Решение № 457 от 03.11.2022, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 457 гр. Пловдив, 03.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. К.а

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Надежда Ив. Желязкова Каличкова Въззивно търговско дело № 2022500***374 по описа за 2022 година за да се произнесе, намери за установено следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Обжалвано е решение № 260075 от 21.03.2022г., постановено по т.д.№ 790 по описа за 2020г. на ОС Пловдив, с което са отхвърлени исковете, предявени от „К.А.“ ЕООД ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр.

С.З., бул. Н.П. № 52, представлявано от С.Н.К. против „Л.И.“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. С., ул. Х.А. № 56, партер за установяване несъществуване на вземания с произход договор за финансов лизинг № *** от 14.02.2007г. и анекси към него, както следва: за сумата 12 599 424,08 лв. (6 441 983,24 евро) – просрочена главница за периода 01.05.2017 г. – 11.03.2019 г.; сумата 210 291,68 лв. (107 520,43 евро) – просрочена главница за периода 12.03.2019 г. – 02.04.2019 г.; сумата 923 979,09 лв. (472 423,01 евро) – просрочена договорна лихва за периода 01.06.2017 г. – 11.03.2019 г.; сумата 21 002,05 лв. (10 738,18 евро) – просрочена договорна лихва за периода 12.03.2019 г. – 02.04.2019 г.; сумата 80,48 лв. (41,15 евро) – такса обслужване за периода 01.06.2019 г. – 11.03.2019 г.; сумата 2,32 лв. (1,19 евро) – такса обслужване за периода 12.03.2019 г. – 02.04.2019 г.; сумата 205 420,16 лв. – данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 01.06.2017 г. – 11.03.2019 г.; и за сумата 98,09 лв. (50,15 евро) – други просрочени задължения по същия договор за лизинг, които 1 вземания са включени в списък на приетите вземания на кредиторите на “К.А.”ЕООД, ЕИК *** по т.д.№660/2019 г. на ОС Пловдив.

Решението е обжалвано от „К.А.“ ЕООД – в несъстоятелност, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. С.З., бул. Н.П. № 52, представлявано от адв. Д. И. с твърдения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт. Оспорен, като неправилен, е извода на съда за неоснователност на възражението за нищожност на договора за лизинг, поради нарушение на закона и конкретно чл. 152 ЗЗД. Жалбоподателят възразява и срещу извода на решаващия съд за това, че е налице правоприемство между лизингодателя по договора за лизинг от 14.02.2007г. и „Л.И.“ ООД. Изложени са твърдения за това, че съдът не се е произнесъл по наведеното в исковата молба възражение, че ответникът не е подал възражение по чл. 690 ТЗ срещу списъка с неприети вземания в законоустановения срок, поради което и за съда по несъстоятелността не е съществувала възможност да коригира същия. Въз основа на изложеното, настоява оспорения съдебен акт да бъде отменен и да бъде постановено решение от въззивния съд, с което иска за признаване на установено, че вземанията на „Л.И.“ ООД, ЕИК *** с произход договор за финансов лизинг № *** от 14.02.2007г. и анекси към него не съществуват да бъде уважен.

Претендира разноски.

Ответникът - „Л.И.“ ООД, ЕИК ***, представляван от адв. А.К. и адв.

М. Р. е подал отговор на въззивната жалба, с който изразява становище за неоснователност на същата и настоява оспорения съдебен акт да бъде потвърден.

Съдът, след преценка на данните по делото, намери за установено следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск предявен от „К.А.“ ЕООД – в несъстоятелност, ЕИК *** против „Л.И.“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. С., р-н С., ул. Х.А. № 56, ет. партер с правно основание чл. 694, ал.1, т.1 и т.2 ТЗ. Твърденията в исковата молба се свеждат до следното: с решение № 127 от 11.03.2019г., постановено по т.д. № 376/2018г. по описа на ОС С.З. е открито производство по несъстоятелност на „К.А.“ ЕООД. Със заявление № 5022 от 10.04.2019г. ответникът „Л.И.“ ООД е предявил вземанията си по договор за лизинг, като част от тях са включени в списъка на приетите вземания, а други в списъка на неприетите вземания.

Твърди, че в срока по чл. 690 ТЗ е подал възражение вх. № 6791 от 22.05.2019г. срещу списъка на приетите вземания на „Л.И.“ ООД; в същия срок е постъпило и възражение вх. № 6867 от 23.05.2019г. от „Л.И.“ ООД срещу неприети негови вземания с ред на удовлетворяване чл. 722, ал.1, т.1 ТЗ. В производството по чл. 690 ТЗ, съдът по несъстоятелността, с определение № 260594 от 20.11.2020г., обявено в ТР на 24.11.2020г. е оставил без уважение възражението на длъжника и е постановил изменение на оспорения списък като е включил вземането на „Л.И.“ ООД в размер на 2

205 420.16 лв., представляващо данък върху недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 01.06.2017г. – 11.03.2019г. в списъка на предявените и приети вземания. Ищецът твърди, че вземанията на кредитора „Л.И.“ ООД с произход договор за лизинг № *** от 14.02.2007г. са несъществуващи, тъй като договора за лизинг е нищожен на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД във вр. с чл. 152 ЗЗД. Конкретно сочи, че на 15.02.2007г. „К.А.“ ЕООД и „К.“ ООД са учредили ипотека вх.рег. № ***, акт № **, том 5, н.д. № 3779 от 2007г. върху собствени недвижими имоти за обезпечаване вземанията на Е Е. С.А по договор за банков кредит от 14.02.2007г., отпуснат на „К.А.“ ЕООД в размер на 14 000 000 евро. Сочи, че на 15.02.2007г. един от ипотекираните имоти, представляващ УПИ № ІІІ, находящ се на бул. Т.А. № 64 в кв. № 42 по устройствения план на гр. С., м. Р. – Б. с площ от 7165 кв.м., ведно с построената в него сграда „К.“ е прехвърлен на кредитора И Е. АД чрез негово свързано лице И. АД с ЕИК ***, за което е съставен НА вх.рег. № ***, акт № 196, том ХІV, н.д. № 3778. Като сочи, че както сключения договор за продажба от 15.02.2007г., така и договора за лизинг № *** от 14.02.2007г., сключен между И. ЕАД – лизингодател и „К.А.“ ЕООД – лизингополучател, всъщност представляват предварително уговорен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона, тъй като в договора за финансов лизинг № *** от 14.02.2007г. и в договора за кредит от 14.02.2007г. е предвидено, че при неизпълнение на задълженията по някои от договорите лизингодателя ще остане собственик на недвижимите имоти, които, като обезпечение по договора за кредит са му продадени, счита договора за лизинг за нищожен, а вземанията, основани на него несъществуващи. В подкрепа на изложеното е и твърдението, че със сключените няколко сделки – покупко продажба и договор за лизинг се прикрива действителното прехвърляне на собствеността по ипотеката, като обезпечение на вземанията на кредитодателя по връщане на кредита, доказателство за което е и уговорката в чл.5.11 от договора за лизинг, с който е предвидена възможност лизингополучателя да придобие собствеността върху актива след изтичане срока на договора при условие, че е изплатил лизинговата цена, заедно със другите парични задължения по договора за лизинг, както и всички задължения по договора за банков кредит, сключен между лизингополучателя и И Е. С.А. Така според ищеца, дори и да е изправна страна по договора за лизинг, лизингополучателя „К.А.“ ЕООД не би могъл да придобие актива, ако не изпълни и задълженията по договора за кредит с И Е. С.А, поради което и счита, че целта на сключения договор за лизинг не е ползването на лизинговия имот, а предварително прехвърляне на обезпечението с непозволена цел – удовлетворяване на кредитора по договора за кредит. В условията на евентуалност и в случай, че съдът приеме, че договора за лизинг е действителен, ищецът твърди, че „Л.И.“ ООД не е правоприемник на И.

ЕАД и затова не е притежател на вземанията по договор за лизинг № *** от 14.02.2007г. на основание договор за преобразуване от 09.05.2018г., съгласно който преобразуващото се дружество лизингодател чрез отделяне в 3 приемащото дружество „Л.И.“ ООД не е придобило тези вземания. Най – сетне ищецът твърди, че „Л.И.“ ООД не е оспорил с възражението по чл. 690 ТЗ неприемането на вземанията, а е оспорил включването им в списъка на неприетите вземания само в частта досежно непризнатата привилегия по чл.

722, ал.1, т.1 ТЗ, поради което и за съда по несъстоятелността не е съществувало основание да коригира същия като ги включи в списъка на приетите вземания. Въз основа на изложеното, искането е съдът да постанови решение, с което да признае за установено несъществуването на вземането на „Л.И.“ ООД от длъжника „К.А.“ ЕООД – в несъстоятелност с произход договор за финансов лизинг № *** от 14.02.2007г. и анекси към него, както следва: за сумата 12 599 424,08 лв. (6 441 983,24 евро) – просрочена главница за периода 01.05.2017 г. – 11.03.2019 г.; сумата 210 291,68 лв. (107 520,43 евро) – просрочена главница за периода 12.03.2019 г. – 02.04.2019 г.; сумата 923 979,09 лв. (472 423,01 евро) – просрочена договорна лихва за периода 01.06.2017 г. – 11.03.2019 г.; сумата 21 002,05 лв. (10 738,18 евро) – просрочена договорна лихва за периода 12.03.2019 г. – 02.04.2019 г.; сумата 80,48 лв. (41,15 евро) – такса обслужване за периода 01.06.2019 г. – 11.03.2019 г.; сумата 2,32 лв. (1,19 евро) – такса обслужване за периода 12.03.2019 г. – 02.04.2019 г.; сумата 205 420,16 лв. – данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 01.06.2017 г. – 11.03.2019 г.; и за сумата 98,09 лв. (50,15 евро) – други просрочени задължения по същия договор за лизинг, които вземания са включени в списък на приетите вземания на кредиторите на “К.А.”ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр.С.З., по т.д.№ 660/2019 г. на ОС Пловдив.

Ответникът - „Л.И.“ ООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление гр. С. ***, р-н С., ул. Х.А. № 56, ет. Партер, представляван от адв. А.К. и адв.

М. Р. е депозирал писмен отговор, с който е оспорил иска, като е посочил, че разпоредбата на чл. 152 ЗЗД е неприложима към процесните сделки, тъй като се касае за сделки, сключени от търговци, за действителността на които приложение намира ТЗ, а в чл. 333 ТЗ е предвидена възможност за сключване на продажба с уговорка за обратно изкупуване. Дори и под условие да се приеме, че разпоредбата на чл. 152 ЗЗД е приложима ответникът оспорва да е налице предварително уговорен начин за удовлетворяване на кредитора, доколкото продажбата следва сключените договор за кредит и договор за финансов лизинг. Отделно твърди, че с договора за финансов лизинг № *** от 14.02.2007г. лизингодателя е поел ангажимент да придобие лизинговите активи от трето лице, а за лизингополучателя няма задължение да продаде вещ или да гарантира продажбата на вещ от третото лице, което действа при условията на чл. 9 ЗЗД и евентуалното му неизпълнение би довело до невъзможност лизингодателя да изпълни задължението си по договора за лизинг. Твърди, че купувача на имота и банката са различни правни субекти, поради което и твърдението, че с продажбата на имота се цели предварително удовлетворяване на ипотекарния кредитор е несъстоятелна, при все, че лизингодателя е платил цена за имота 7 405 650.59 евро без ДДС, която сума е 4 извън отпуснатата по договора за кредит сума от 14 000 000 евро. Сочи, че ипотеката обезпечава в достатъчна степен ипотекарния кредитор, а също и че с договора за лизинг са предоставени и други активи, извън недвижимия имот. Твърди, че целта на сключения договор за лизинг е финансиране на доставчика „К.“ ООД за погасяване на негови задължения към кредитни институции, а не предварително съглашение за придобиване на права от кредитодателя. Оспорва твърдението на ищеца, че клаузата на чл.5.11 от договора за лизинг е нищожна, като твърди, че същата е предвидена в интерес на страните, тъй като при изпълнение на задълженията по договора за лизинг за лизингодателя възниква задължението да прехвърли имота на лизингополучателя чист от тежести, а това би било невъзможно предвид учредената ипотека и в случай, че задълженията на кредитополучателя не бъдат изпълнени, което би било основание за заличаването й. Евентуално и в случай, че съдът приеме, че посочената клауза е нищожна като противоречаща на закона и конкретно чл. 152 ЗЗД, ответника счита, че тази нищожност не би обусловила нищожност на целия договор за лизинг и правото на изкупуване за лизингополучателя ще възникне без оглед на изпълнението на задълженията по договора за кредит, като придобие имот с тежест – ипотека, а ипотекарния кредитор би могъл да реализира правата си на общо основание. Оспорва и твърдението на ищеца, че не е придобил права по отношение на предявените вземания, поради липса на прехвърлителен ефект на договора за преобразуване от 09.05.2018г., като твърди, че към момента на сключването му договорите за лизинг са действащи и е невъзможно да бъдат определени точния размер на вземанията по тях, а необходимата и достатъчна индивидуализация на същите е направена в Приложение № 2 към договора за преобразуване. Като несъстоятелно определя твърдението на ищеца, че е направил възражение по реда на чл. 690 ТЗ само по отношение на неприемането им с привилегия.