Решение № 1992 от 19.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1992 гр. Пловдив, 19.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Атанаска Ан. Анастасова при участието на секретаря Диана Н. Дичева като разгледа докладваното от Атанаска Ан. Анастасова Административно наказателно дело № 20235330205008 по описа за 2023 година Производството е по чл.59 и сл. от ЗАНН.

Постъпила е жалба от К. Г. Б., ЕГН **********, в качеството на законен представител на „Г.Л.“ ООД, ЕИК ***, с адрес: ......, против ЕФ Серия К № 6992563, издаден от ОДМВР Пловдив, с който на основание чл.189 ал.4 вр. чл.182 ал.1 т.2 от Закона за движението по пътищата /ЗДП/ му е наложено административно наказание глоба в размер на 50 лв. за нарушение на чл.21 ал.1 от ЗДП.

Жалбоподателят Б. по съображения, изложени в жалбата, моли съда да отмени процесния ЕФ като неправилен и незаконосъобразен. Редовно призован, не се явява лично в съдебно заседание, а се представлява от процесуалния си представител адв. С., който поддържа жалбата и прави същото искане. Претендира разноските по делото за адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна, ОДМВР Пловдив, редовно и своевременно призована, не изпраща представител. До съда е представено писмено становище от страната посредством ст. юрисконсулт Гергана Белова, която излага доводи за потвърждаване на ЕФ. Претендира и разноските по делото.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в преклузивния 14-дневен срок за обжалване, изхожда от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

От фактическа страна съдът установи следното:

1

С ЕФ Серия К № 6992563, издаден от ОДМВР Пловдив, е бил наказан жалбоподателят Б. за това, че на 23.12.2022г. в 09:32ч. в гр. Стамболийски, ул. „Тракия“ № 19, управлявал товарен автомобил „Дачия Дъстер“ с рег. № ***, с който извършил нарушение за скорост, установено с автоматизирано техническо средство /ATCC/ TFR1-M 530, като при въведено ограничение на скоростта от 50 км/ч и отчетен толеранс на измерената скорост от - 3 км/ч била установена скорост от 66 км/ч или превишаване на разрешената скорост с 16 км/ч в населеното място. Установено е било, че горепосоченото МПС е с регистриран собственик „Г.Л.“ ООД, чийто законен представител е жалбоподателят Б..

Констатираното нарушение е било квалифицирано по чл.21 ал.1 от ЗДП, като на основание чл.189 ал.4 вр. чл.182 ал.1 т.2 на жалбоподателя Б. е било наложено административно наказание глоба в размер на 50 лв.

Описаната фактическа обстановка се установява от приложените към административнонаказателната преписка писмени доказателства - снимков материал за МПС в нарушение, Удостоверение за одобрен тип средство за измерване № 10.02.4835, Протокол от метрологична проверка № 4-3322/20.12.2022г., Протокол за използване на АТСС от 23.12.2022г., справка КАТ за собственост на МПС, справка с намерени фишове.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

На базата на всички събрани по делото доказателства, съдът намира за установено, че действително на датата и мястото, отразени в ЕФ, жалбоподателят Б., управлявайки описания във фиша товарен автомобил „Дачия Дъстер“ с рег. № ***, е превишил максимално допустимата по закон скорост за управление на МПС в населено място с 16 км/ч. Това се потвърждава и от приложения към административната преписка снимков материал от клип на заснетото в нарушение МПС. Правилно е определен субектът на нарушение, на основание чл.188 ал.2 от ЗДП, и видно от справката за собственост на МПС, приложена по преписката. По делото няма данни за представена декларация по чл.189 ал.5 от ЗДП, с която евентуално жалбоподателят да посочи друго лице – извършител на нарушението.

Съдът, след запознаване с приложения по дело ЕФ и доказателства намира, че последният отговаря на формалните изисквания на чл. 189 ал. 4 от ЗДП за съдържание и материалната компетентност на административнонаказващия орган, издал го в съответствие с утвърдения образец. Съобразно разпоредбата на чл.189 ал.11 от ЗДП влезлият в сила електронен фиш се смята за влязло в сила наказателно постановление. Това приравняване обаче е само относно последиците, с които се ползват влезлите в сила наказателни постановления и електронните фишове и не обосновава необходимост от механично пренасяне на правилата относно процедурата за съставяне и изискването за задължителни реквизити по чл.57 от ЗАНН, както и пренасяне, респ. прилагане на сроковете по чл.34 ал.1 от ЗАНН. В този смисъл не се ползват като реквизити издателят на ЕФ, датата на издаването му, пред кой и в какъв срок следва да се обжалва актът.

Описанието на нарушението е пълно, точно и ясно, с отразени всички 2 съставомерни елементи на установеното административно нарушение, така че жалбоподателят е разбрал за какво свое деяние е бил наказан. В тази връзка неоснователно е възражението, че не била отразена в ЕФ посоката на движение на процесното МПС, първо, доколкото това по никакъв начин не се е отразило съществено върху правото на защита на жалбoподателя.

Действително е общо посочено „контрол отдалечаващи МПС от юг към север, на приближаващи МПС от север към юг“. В случая обаче за процесното АТСС, изрично е отразено в протокола за използването му, че осъществява заснемане и в двете посоки, а и от приложената по делото снима се вижда, че МПС-то „приближава“, при заснето „лице“.

По делото е налице административно нарушение, установено с автоматизирано техническо средство TFR 1-M № 530, представляващо мобилна система за видеоконтрол. Техническото средство е от одобрен тип, което е видно от приложеното по делото Удостоверение за одобрен тип средство за измерване, валидно до 24.02.2020г. Това обстоятелство обаче не се отразява на годността на измерения резултат от процесното АТСС, тъй като съгласно изричния текст на чл.30 ал.5 от Закона за измерванията /ЗИ/, когато срокът на валидност на одобрения тип е изтекъл, намиращите се в употреба средства за измерване, които отговарят на одобрения тип, се считат от одобрен тип. Действието на тази презумпция се разпростира и върху употребата на мобилна система за видеоконтрол тип TFR1-M № 530, тъй като тя е била в употреба към 23.12.2022г. и е отговаряла на одобрения тип. Следва да се има предвид, че за да намери приложение чл.30 ал.5 от ЗИ следва техническото средство да е преминало през последваща проверка, която да е констатирала, че то продължава да отговаря на одобрения тип. По делото е наличен Протокол № 4-33-22 за последваща проверка на АТСС от дата 20.12.2022г., с валидност една година, т.е. до 20.12.2023г. По тези съображения съдът приема, че нарушението е установено с одобрен тип средство за измерване.

Налице е и Протокол по смисъла на чл.10 от Наредба № 8121з532/12.05.2015г. в съответствие с изискванията за мобилните технически средства. Същият по съдържание съответства на процесното време и място на извършеното нарушение, както и на ограничението на скоростта и на техническото средство, което го е заснело. Индивидуализиран е и служебният автомобил, преминатата метрологична проверка. По делото са налични снимков материал на заснетия в нарушение автомобил. Що се касае до спазване на изискването на ал.3 на чл.10 от горепосочената наредба относно съпровождане на протокола по ал.1 на чл.10 със снимка на разположението на АТСС, следва да се има предвид, че измервателното средство тип TFR1-M се поставя за работа в лек автомобил. По тази причина не се изисква изготвянето на снимка на уреда, тъй като разпоредбата на чл.10 ал.3 от наредбата е адресирана до онези АТСС, които са разположени на участък от пътя, каквито са тези от тип ARH CAM S1 или така популярните в разговорната реч „триножници“.

Не може да се сподели възражението за неизправност на средството за измерване поради обстоятелството, че проверката е извършена от Лаборатория за проверка на анализатори за алкохол в дъха и радар скоростомери към сектор Управление на собствеността – Полицейска техника 3 при Главна дирекция „Национална полиция“ и не са спазени изискванията на ЗИ, касаещи оправомощаването на трета независима страна да извършва проверките. Съгласно разпоредбата на чл.38 от ЗИ Председателят на ДАМТН може да оправомощава лица, които да извършват първоначалните и последващи проверки на средствата за измерване. Условията, на които следва да отговарят тези лица, са посочени в чл.47 от ЗИ - да са регистрирани по Търговския закон или са създадени по силата на нормативен акт; да са трета независима страна за проверките, за които кандидатстват; да отговарят на изискванията на чл.46. Преценката за основанията да се предоставят права на лице извън структурата на ДАМТН се прави от председателя на агенцията.

Оправомощаването става със заповед на председателя, която по характера си е индивидуален административен акт. Оттук и съдът не разполага с принципната възможност за косвен съдебен контрол на административен акт в административнонаказателното производство, каквато възможност е предвидена в ГПК. Затова съдът следва да се съобрази с преценката на Председателя на ДАМТН и да зачете наличието на основанията за издаване на заповед за оправомощаване извършването на проверки на средства за измерване и на компоненти и допълнителни устройства към тях на Лаборатория за проверка на анализатори за алкохол в дъха и радар скоростомери към сектор Управление на собствеността – Полицейска техника при Главна дирекция „Национална полиция“, включително и затова да е трета независима страна по смисъла на пар.1 т.30 от ДР към ЗИ.

Правилно нарушението е квалифицирано под материалната норма на чл.21 ал.1 от ЗДП, като е ясно и точно описано. Безспорно жалбоподателят е извършил нарушението под така определената материална норма, тъй като е превишил ограничението на скоростта от 50 км/ч в насeлено място, управлявайки процесното МПС с 16 км/ч повече от законовото позволение.

Правилно е наложено наказание - глоба в размер на 50 лв., на основание чл.182 ал.1 т.2 от ЗДП, която санкция е фиксирана и не подлежи на редукция.

Следва да се обсъди наведеното от жалбоподателя възражение за нарушение разпоредбата на чл.39 ал.4 от ЗАНН, доколкото в случая бил издаден ЕФ в хипотеза, в която това било изрично изключено от закона.

Съдът намира твърдението за неоснователно поради следните съображения:

Съгласно чл.39 ал.4 от ЗАНН за случаи на административни нарушения, установени и заснети с техническо средство или система, в отсъствие на контролен орган и нарушител, когато това е предвидено в закон, овластените контролни органи могат да налагат глоби в размер над необжалваемия минимум по ал.2, за което се издава ЕФ.

В нормата на чл.39 ал.2 от ЗАНН няма посочен необжалваем минимум.

Чл.39 ал.2 от ЗАНН урежда реда за налагането на глоби на местонарушението при маловажни случаи, когато нарушението е установено в присъствието на контролен орган. Предвидена е възможност за налагане на глоба от 10 до 50 лв. с фиш, който не е ЕФ и която глоба, независимо от определения размер в диапазона от 10 до 50 лв., е необжалваема, но само в случай, че нарушителят е съгласен да заплати глобата. Съответно, за да настъпи необжалваемост е необходимо да липсва спор и да се постигне съгласие между нарушител и контролен орган, независимо от размера на 4 определената глоба, в хипотезата на маловажен случай, каквито данни няма по случая, доколкото обществената опасност на конкретното нарушение не се отличава с по-ниска, а с типична за този вид нарушения обществена опасност.

Отделно от това, при прочита на цитираната разпоредба, се сочи, че същата се отнася за маловажни случаи на нарушения, а както се знае сега действащият ЗДП дори не предвижда възможността за приложение на маловажни случаи при нарушение на правилата за движение по пътищата специален спрямо ЗАНН.

Противоречието при тълкуването на разпоредбата по чл.39 ал.4 от ЗДП се дължи на използваната формулировка „могат да налагат глоби в размер над необжалваемия минимум по ал.2“. Тази формулировка е юридически непрецизна и безкрайно неясна, най-малкото доколкото в чл.39 ал.2 от ЗАНН /във всичките й редакции/ никога не се е съдържало правило, че налагани глоби под определен размер принципно не подлежат на обжалване. Подобно правило до обявяването му за противоконституционно с Решение на Конституционен съд № 1/2012г. (ДВ, бр.20/2012 г.) се е съдържало в съвсем различни разпоредби - чл.59 ал.3 от ЗАНН и чл.189 ал.13 от ЗДП. Всъщност необжалваемостта на квитанциите по чл.39 ал.1 от ЗАНН и на фишовете по чл.39 ал.2 от ЗАНН произтича не от размера на налаганата глоба, а от волята на наказания субект, който приема както извършеното нарушение, така и размера на наложеното административно наказание. В този смисъл, в чл.39 ал.3 от ЗАНН изрично е предвидено, че ако нарушителят оспори нарушението или откаже да плати глобата, за нарушението се съставя акт съгласно разпоредбите на този раздел.