Решение № 3180 от 29.05.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3180 гр. София, 29.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20231100505710 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника В. Т. В. срещу решение № 20077996/06.02.2023 г., постановено по гр.д.

№ 35382/2019 г. по описа на СРС, 47 състав, с което по предявения от „Агенция Д.И.В.С.“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на В. Т. В., че ищецът „Агенция Д.И.В.С.“ ЕООД е собственик на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с предназначение „офис“, находящ се в гр. София, район „Изгрев“, ул. „******* ет. 1, с идентификатор *** и площ от 16,12 кв.м., при съседи самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – с идентификатори *** и ***, под обекта – няма, над обекта – с идентификатор ***, като В. Т. В. е осъден да предаде фактическата власт върху описания имот на „Агенция Д.И.В.С.“ ЕООД, както и да заплати на „Агенция Д.И.В.С.“ ЕООД по предявените искове с правно основание чл. 59 ЗЗД сумата от 1337,77 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на самостоятелен обект в сграда с предназначение „офис“, находящ се в гр. София, район „Изгрев“, ул. „******* ет. 1, с идентификатор *** и площ от 16,12 кв.м., в периода от 01.06.2018 г. до 10.05.2019 г., както и сумата от 21,52 лв., представляваща незаплатена цена за потребена в 1 имота електрическа енергия в периода от 10.05.2018 г. до 10.04.2019 г., ведно със законната лихва върху сумите от 19.06.2019 г. до окончателното им изплащане.

Във въззивната жалба се съдържат доводи за недопустимост на решението предвид наличието на арбитражна клауза в сключения договор за наем, както и предвид липсата на правен интерес от предявяване на иск за собственост. Твърди се неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, доколкото липсвали доказателства ответникът в лично качество да владее или държи имота. Въззивникът поддържа, че ищецът като наемодател по непрекратен наемен договор с гражданско дружество не е предприел действия по възвръщане на имота, а ответникът никога не му е отказвал съдействие в тази насока, като е искал преподписване на договора за наем с него като физическо лице. Ето защо моли решението да бъде обезсилено, евентуално отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемият „Агенция Д.И.В.С.“ ЕООД оспорва въззивната жалба. Счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Цитираната от ответника арбитражна клауза се съдържа в договор за отдаване под наем на процесния недвижим имот, сключен на 25.05.2015 г. между ищцовото дружество и „З.Т.“ ДЗЗД – чл. 24, но същата касае споровете, породени от договора или отнасящи се до неговото изпълнение, недействителност, прекратяване или попълване на празноти в него. Производството по настоящото дело е образувано по предявен иск за собственост от наемодателя срещу трето физическо лице, а не срещу наемателя, респ. по предявен осъдителен иск за обезщетение от неоснователно обогатяване, поради което не може да се приеме, че исковите претенции са свързани с наемния договор. Ето защо, съдържащата се в него арбитражна клауза е неприложима в случая, още повече, че спорът за вещни права е изрично изключен от приложното поле на арбитражното споразумение по силата на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК, поради което делото е подведомствено на гражданския съд.

2

Предявеният ревандикационен иск не е недопустим и на второто наведено от въззивника основание – липса на правен интерес. Макар формално В. Т. В. да не оспорва правото на собственост на ищеца върху процесния недвижим имот, по делото са изложени твърдения, че същият държи имота без основание, въпреки изричното противопоставяне на ищеца и при липса на действащи или прекратени облигационни правоотношения между страните.

Следователно, с твърдяното упражняване на фактическа власт върху вещта ответникът нарушава упражняването на претендираното от ищеца право на собственост, поради което пътят му на защита е посредством предявяване на ревандикационен иск, въз основа на който да възстанови владението си върху имота като негов собственик. Негаторната защита по чл.

109 ЗС в случая е неприложима, тъй като не се твърди ответникът да осъществява конкретни неоснователни действия, с които да пречи на упражняването на вещното право на ищеца, а се поддържа упражняване на фактическа власт върху целия имот, защитата срещу която попада в приложното поле на ревандикационния иск по чл. 108 ЗС. Правният интерес на ищеца се извежда от изложените в исковата молба надлежни твърдения, от които страната черпи правата си, като при изричното посочване, че ответникът държи имота в лично качество и с него не са възниквали облигационни правоотношения, за страната не е налице допустима искова защита по пътя на чл. 233 ЗЗД. При така изложените фактически твърдения ревандикационният иск е допустим, а дали действително е налице облигационно правоотношение, което да обоснове наличие на годно основание за ответника да осъществява фактическа власт върху вещта, е въпрос по основателността на претенцията, по която съдът се произнася с крайния съдебен акт.

Обжалваното първоинстанционно решение е и правилно, поради следните съображения:

За основателността на предявените ревандикационен иск по чл. 108 ЗС и осъдителен иск по чл. 59 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи правото си на собственост върху процесния апартамент (офис), придобито на наведеното основание, както и упражнявана от ответника фактическа власт върху него през посочения период, а в тежест на ответната страна да докаже наличие на годно правно основание за държането на вещта. По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че „Агенция Д.И.В.С.“ ЕООД е собственик на процесния имот, като спорно между страните остава обстоятелството дали към настоящия момент и през периода 01.06.2018 г. – 10.05.2019 г. В. Т. В. е осъществявал фактическа власт върху него, респ. налице ли е годно основание за ответника да държи вещта.

Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства по делото се установява, че на 25.05.2015 г. между ищцовото дружество и „З.Т.“ ДЗЗД е сключен договор за отдаване под наем на процесния имот, представляващ помещение с площ от 16,12 кв.м. на ет. 1 в сградата в гр. София, район „Изгрев“, ул. „******* бл. 3, с предназначение за офис.

Договорът е сключен за срок от три години – от 01.06.2015 г. до 01.06.2018 г., като с клаузата на чл. 23, ал. 2 от него е предвидена възможност за прекратяването му с едномесечно писмено уведомление от всяка от страните.

3

Наемателят „З.Т.“ ДЗЗД представлява гражданско дружество по смисъла на чл. 357 и сл.

ЗЗД – обединение на две или повече лица за извършване на обща дейност и за постигане на една обща стопанска цел. Това дружество не е отделно юридическо лице, то не е персонифициран правен субект и като такова не може да бъде носител на права и задължения, вкл. да бъде страна по делото. В този смисъл, страна по възникналото наемно правоотношение с права и задължения по наемния договор са съдружниците в ДЗЗД – „С.

БГ“ ЕООД и „З.Т.“ ООД (видно от договора за консорциум „З.Т.“ от 16.01.2014 г., л. 96-98 от делото на СРС), представлявани по наемния договор от избрания управител на ДЗЗД В.

Т. В.. Видно от вписаните обстоятелства по партидите на двете дружества в търговския регистър и от приетите писмени доказателства, „З.Т.“ ООД е със заличен управител, считано от 07.01.2020 г., като на негово място няма вписан нов управител оттогава, а вписаният управител и едноличен собственик на капитала на „С. БГ“ ЕООД З. Н.Ф. (майка на ответника) е починала на 01.04.2017 г. и липсват данни наследниците й да са поискали да продължат дейността на дружеството, респ. в търговския регистър не е вписан нов управител и едноличен собственик на дружеството.

Съобразно разпоредбите на чл. 155, т. 3 ТЗ и чл. 157, ал. 1 ТЗ, по решение на окръжния съд по седалището на дружеството то може да бъде прекратено по иск на прокурора, когато в продължение на три месеца дружеството няма вписан управител, респ. дружеството, в което капиталът се притежава от едно физическо лице, се прекратява със смъртта му, ако не е предвидено друго или наследниците не поискат да продължат дейността. Съобразно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/31.05.2023 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСТК, при смърт на едноличния собственик на капитала, който е и управител на едноличното дружество с ограничена отговорност, и при бездействие на наследниците му по смисъла на чл. 157, ал. 1, предл. последно ТЗ, дружеството се прекратява по реда на чл. 155, т. 3 ТЗ, вр. чл. 154, ал. 1, т. 5 ТЗ – юридическото лице не се прекратява по силата на закона с обективния факт на смъртта на едноличния собственик на капитала. Без значение е обстоятелството, че подобна хипотеза на прекратяване на дружеството е предвидена в учредителния му акт – при всички случаи на смърт на едноличния собственик на капитала на дружеството, то следва да се прекрати по съдебен ред и заличаването му да бъде вписано в търговския регистър.

Следователно, противно на доводите на ищеца в случая, съдружникът в „З.Т.“ ДЗЗД – „С.

БГ“ ЕООД, не се е прекратило със смъртта на едноличния собственик на капитала и негов управител З. Н.Ф., като към настоящия момент липсват данни да е образувано производство по чл. 155, т. 3 ТЗ за прекратяване по иск на прокурора както на дружеството с починал управител „С. БГ“ ЕООД, така и на дружеството със заличен управител от 2020 г. „З.Т.“ ООД – според данните по партидата и на двете дружества в търговския регистър, и двете юридически лица са действащи търговци.

С оглед на изложеното, по делото се установява, че към настоящия момент не са настъпили предпоставките за прекратяване на гражданското дружество – наемател по договора с ищеца, по смисъла на чл. 363, б. „в“ ЗЗД – не е налице смърт, респ. прекратяване като 4 търговско дружество на никой от съдружниците в „З.Т.“ ДЗЗД, поради което обединението обективно съществува в гражданския оборот, макар и не като отделен правен субект. При така установените факти следва да се изясни въпросът налице ли е действащ наемен договор, който да се явява годно основание за ответника да държи процесния имот.

С отговора на исковата молба В. Т. В. оспорва да упражнява фактическа власт върху вещта, но това обстоятелство се установява от съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал. Ищецът е представил протоколен опис от 29.05.2015 г. (л. 118 от делото на СРС), с който в качеството си на управител на „З.Т.“ ДЗЗД ответникът е приел наетия имот в описаното в документа състояние, като по делото не се твърди, нито са представени доказателства след тази дата В. Т. В. да е предал обратно на наемодателя фактическата власт върху вещта или по друг начин да е освободил имота. Съгласно показанията на разпитаната свидетелка С.Н.Н., старши брокер в ищцовото дружество, „Агенция Д.И.В.С.“ ЕООД няма достъп до процесния офис, не разполага с ключ за него, а когато се е налагало отчитане на електромерите в него, свидетелката се е свързала с ответника, който й е осигурил достъп чрез съпругата му. Ответната страна не е провела насрещно доказване за опровергаване на твърденията за осъществявана от него фактическа власт върху помещението, като в негова полза е било допуснато събирането на гласни доказателства чрез разпит на изрично посочената свидетелка А.Д.Д., но същата не е била намерена на посочените адреси. Същевременно, ответникът не е индивидуализирал друго лице, което да бъде разпитано като свидетел, въпреки предоставената му за това възможност от първоинстанционния съд, който правилно е определил краен срок за събиране на тези гласни доказателства по реда на чл. 158, ал. 1 ГПК и при липса на процесуални нарушения е решил делото без тях.