Решение № 208 от 20.06.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 208 гр. гр. Димитровград, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20255610100060 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за предоставяне на потребителски кредит.

Ищецът Т. Т. Ч. твърди в искова молба, че на 14.10.2021г. сключила с ответното дружество „Фератум България“ЕООД Договор за потребителски кредит №1075175, съгласно който й бил предоставен кредит в размер на 800 лева за срок от 45 дни. Записаният в Договора лихвен процент бил 5,12%, ГПР бил в размер на 49,93%, а общата дължима сума по Договора е 849,93 лева. Съгласно чл.5 от Договора, кредитът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на Дружеството. Във връзка с това изискване, на кредитополучателя бил предоставен Договор за гаранция, който й бил изпратен на 14.10.2021г. Вторият договор се сключвал с Фератум Банк p.l.c., като според него кредитополучателя трябвало да плати на дружеството сумата в размер на 343,04 лева. В резултат на това, за усвоена главница в размер на 800 лева и за период на ползване от 45 дни, от кредитополучателя се изисквало заплащането на сума в размер на 1192,97 лева, от които главница- 800 лева, лихва- 49,93 лева и такса гаранция- 343,04 лева.

Посочва, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора е имало качеството на потребител.

Поддържа, че сключеният договор за паричен заем е договор за потребителски кредит, поради което за него важат изискванията на ЗПК. Този договор бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като противоречал на законоустановените императивни правила, както и на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП. В случая нарушени били изискванията на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК вр.чл.19 от ЗПК. В договора единствено бил посочен лихвения процент като абсолютна стойност, но липсвало посочване на компонентите включени в него.

1

Не ставало ясно посочения в договора лихвен процент в размер на 5,12% дали се отнася за ден, месец, година или друг период от време. Не била посочена ясно разписана методика за формиране на ГПР, в т.ч. кои компоненти са включени в него. При изчисляване на ГПР не било включено дължимото по Договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за гарант. Посочва, че двата процесни договора са сключени в един и същи ден, носят един и същи идентификатор, а двете дружества са свързани лица, като кредитора е включил размера на възнаграждението за гарант в погасителния план по кредита, като това сочело, че този разход му е бил известен към датата на сключване на сключване на договора за кредит.

Поради това кредиторът бил нарушил правилото на чл.19 ал.1 от ЗПК и незаконосъобразно не бил включил възнаграждението за гарант в размера на ГПР. При условие, че то е било направено ГПР щял да бъде в размер на повече от 200%.

На следващо място, в Договора бил уговорен лихвен процент в размер на 5,12% и ГПР в размер на 49,93%, но не ставало ясно какво представлява разликата между тези проценти и кои разходи покрива. Всичко това водело до извод за наличие на самостоятелно основание за недействителност на договора. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало невярна информация и заблуждаваща търговска практика, като потребителя не можел да прецени реалните икономически последици от сключване на договора. От друга страна, договора за кредит бил нищожен, тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнявала добрите нрави. Предвидената в договора лихва, надхвърляла по размер повече от 2 пъти законната лихва в страната, като предвид обстоятелството, че кредита е обезпечен, това обуславяло нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Институтът на ГПР предвиждал таван за разходите по кредита, от които лихвения процент се явявал само компонент. Останалите разходите по кредита (като застраховка, лихви, такси и прочие) също били компоненти, формиращи размера на ГПР и като такива, тяхната обща стойност не можела да надвишава предвидения лимит в чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Процесната клауза за възнаградителна лихва по договора, накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явявала нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. В тази връзка недействителността на уговорката относно договорната лихва водело до нищожност и на целия договор /чл. 11, ал.

1, т. 9, във връзка с чл. 22 от ЗПК/.

Клаузата на чл.5 от Договора била нищожна и на самостоятелно основание, а именно чл.21, ал.1 от ЗПК, като заобикаляща изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК. На потребителя не се предоставял избор за използването на различен гарант от Фератум Банк. Наред с това счита, че непредставянето на обезпечение не водело до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед 2 индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая било предвидено възнаграждение за дружеството поръчител, което водело до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, тази сума се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

На следващо място, съгласно публичната информация в Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ, едноличен собственик на капитала на "Фератум България" ЕООД (дружеството кредитор) бил Мултитюд ПЛС, Чуждестранно юридическо лице, от Малта, което било и собственик на „Фератум Банк“ p.l.c (дружеството поръчител). От публичната информация било видно, че двете лица са част от групата Multitude SEе, както и че двете дружества са свързани лица. Двете юридически лица предоставяли една и съща сметка за извършването на плащанията по двата договора. Тези факти потвърждавали още веднъж обстоятелството, че изисканото от потребителя възнаграждение за гаранция представлявало скрито възнаграждение към кредитора по договора за кредит.

Счита, че клаузата на чл.5 от процесния договор за кредит е неравноправна и нарушава изискванията на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП и чл.147 ал.1 от ЗЗП. Сама по себе си, така уредена, въпросната клауза противоречала на добрите нрави и добрите търговски практики тъй като била във вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, задължавайки последния, при неизпълнение на негови задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП). От друга страна, посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.68г ал.4 ЗЗП във вр. с чл.68д, ал.1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

В процесния случай се явявала неприложима хипотезата на чл.26 ал.4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят ГПР и ГЛП, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при ГПР, надвишаващ изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния договор относно определянето размера на ГПР, както и размера на ГЛП да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или за ГЛП, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Предвид изложеното счита, че процесния договор е недействителен на основание чл.11, ал.1, т.9, и т.10 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, чл. 26, ал. 1 от 3

ЗЗД, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на дори един от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на разходите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит бил недействителен.

На следващо място поддържа, че сключеният договор за гаранция с Фератум Банк е нищожен на основание чл. 26 от ЗЗД и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Заявява, че не били спазени изискванията на чл.11, чл.19, ал.4 от ЗПК във връзка с чл.22 от ЗПК, както и на основание чл.68е, чл.143, ал.1 и чл.147 от ЗЗП. Договорът противоречал на добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД. Понятието "добри нрави" предполагало известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се правел извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Вярно било, че чл.9 от ЗЗД предвиждал свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност, но тази свобода се рамкирала от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на императивно поставените корективи водело до нищожност на сделката. В настоящия случай за кредит в размер на 800 лева и срок за ползване от 45 дни, от кредитополучателя се изисквало да заплаща за допълнителна услуга по гаранция в размер на 343,04 лева, която сума надвишавала близо 7 пъти размера на договорната лихва по кредита (възлизаща на 49,93 лева). Видно било, че от кредитополучателя се изисква да заплати около 7 пъти повече възнаграждение по обезпечителната сделка, сравнено с разхода по главната сделка, а именно по договора за кредит. Поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорно съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцовата страна с цел извличане на собствена изгода за кредитора и поръчителя. Нарушаването на императивно поставените корективи водело до нищожност на сделката.

На следващо място, Договорът за гаранция бил нищожен и на основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.2 ЗЗД, като нарушаващ и заобикалящ изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Сключването на договор за гаранция срещу възнаграждение със свързано с кредитодателя лице било способ за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК по отношение на заложения лимит на разходите. Уговорката за заплащане на такава допълнителна услуга поставяла в по-неблагоприятна позиция потребителя, не защитавала правата му като по-слаба страна в правоотношението и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по процесното правоотношение. Договорът за гаранция бил сключен, с цел изпълнение условието на "Фератум България" ЕООД за обезпечаване на договора за кредит, при което обаче длъжникът бил ограничен от изискването на чл.5 на Договора за потребителски кредит в правото си да избира кой да бъде поръчител по кредита му и че това можел да бъде само предварително одобрено от кредитора юридическо лице, което води до неравнопоставеност в правата и задълженията на страните. В случая правата на кредитополучателя били нарушени, тъй като на практика 4 потребителят бил ограничен във възможността си да избере поръчител, чрез който да обезпечи задължението си, без да се налага да заплаща допълнително за тази услуга по договора за гаранция.