Решение № 1487 от 05.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1487 гр. София, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20241100506524 по описа за 2024 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от ответницата – Р. Й. А., с ЕГН **********, чрез процесуални представители адв.Г.Гогов и адв.В.И.-И., с надлежно учредена представителна власт, с която се обжалва решение №3499 от 27.02.2024г., постановено по гр.дело №63921/2022г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 64-ти състав, в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че ответницата - Р. Й. А., с ЕГН **********, дължи на ищеца – СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с Булстат 000696327, на основание чл.236, ал.2 ЗЗД сумата от 8262.1 6 лв., обезщетение за ползване на общински жилищен имот - ***, находящ се в гр.София, ж.к."Дружба", бл.****, за периода от 01.01.2013г. до 21.09.2021г., което ползване е осъществено след прекратяване на договор за наем на същия имот въпреки изрично противопоставяне от страна на наемодателя, ведно със законната лихва от 21.09.2021г. (дата на подаване в с ъ д а на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК) до окончателното плащане; както и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1738.5 2 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва за период на забавата 21.09.2018г. 21.09.2021г., както и в частта, в която е осъдена Р. Й. А., с ЕГН **********, да заплати на СТОЛИЧНА ОБЩИНА, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 257.5 1 лв., разноски, направени в исковото производство, както и сумата от 229.8 3 лв., разноски направени в заповедното производство. На първо място се твърди, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, в която липсва конкретизация на правното основание, на което се 1 претендира от ответницата заплащане на обезщетение за ползване за процесния недвижим имот за исковия период, както и не са посочени конкретни факти, на които се основава исковата претенция. На следващо място във въззивната жалба са инвокирани доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като постановен в нарушение на материалния закон и събраните по делото доказателства. Изложени са аргументи, че отговорността на ответницата не може да се ангажира на основание чл.236, ал.2 ЗЗД, тъй като същата няма качеството наемател по прекратения наемен договор за процесния общински недвижим имот. Излага се още, че неправилно първостепенният съд е приел за неоснователно релевираното възражение за давност, тъй като е налице признание на вземането по чл.116, б.“а“ ЗЗД от страна на ответницата, което има за последица прекъсване на давностния срок. Твърди се противно на приетото от първостепенния съд, че в нито едно от писмените изявления на ответницата, адресирани до СТОЛИЧНА ОБЩИНА, не се съдържа недвусмислено и безусловно признание на дълга, предмет на предявения иск. По тези съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв..

Въззиваемата страна – СТОЛИЧНА ОБЩИНА, чрез процесуален представител юрисконсулт М.Р., с приложено пълномощно, взема становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 ГПК. Моли съда да постанови съдебен акт, с който въззивната жалба като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение в обжалваните части - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски пред настоящата инстанция за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК досежно претендирано от въззивника адвокатско възнаграждение.

Предявени са от СТОЛИЧНА ОБЩИНА, с Булстат 000696327, срещу Р. Й. А., с ЕГН **********, при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.236, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

С оглед заявеният петитум на подадената въззивна жалба съдът приема, че на въззивен контрол подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.236, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Постановеното решение в останалите отхвърлени части като необжалвано е влязло в сила.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

2

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №54891/2021г. по описа на СРС, IІ Г.О., 64-ти състав, въззиваемият-ищец СТОЛИЧНА ОБЩИНА е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК на 21.09.2021г. и е постановена на 27.05.2022г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 ГПК срещу Р. Й. А. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 ГПК е подадено от длъжника - Р. Й. А. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1-ТР№1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, допустимо и правилно, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. По същество решението в обжалваните части е правилно, обоснованият краен извод на СРС за частична основателност на предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.236, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, е направен при правилна преценка на събраните по делото доказателства и при правилно прилагане на материалния закон. За да постанови обжалваното решение, в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.236, ал.2 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че претендираното от ищеца вземание за обезщетение за ползване на общински жилищен имот - ***, находящ се в гр.София, ж.к."Дружба", бл.****, за периода от 01.01.2013г. до 21.09.2021г., което ползване е осъществено след прекратяване на договор за наем на имота въпреки изрично противопоставяне от страна на наемодателя, е дължимо поради проведено доказване на релевантните за спора факти, а именно, че ответницата упражнява фактическа власт върху имота в качеството си на единствен наследник на бившия наемател, продължила е да ползва имотът след прекратяване на наемното правоотношение и въпреки изрично противопоставяне от страна на наемодателя. По отношение на претендираното вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД е прието, че задължението за заплащане на обезщетение за ползване не е периодично и ответницата е изпаднала в забава след като е била поканена от кредитора, поради което дължи мораторна лихва. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в 3 мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба, които счита за неоснователни.

На първо място въззивният съд следва да разгледа релевираното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на обжалваното решение, постановено по нередовна искова молба. Неоснователно е възражението относно нередовността на исковата молба поради неясно посочване на правното основание и липсата на конкретизация на фактите, на основание на които се претендира от ответницата вземание за обезщетение за ползване на общински жилищен имот - ***, находящ се в гр.София, ж.к."Дружба", бл.****, за периода от 01.01.2013г. до 21.09.2021г., което ползване е осъществено след прекратяване на договор за наем на имота и въпреки изрично противопоставяне от страна на наемодателя. В случая от данните по делото се установява, че заявените в заповедното производство вземания и тези, предмет на предявените установителни искове по реда на чл.422 ГПК, се основават на едни и същи правопораждащи юридически факти – в подаденото заявление в т.9в /за какво е паричното вземане/ и в т.12 /обстоятелства, от които произтича вземането/ заявителят изрично е посочил, че претендираната от него главница представлява обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползване на общински недвижим имот след прекратяване на наемното правоотношение и въпреки противопоставянето на собственика за периода от 01.01.2013г. до 21.09.2021г.. На следващо място видно от обстоятелствената част на исковата молба, съответно от заявения петитум на предявения иск ищецът претендира исковата сума на основание чл.236, ал.2 ЗЗД, както и е конкретизиран исковия период от 01.01.2013г. до 21.09.2021г.. Съгласно разясненията, дадени в т.10в от ТР №4/18.06.2014г. по т.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС предмет на делото по установителния иск е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение. Това разрешение е застъпено в трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, постановени по чл.290 ГПК, според която предмет на делото по предявения положителен установителен иск по реда на чл.422 ГПК е съществуването на оспореното вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение. В настоящия случай предмет на делото по предявените установителни искове по реда на чл.422 ГПК е съществуване на оспорените от ответницата - Р. Й. А. вземани я на ищеца за главница, представляваща обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползване на общински недвижим имот след прекратяване на наемното правоотношение и въпреки противопоставянето на собственика за периода от 01.01.2013г. до 21.09.2021г., както и акцесорно вземане за обезщетение за забава върху претендираната главница за конкретно посочен период. Налице е пълна идентичност на вземанията по издадената заповед за изпълнение и тези, предмет на предявените установителни искове по реда на чл.422 ГПК, с които се цели установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на оспорените вземания, предмет на издадената заповед за изпълнение спрямо длъжника - ответник по иска. Уважаването на тези искове има за последица влизане в сила /стабилизирането/ на издадената заповед за изпълнение. На следващо място съобразно принципа на диспозитивното начало в процеса, съдът е обвързан от твърденията на ищеца при квалификацията на иска. В случая настоящият въззивен състав приема, че наведените в заявлението /т.9в и т.12/ факти и обстоятелства, които са напълно идентични с твърденията, изложени в исковата молба и съответно заявения петитум се субсумират под нормите на чл.236, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. Подадената искова молба е редовна, отговаря на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК и съответно 4 постановеното решение се явява валидно и допустимо. В разглежданата хипотеза първоинстанционният съд се е произнесъл по предмета на претенциите в рамките на посочените от ищеца основание и петитум на предявените искове. При напълно изяснена фактическа обстановка и верни по съществото си изводи за частична основателност на претенцията за обезщетение за ползване за процесния период, първостепенният съд е дал правилна правна квалификация на предявените искове като такива с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. По тези съображения и противно на поддържаното от въззивника изцяло неоснователно се явява релевираното възражение за нередовност на исковата молба поради неясно посочване на правното основание и липсата на конкретизация на фактите, на основание на които са предявени исковите претенции спрямо ответницата.