Решение № 602 от 14.11.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 602 гр. Велико Търново, 13.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Драгостинов

Членове:

Йордан Воденичаров

Ангелина Богданова при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20244100500568 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид:

Предмет на подадената от името на К. Г. С. от гр.Трявна чрез пълномощника му адвокат И. Ц. от АК Благоевград , въззивна жалба е Решение № 775/13.05.2024 г. по гр.д. № 2987/2023 г. на ВТРС , с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният срещу М. М Я. от гр.В.Търново иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 1000 лева , заявени да са произлезли от изказани при разпит в качеството й на свидетел на 28.01.2021 г. и на 04.02.2021 г. по ДП № ЗМ-893/2020 г. на РУ на МВР В.Търново клеветнически твърдения , че я е следил , с молба за отмяната му, уважаване на претенцията в нейната цялост, с присъждане на направените по производството разноски.

Изложени са оплаквания с доводи за неправилност на решението, постановено в резултат на погрешни правни изводи при точно установени обстоятелства.

В с.з. пълномощникът на ищеца поддържа жалбата .

Ответницата в срока по чл.263, ал.1 от ГПК и на устните състезания чрез пълномощника си адвокат Д. Б. от ВТАК оспорва жалбата с доводи за съответствие на решението със събраните доказателства и материалния закон . Моли да бъде потвърдено решението и присъдени разноските по въззивното производство.

Изложените в жалбата оплаквания вменяват в дълг на въззивния съд да разгледа повторно целия материалноправен спор/ чл.269, изр.1-во ГПК/ Предявен е иск , чиято законова правна квалификация се извежда от нормите на чл.45, вр. с чл.52 от ЗЗД.

1

Ищецът твърди , че на 28.01.2021 г. и на 04.02.2021 г. при разпит в качеството й на свидетел по ДП № ЗМ893/2020г. по описа на РУ - Велико Търново, ответницата е заявила , че той я следи .

В резултат на твърденията й, оценени от него като клеветнически, лъжовни и набеждаващи го в престъпление е привлечен като обвиняем на 11.02.2021 г. „ за това, че в периода 21.01.2021г. - 04.02.2021г. в град Велико Търново системно следил М. М. Я., като заставал и стоял пред дома, наблюдавал жилището й на улица „ Никола Габровски“ № 50 , а когато Я. излизала извън него, я следвал с лек автомобил марка „Нисан“ с рег.№ ЕВ 0083 ВВ“- престъпление по чл. 144а, ал.3, вр. с ал.1 от НК.

С влязла в сила присъда от 18.01.2022 г. по НОХД № 669/2021 г. на ВТРС е оправдан по това обвинение.

Тези й твърдения му причиняват отрицателни емоционални преживявания на смущаване на психическото му благосъстояние и равновесие заради влошаване на отношението на приятелите му към него и злепоставянето му пред обществото чрез отзвука за положението му на обвиняем.

Предвид това моли съда да постанови решение , с което да осъди ответницата да му заплати сумата 1 000.00 лева като обезщетение за причинените му неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху нея , считано от 28.01.2021 година до окончателното й изплащане

Ответницата оспорва иска и моли да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан с възражения , че липсва каквото и да било деликтна противоправност в дадените от нея показания като свидетел пред разследващия орган , защото е разказала обстоятелства – предмет на личните й спомени и преживявания по случаите и е споделила възприятията си , че се е почувствала следена в тези моменти и затова повдигнатото на ищеца обвинение по чл.144а, ал.3 от НК е последица от преценката на прокурора на съвкупно събраните доказателства дали с поведението си е осъществил този състав на престъпление; ищецът не е и не може да е претърпял никакви неимуществени вреди в пряка причинна връзка с поведението й в тази връзка.

Обстоятелствата – предмет на изложените в исковата молба твърдения за проведените по реда на НПК разпити на ответницата като свидетел на двете дати, изявленията й пред разследващия орган за зрителните й възприятия относно местоположението на ищеца и поведението му на 28.01.2021 г. и 04.02.2021 г. придружени с изразите : „Имало е й други случаи , в които К. ме е следил“ ; „Продължава да ме следи …“/ вж. откъсите от разказите , цитирани в исковата молба /; повдигнатото му обвинение за престъпление по чл.144а, ал.3, вр. с ал.1 от НК и оправдаването му от наказателния съд по него са безспорни и установени по смисъла на чл. 154, ал.1 от ГПК със събраните по делото копия на официални документи.

Тъй-като въззивният съд изцяло споделя констатациите им в мотивите на обжалваното решение, упражнява правомощието си да препрати към тях /чл.272 ГПК/ , без да е нужно /практически нецелесъобразно е / да ги преповтаря .

Искът подлежи на отхвърляне като неоснователен и недоказан.

Първичен елемент от съдържанието на деликтната отговорност е някакъв факт на правонарушение , т.е. на действие или бездействие с противоправен характер, разбиран като несъответствие между правно дължимо и фактическо поведение.

Наличието му , доколкото в текста на чл.45, ал.1 от ЗЗД не е изрично посочен , а е употребена думата «виновно причини» , се обосновава с положението , че вина в правото без факт на правонарушение/ неизпълнение на установено от закона или от договор 2 задължение- чл.81, ал.1 от ЗЗД, чл.9 от НК / не може да има.

Това правонарушение, както по-горе е казано, трябва да бъде виновно, т.е. а/ извършителят да съзнава противоправния характер на поведението си, в смисъл да разбира в конкретната обстановка , че не изпълнява някакво свое задължение или че нарушава чуждо право или защитен от закона интерес и съответно опасността да причини на неговия носител вреди, но въпреки това иска да му ги причини / да настъпи конкретен противоправен резултат/ или просто се съгласява/ безразлично му е / с настъпването им, като не прави нищо да ги предотврати- чл.11, ал.2 от НК ; б/ не го осъзнава и не предвижда , че би могъл да ги причини , но въпреки това е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или пък ако и да ги е предвиждал , все пак е мислил да предотврати настъпването им - чл.11, ал.3 от НК. Поради безспорното в теорията и практиката разбиране , че умишлената вина в гражданското право , за която липсва определение в ЗЗД и други граждански закони, съвпада и е логично да съвпада по съдържание с понятието й в наказателното право, за пояснението й се ползва горния нормативен текст. Тя е извън предположението за вина по смисъла на чл.45, ал.2 от ЗЗД , което се отнася само до небрежната й проява/ форма/, разбирана най- общо като неполагане на дължимата достатъчна грижа за избягване на вреди в ситуация при която правонарушителят не само е трябвало , но и е могъл да я положи, както би я положил друг на негова място с нормална психика и разум според нивото на обществена култура като абстрактен модел на поведение. Понеже повечето умишлени вредоносни деяния са уредени като престъпления, ако би се приело , че и умисъла в гражданското право се предполага , когато се разглеждат искове за вредите от тях , това би значело на практика гражданският съд да установява основанието на гражданската отговорност/ договорна, деликтна или някаква междинна , смесена между тях /, а именно факта на правонарушението с характер на престъпление- по предположение , което е недопустимо – аргумент от чл.124, ал.5/ освен ако не са налице обстоятелствата , изключващи недопустимостта, предвидени в хипотезите на този текст/ , чл.300, чл.229, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК.

Основанието на предявения деликтен иск включва вменено на ответницата противоправно действие на даване на лъжливи показания/ твърдения/ в качеството й на свидетел , че на въпросните дати и място е била следена от ищеца.

Вменяване на такова деликтно действие, по логически правен модел неминуемо означава , че би трябвало да е извършено умишлено, тъй-като както задължението на свидетеля да говори истината, т.е. да не лъжесвидетелства, не може да бъде противоправно и наказуемо , ако не е нарушено/ неспазено съзнателно / чл.290, ал.1 от НК/ , така и задължението на всеки да не приписва престъпление на другиго не може да бъде противоправно и наказуемо, а и да породи отговорност за вреди, ако не е нарушено / неспазено съзнателно / чл. 147, ал.1, ал.2 от НК/, тъй-като с казване на някаква истина за поведението на някого не е допустимо да може да бъде правнозначимо накърнено правото на чест , достойнство и добро име като вид правно защитени идеални блага на личността / чл.32 от КРБ/ на същия .

Значението на показанията на свидетеля, дадени по наказателно производство се простира само до изложението на фактите, за които е разпитван с цел разкрИ.е на обективната истина, включена в предмета му , а не до оценъчното им негово субективно възприятие/ тълкуване , изводи под влияние на чувства , убеждения /- чл. 117 от НПК.

Квалификацията им/ преценката/ дали притежават годност да покрият/ установят състава на дадено престъпление/ целия или част от него/ принадлежи на разследващия орган , прокурора и съда, като в тази умозрителна / интелектуална дейност на професията , разбира се, е възможно да се допуснат логически/ аналитични грешки/ чл.207, чл.219, чл.

305, ал.3 НПК/.

Свидетелските показания на ответницата са по повод на нейно оплакване , че ищецът не изпълнява съдебни решения/ заповеди за защита/, с които са му наложени в 3 нейна защита на основание чл.5, ал.1, т.1 и т.3 от ЗЗДН ограничителни мерки.

Оплакването е търсене на допълнително защитно съдействие от компетентните държавни органи именно заради такова неправомерно поведение на неизпълнение, преживявано като засягащо нееднократно спокойствието и сигурността й като реакция на страховите й представи/ усещания.

Търсенето на съдействие и защита на права и законна интереси по начина по който е сторила ответницата, е факт , който сам по себе си не може да има противоправен характер, защото това е право на всеки гражданин – чл.45 и чл.56 от КРБ.

Дори и да би се оказало , че обстоятелствата , на които се основава упражняването му, в крайна сметка не ще бъдат установени, верността на горното умозаключение/ че търсенето на съдействие има правомерен характер / би отпаднала само ако упражняването е недобросъвестно , т.е. налице е недопустимото от закона явление злоупотреба с право / чл.57, ал.2 от КРБ/. Такова ще съществува , когато целта на упражняването му не е типичната , позволената- да се постигне защита на права или законни интереси , а съвсем друга: да се навреди другиму или да се накърни някакъв обществен интерес.

Недобросъвестността/ злият умисъл/ при упражняването на това право не се предполага в никой случай от закона, а тъкмо обратното: точно поради непредполагането й , в идейната му основа е заложена добросъвестността, защото все пак най- нормалното и преобладаващо нещо в живота е да се търси съдействие за защита , когато човекът наистина чувства потребност от такава.

Свидетелските показания на ответницата правдиво пресъздават преживяване на точно тази потребност като подбуда за подаване на оплакване въз основа обстоятелството , че е зрително възприела как на двете дати ищецът е бил застанал и стоял на улицата и на тротоара пред жилищната сграда , в която живее.

Това обстоятелство на физическо присъствие на конкретното място всъщност не се отрича от него и е доказан елемент от веригата обстоятелства , запълващи обективната страна на състава на престъплението по чл. 296, ал.1 от НК за чието извършване на посочените две дати / както и на други /е признат за виновен и наказан.

Очевидно е, че в цитираните в исковата молба откъси от текста на протоколите за разпит като свидетел на ответницата, изложеното в показанията й обстоятелство не е невярно , а що се отнася до изявленията й : „Имало е и други случаи в които К. ме е следил“ и „Продължава да ме следи и да не се съобразява и да не изпълнява издадените заповеди за изпълнение“, те не съдържат никакви твърдения на конкретни обстоятелства , а лично оценъчно възприятие, т.е. тълкуване и извод за/ на поведението на ищеца по повод на точно това неизпълнение, отнесено и в миналото.