Определение № 3073 от 06.12.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3073 гр. Бургас, 06.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Даниела Д. Михова

ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20242100501834 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.418, ал.4, ГПК и е образувано по частната жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД гр.София, против разпореждането, инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3686/29.10.2024 г. по ч.гр.д.7359/2024 г. на Районен съд Бургас, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Ж. Г. Г., за следните суми: 13 лв - договорна лихва и 199.13 лв - мораторна лихва, по съображения, че вземанията са основани на договор за потребителски кредит, който е недействителен, съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 от ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък. Твърди се, че обжалвания съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен. Твърди се, че районният съд е излязъл извън правомощията си, като е коментирал клаузи /тази за неустойка за неосигуряване на обезпечение/, на които искането за издаване на заявление по чл.410 ГПК не е основано. Твърди се, че в заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество материалноправния спор между страните, поради което съдът няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност на договора. На следващо място се оспорват като погрешни изводите на заповедния съд, че в процесния случай са нарушени императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Изложени са подробни съображения. Цитирана е съдебна практика.

Претендира се съдът да отмени обжалваното разпореждане и да постанови друго, с което да постанови издаване на заповед за изпълнение по отношение на претендираните суми.

1

Бургаският окръжен съд, за да се произнесе по постъпилата жалба, взе пред вид следното:

Производството пред заповедния Районен съд Бургас е образувано по заявление по чл.410 ГПК, подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Ж. Г. Г., за следните суми: 300 лв – неплатена главница по договор за потребителски кредит; 13 лв - договорна лихва за периода 28.03.2021 г. – 31.05.2021 г.; обезщетение за забава в размер на 199.13 лв за периода от 29.03.2021 г. до до датата на подаване на заявлението, и законна лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното заплащане на задължението. Посочено е, че вземането се претендира на основание договор за паричен заем № 505914, сключен на 15.03.2021 г. между „Сити кеш“ ООД и длъжника Г., което вземане е било прехвърлено от „Сити кеш“ ООД на заявителя - с Приложение №1/15.10.2021 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия от 26.08.2021 г. Претендирани са съдебни разноски по делото за държавна такса, съразмерно с уважената част от заявлението, и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение

По заявлението е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3686/29.10.2024 г. за сумата 300 лв - главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.10.2024 г. до окончателното плащане, както и за сумата от 43,93 лв разноски по делото за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от заявлението.

С обжалваното разпореждане съдът е отхвърлил заявлението за сумата 13 лв договорна лихва и 199,13 лв - мораторна лихва. Съдът е изложил съображения, че вземанията са основани на договор за потребителски кредит, който е недействителен, съгласно чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр.чл.19, ал.1-4, чл.22 и чл.23 от ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък. Посочено е още, че договорът е сключен в разрез с целта по чл.2 от ЗПК, при неизгодно за потребителя условие, което икономически по-силната страна е наложила - предоставяне на невъзможно обезпечение, неизпълнението на което в крайна сметка да доведе до заплащането на неустойката по чл.8 от договора. Изложено е, че тя е част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане, с цел заобикаляне ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Съдът е приел, че тази неустойка е изначално известна и изначално дължима, понеже разсроченото й плащане е включено в погасителния план към договора за заем още при сключването му, при което фактически е дължима не при неизпълнение на определено задължение и за да обезщети евентуални вреди, а за да доведе (макар прикрито) до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора. Съдът е изложил съображения, че съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита“ са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, а т.нар. „неустойка“ не фигурира в общите разходи за потребителя, макар стойността й, поради нейната изначална дължимост, да е пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на стойността на годишния процент на разходите, респ. на общите разходи по кредита - настоящи или бъдещи, като годишен процент 2 от общия размер на предоставения кредит - чл.19, ал.1 от ЗПК и § 1, т.1 и т.2 от ДР на ЗПК. Съдът е приел, че поради изначалната недействителност на договора, потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък, ведно със законната лихва, начиная от поставянето му в забава с подаване на заявлението, до окончателното плащане Бургаският окръжен съд намира, че обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено при условията на чл.272 ГПК.

Нормата на чл.19, ал.1 ЗПК, посочва елементите на годишният процент на разходите по (ГПР), а нормата на §1, т.1. ДР ЗПК е дефиниция на понятието „Общ разход по кредита за потребителя“. Посочените разпоредби водят до извод, че в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. - да са отразени в крайния му размер и сумите, напр.неустойки и/или такси за услуги, възнаграждения за поръчители, посочени от кредитора, които са пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати.

В настоящия случай в чл.6 от договора, кредитополучателят е поставил на кредитополучателя неизпълними условия за предоставяне на „бърз кредит“ за предоставяне на обезпечение на заема в тридвене срок от сключването на доовора - поръчител, отговарящ на условията за отпускане на заем, или банкова гаранция, като по този начин го е поставил в положение, ако при сключване на договора заем не разполага с изисканите обезпечения, да заплати неустойка в размер на една трета от стойността на главницата (т.8 от договора). Предвидената н т.8 неустойка е включена в Погасителния план към договора във всяка от погасителните вноски. При това положение съдът споделя изводите на първоинстанционния съд, че неустойката по т.8 би следвало да е част от ”общите разходи по кредита“ по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, тъй като е известна на кредитора и потребителят трябва да я заплати чрез включването й в погасителните вноски. По делото не се установява обаче тази сума да е включена като елемент при определяне на годишния процент на разходите, в който случай размерът на ГПР не би бил в размера, посочен в договора. В случая в договора за потребителски кредит е посочено, че лихвеният процент е 40,05%, а ГПР е 49,87 %, но не са изброени общите разходи за потребителя, които са включени в ГПР. Видно е обаче от приложения към договора погасителен план, че в предвидената в него неустойка е в размер общо на 91,66 лв, и плащането й изначално е включено във всяка една от месечните погасителни вноски. Предвидената в т.8 от договора неустойка представлява 30,67 % от размера на предоставения кредит. Поради това и при уговорена лихва в размер на 40,05% се налага изводът, че действителният размер на ГПР (с включване в него и на неустойката по т.8, включена във всяка от погасителните вноски) несъмнено надвишава посочения в договора ГПР от 49,87 %. По този начин според въззивния съд са нарушени както чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно който годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на МС на РБ, така и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като макар в договора формално да е посочен годишен процент на разходите в предвидения в закона размер, в него не са включени всички разходи за 3 потребителя, съответно ГПР не е изчислен законосъобразно.

Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.10, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

С оглед константната практика на СЕС за все по-засилена защита правата на потребителите във всяко производство, в което се предявяват вземания по договори, сключени с потребител - заповедно, исково, дори изпълнително, съдът намира за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че в заповедното производство по чл.410 ГПК не се разрешава по същество материалноправния спор между страните, поради което съдът няма задължение да следи за наличието на всички възможни основания за нищожност на договора.

С оглед изложеното и съобразявайки задължителната съдебна практика, обективирана в Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22, БОС намира, че в случая в договора за потребителски кредит не е посочен действителният размер на ГПР, което се приравнява на липса на такъв и представлява нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което води до недействителност на целия договор на основание чл.22 от ЗПК. Поради това и на основание чл.23 от ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

По горните съображения въззивният съд намира, че обжалваното разпореждане е правилно и законосъобразно в обжалваната му част, поради което следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждането, инкорпорирано в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3686/29.10.2024 г. по ч.гр.д.7359/2024 г. на Районен съд Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Ж. Г. Г., за следните суми: 13 лв - договорна лихва и 199.13 лв - мораторна лихва.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4