Решение № 614 от 03.07.2019, Окръжен съд - Варна

Р Е Ш Е Н И Е

№………./……..07.2019 г. гр. Варна

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на пети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА

ПАВЛОВА

ПЛАМЕН

АТАНАСОВ при секретар Албена Янакиева, като разгледа докладваното от съдията Митева въззивно търговско дело №641 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Приета е за разглеждане въззивна жалба на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД срещу решение №642/15.02.2019г, поправено с решене № 659/15.02.2019г по гр.д. 13143/18 г по описа на ВРС, 7 с-в, В ЧАСТТА, с която са били отхвърлени погасени по давност части от оспорени от солидарни длъжници М.и Й. Б.вземания за лихви и главница по бърз потребителски кредит, удостоверени в заповед за изпълнение, както следва: над 4871,63лв до 5702.19лв главница и над 2748,28 до 4458,69лв договорна лихва, начислени от 26.08.11 до 25.04.2013г, както и над 1503,21 до 4459,78 лв наказателна лихва, начислена от 26.09.2011 до 16.05.2015г.

Въззивникът, чрез упълномощен юрисконсулт Д., се позовава на допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилно приложен закон, отнасящ се за давността на периодични плащания, по отношение на вземания, които нямат такъв характер. Счита, че при правилно установеното възникване на паричното задължение на кредитополучателя, съдът е игнорирал особения характер на включените в анюитетни разсрочени вноски части от главница, лихви, включително и увеличението им с надбавка за просрочие като една обща престация, дължима от кредитополучателя, за която е приложима обща давност. Позовава се на установена съдебна практика отграничаваща цената за ползване на заети средства от обезщетенията за забава, каквито са лихвите. Моли, като се отчете, че претендира анюитетни вноски, непокрити от петгодишната давност, отчитана от крайния падеж 25.04.2018г., претенцията му да бъде уважена в цялост.

В писмено становище по същество, след подробно обосноваване на отговорността на кредитополучателите за неизпълнени задължения, въззивникът коментира възприетото в задължителна практика тълкуване на характеристиките на периодичните плащания и сочи отликите им с разсрочени части от едно основно неповтарящо се задължение както за връщане на главница, така и за възнаграждението по договора. С доводи за отчитане на давността от края на погасителния план, а не от падежа по всяка от частите, формиращи вноски по него, пълномощникът на въззивника пледира за отмяна на обжалвания акт и установяване на пълния размер на удостоверените в спорната заповед вземания.

Насрещните страни, чрез адв. Л. оспорват жалбата с доводи за законосъобразно постановен акт, като се позовават на установена съдебна практика по приложение на закон за давността при разсрочване вземания за връщане на кредит на вноски по погасителен план. По същество пред настоящата инстанция, адвокатът на въззиваемите се позовава евентуално и на получено от длъжника обявяване на предсрочна изискуемост, което е изключило падежите по погасителния план. Счита законът за правилно приложен в съответствие с най-новата тълкувателна практика и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

Страните претендират насрещно за определяне на разноски, посочени в списъци по реда на чл. 80 ГПК( л.31 и

38). Въззивникът е оспорил размера на хонорара на адвоката на въззиваемия като прекомерен.

По предварителните въпроси, посочените пороци на решението и допустимостта на въззивното производство съдът се е произнесъл с определение №1728/08.05.2018г., като е изключил изрично от предмета на въззивния контрол частта от жалбата, представляваща недопустимо позоваване на друго правоотношение между същите страни.

Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително и съответства на предявения иск за установяване на оспорено вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение въз основа на твърдения за неизпълнение до уговорения краен падеж на задължения на кредитополучател и съдлъжник за връщане на банков кредит, индивидуализирани чрез описанието на отделните му компоненти като главница, договорна лихва и наказателна лихва, възникнали по конкретен договор. Разгледаният спор е квалифициран като иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК. Основанието на иска е очертано от първоинстанционния съд изцяло съответно на твърденията на кредитора, изложени при заявяването на претенцията за издаване на заповед за изпълнение. В рамките на служебната проверка за допустимост съдът констатира наличието на издадена заповед за изпълнение в полза на въззивника за вземане, точно съответстващо на описаното в твърденията на кредитора при предявения от него установителен иск (за главница, договорна лихва и наказателна лихва). Заповедта е била оспорена с възражение, което съответно поражда несъмнен интерес от съдебно установяване по специалния ред. Искът е предявен в указания от съда срок. Установяването (след поправката на диспозитива на решението) е допустимо.

Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Искането си за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е основал на договор за кредит, предоставен на кредитополучателя Б. и съпругата му, задължила се солидарно с него за връщане на главница от 6250лв, с уговорка за заплащане на годишна лихва от 18.95% за първа година и определяем размер по референтен пазарен индекс за следващите, които е следвало да бъдат плащани, ведно със съответно част от главницата, разпределени в 96 месечни вноски по погасителен план с краен падеж 25.04.2018г. Отделно се позовава на отнасяне в просрочие на неизвършените в срок плащания и допълнителното им олихвяване с наказателна надбавка в размер на 10 пункта над договорната лихва.

Изпълнението на праводателя на кредитора (вляла се във въззивника банка) и допусната забава на длъжниците след последно изплащане на вноска на 26.09.2011г е безспорно установено в необжалваната част от решението. Не се спори и относно потвърдени със счетоводна експертиза размери на задълженията, начислени от банката правоприемник като неиздължени вноски ( от 17 до 96 по плана за погасяване на кредита) формирани от главницата и договорната лихва с падежи от 25.09.2011г до изтичането на крайния срок на договора 25.04.2018г, както и допълнително начислените наказателни лихви върху всяка от просрочените части от главницата от съответен падеж до 17.05.2018г.

Доколкото предметът на въззивната проверка по същество е ограничен само до обжалваната част на решението, с която съдът е уважил отчасти възражението за погасяване на претенциите по давност, въпросите относно възникването на договорната връзка, изпълнението й от банката, респективно неизпълнението на длъжника, породило вземане за връщане на главницата и начислените според уговорките в договора лихви вече са разрешени с влязлата в сила част от решението, което не е било обжалвано. Тези правопораждащи факти са идентични с относимите към претенциите за отхвърлените части от главница, договорна и наказателна лихви и съответно следва да бъдат зачетени.

В отговора си по исковата молба длъжниците са се позовали на изтекла давност, като допълнително в първо заседание са подновили заявено още пред въззивния съд твърдение за уведомяването им за обявена от кредитора предсрочна изискуемост през 2014г. За доказване на този факт въззиваемите са представили писмо, отправено до солидарния длъжник Б., с което въззивната банка е обявила, че е правоприемник на кредитора, и е обявила предсрочната изискуемост като се е позовала на по-рано изпратена покана за доброволно изпълнение на вече просрочени плащания от праводателя. Доказване на момента на получаването на такова изявление от който и да е от длъжниците не е проведено по делото. Само факта на държане на писмото не е достатъчен за да се установи довършването на фактическия състав на лишаването на длъжника от уговорения погасителен план. Съответно на задължителните указания по тълкуването на чл.

60, ал. 2 от ЗКИ (т.18 от ТРОСГТК 4/2013 на ВКС), обявяването на предсрочната изискуемост е действие на кредитора като втори субективен елемент от фактическия състав и изцяло във негова власт и интерес (Решение № 64 от 9.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5796/2014 г., IV г. о., ГК). Самият длъжник не може да „изземва“ това право от неговия носител. Като обвързан с уговорки до края на договора, длъжникът може само да предложи изпълнение преди срок, но не и сам да трансформира дълга си в предсрочно изискуем въпреки волята на кредитора да търси изпълнение по погасителен план. В случая, нито от счетоводните записвания на кредитора, нито от наличните документи в досието на клиентите, прегледани от назначеното вещо лице по счетоводната експертиза, не са били налице данни за потвърждаване на получаването на писма със съдържанието на документите представени от въззиваемите. Без такова обратно удостоверяване кредиторът не е можел да узнае, че действително длъжниците му са вече уведомени и да приложи последиците от отправено към тях изявление. Напротив, задържането на уведомленията от потребителите без предприемане на каквито и да е действия по уреждане на отношенията с кредитора осуетява възможността за банката да се ползва от изискуемост на непадежирали задължения и затова посочването на по-ранен падеж от самите длъжници би било злоупотреба с право, тъй като признанието за получаване на писмата не е неизгоден за тях факт, а недобросъвестно позоваване на укривано до този момент обстоятелство. По тези съображения въззивният състав отрича противопоставянето на добросъвестен кредитор на факта на изпращане на изявленията му едва след изтичане на крайния срок за издължаване на кредита, като приема, че предсрочната изискуемост не е можела да бъде отчитана в отношенията между страните до узнаването от въззивника на получаване на писмата от длъжниците. Най-рано този факт е посочен от въззиваемите с възражението им срещу изпълняемата заповед, но този момент следва последната дата по погасителния план, спазван стриктно от кредитора, поради което е без значение за конкретния спор.

По тези съображения съдът изцяло възприема извода на първата инстанция за липса на позоваване от банката на предсрочната изискуемост.

В отношенията между страните крайният срок за връщане на главницата и изпълнение на задължението за заплащане на уговорените лихви не е променен и съдът следва да съобрази падежите, уговорени в погасителния план.

Спорът между страните се концентрира в квалифицирането на правата на кредитора и приложимия според тази квалификация закон, уреждащ давността.

На първо място съдът споделя доводите на въззивника за липса на периодичен характер на задълженията, включени във вноски по погасителен план. Според задължително тълкуване на чл.111, б.”в”