванския жилищен етаж вече е разрешен със сила на пресъдено нещо, последващото оспорване на акта на узаконяване, имащо за цел отричане на правата на ползвателя, които са възникнали с прехвърлянето на собствеността в полза на лицето, срещу което вече е бил предявен иск по чл.108 ЗС и съответно този иск е бил отхвърлен, противоречи на принципа на стабилност на отношенията по повод собствеността, както и на принципа за добросъвестно упражняване на правата в гражданския процес. Още повече и силата на пресъдено нещо на постановеното по реда на чл.108 ЗС решение следва да бъде зачетена.

От събраните по делото доказателства, в това число СТЕ, се установява, че правото на строеж, учредено в полза на Е. Д. и Ц. Ц. от Н. Ц. Д., е било упражнено извън договорения обем, като построеното в отклонение от първоначалния архитектурен проект представлява изцяло нов обект.

Следователно по отношение на процесния тавански етаж следва да намери приложение правилото на чл. 92 ЗС, съгласно който собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго. По делото не е спорно, а и се установява от събраните по делото доказателства, че собственик на земята е бил Н. Ц. Д. и неговата съпруга – Р. Д., поради което и построеното извън обема на правото по чл. 64 ЗС е станало тяхна собственост / Тълкувателно решение № 1 от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1 / 2011 г. на Върховен касационен съд/. По изложените съображения съдът приема, че валидно и законосъобразно същите са се разпоредили с договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран с НА №001,том В II , рег. №2286, н. дело №166/2022 г. с правото на собственост върху таванското помещение в полза на Ц. Ц..

Следва да се отбележи и това, че съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. по тълк. д. № 3 / 2012 г. на Върховен касационен съд, ОСГК, на отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот, поради което съдът не следва да се произнася и по искането на въззивниците за отмяна на този нотариален акт.

Предвид горното настоящата въззивна инстанция намира, че искът по чл. 124 ГПК, вр. чл. 63 ЗС се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Обжалваното решение в тази част е правилно и следва да бъде потвърдено.

При условията на евентуалност ищците твърдят, че са придобили правото на собственост върху процесния имот на основание непрекъснато 4 десетгодишно давностно владение, считано от 2003 г.

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че за придобиване правото на собственост върху един недвижим имот на основание давностно владение е необходимо осъществяване на фактическата власт върху имота с намерение за своене, като владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, спокойно и явно (решение №116 от 24.11.2014г. по гр.д.№2592/2014г. на ІІ г.о. на ВКС). Спокойно е това владение, което не е установено с насилие (решение №115 от 07.11.2018г. по гр.д.№3954/2017г. на І г.о. на ВКС), вкл. като е предадено от предишния собственик или владелец и няма данни фактическата власт да е била отнета (решение №3/25.01.2016г. по гр.д.№3973/2015г. на І г.о. на ВКС; решение №60/07.06.2018г. по гр.д.

№2420/2017г. на І г.о. на ВКС; решение №55/08.10.2015г. по гр.д.

№3255/2014г. на ІІ г.о. на ВКС). Придобивната давност е въведена в българското законодателство като основание за придобиване на вещни права с оглед виждането на законодателя, че ако едно лице през определен период от време фактически упражнява правомощията, свързани с притежание на вещно право, като собственикът бездейства и не защитава правата си, то фактическото състояние следва да бъде приравнено на юридическото (решение №70/16.08.2017г. по гр.д.№3991/2016г. на І г.о. на ВКС; решение №98 от 04.07.2018г. по гр.д.№3546/2016г. на I г.о. на ВКС).