Определение № 232 от 26.07.2024, Окръжен съд - Търговище

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 232 гр. Търговище, 26.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, II СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ТАТЯНА Д. ДАСКАЛОВА

Членове:

МАРИАНА Н. ИВАНОВА

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА като разгледа докладваното от БИСЕРА Б. МАКСИМОВА Въззивно частно гражданско дело № 20243500500187 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 274 от ГПК във връзка с чл. 413, ал. 2 ГПК.

С Разпореждане № 1295 от 03.07.2024 година, постановено по ч. гр. дело № 932 по описа за 2024 година на Районен съд – Търговище е отхвърлено заявлението, подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище и адрес на управление в (населено място), представлявано от Ю. Ю., чрез пълномощник - юрисконсулт И. Н. Н., против против длъжника И. М. И., ЕГН **********, с настоящ адрес: (населено място), с искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, САМО В ЧАСТТА за сумите: 149.65 лв. - обезщетение за забава за период от 04.03.2022 г. до 26.06.2024 г. т.е. до датата на подаването на заявлението в съда, както и в останалата част за разноските над присъдения в заповедта размер, като НЕОСНОВАТЕЛНО, на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК.

Срещу така постановеното разпореждане е постъпила частна жалба от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК 203670940, чрез юрисконсулт И. Н.. Разпореждането се обжалва за 149.65 лв. - обезщетение за забава. В частната жалба се излагат следните аргументи:

В едностранното заповедно производство, в което съдът не събира доказателства, не е възможно да бъде определен точния размер на ГПР по договора, поради което изводът на районния съд, че видимо е налице 1 предпоставката на чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за недействителност на целия договор за потребителски кредит е необоснован. В случая за размера на ГПР следва да се съди по отразения в договора процент.

Отделно се твърди, че в случая, за да обоснове извода си, че по процесния ДПК е недействителен, районният съд е излязъл извън правомощията си, като е коментирал клауза /тази за неустойка за неосигуряване на обезпечение/, на която искането за издаване на заявление по чл.410 ГПК не е основано.

Предвид изложеното моли съда да отмени атакуваното разпореждане като неправилно и незаконосъобразно и да се произнесе по съществото на въпроса.

Въззивният съд констатира, че частната жалба е депозирана в законоустановените срокове от процесуално легитимирана страна при наличие на правен интерес. Оспорва се подлежащ на обжалване акт, поради което жалбата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, като съобрази аргументите на страните и с оглед правомощията си по чл. 278 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред РС – Търговище е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, депозирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу И. М. И., ЕГН **********, с настоящ адрес: (населено място) за парично вземане, произтичащо от цедирано вземане по Договор за паричен заем № 627825 от 29.01.2022 година, сключен на между „Сити кеш“ ООД и И. М. И. с постоянен адрес в (населено място).

Параметрите на договора са следните: размер на кредита – 600 лева; брой седмични вноски: 37 лева, от които 3х4.67 лева и 34х20.15 лева; ГПР – 48.88%; ГЛП – 40.05%; обща сума за плащане – 699.11 лева.Отделно от така договорените параметри на договора кредитополучателят е бил задължен още с погасителния план да заплаща неустойка за това, че не се предоставя обезпечение по договора, в размер на 37 броя вноски, от които 3 броя по 28.33 лева и 34 броя по 12.85 лева. По този начин общата сума, която следва да върне длъжникът при заета сума от 600 лева за период от 37 седмици, е 1 221 лева.

По съществото на спора настоящия съдебен състав приема следното:

2

Обсъжданият договор представлява договор за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК е категорична, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Настоящият съдебен състав приема, че в случая е нарушено изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като макар да е посочен годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, в тях не е включена като разход дължимата сума за застраховка сигурност на плащанията, която е посочена в погасителния план като падежно вземане, с което пряко се нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, който забранява ГПР да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил застрахователните премии /отразени като падежно вземане по самия договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК/ в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни. В случая при ГПР от 48.88% подлежащата на връщане сума е 699.11 лева с договорната лихва. Ясно е, че съобразно клаузите на договора и приложения погасителен план, длъжникът следва да върне двойно по-висока сума от тази, която му е заета – т. е. ГПР по обсъждания договор е много по-висок от 48.88%.

В настоящото производство се поставя въпросът дали заповедният съд разполага с правомощия да направи преценка за действителността на договора 3 за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК и да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК, присъждайки само дължимата главница, или заповедният съд няма такова правомощие и следва да уважи заявлението и за договорната лихва и едва в евентуалното исково производство да е възможно обсъждане на изискванията за недействителност на договора по възражение на длъжника.

За да отговори на този съществен въпрос настоящият състав изхожда от съображенията, съдържащи се в Решение на Съда на ЕС от 30.06.2022 година по дело С-170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март 2021 г., постъпил в Съда на 15 март 2021 г., в рамките на производство по дело със страни „Профи Кредит България“ ЕООД и Т.И.Т. Посоченото решение дава отговор на редица въпроси, касаещи правомощията на заповедния съд по повод на постъпило заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка със служебната проверка на заповедния съд по повод на констатирани неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит. Безспорно е, както е прието и в обсъжданото решение, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение — предвид обстоятелството че длъжникът потребител не участва в производството до издаването на тази заповед — е длъжен служебно да остави без приложение неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, сключен между този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава част от предявеното вземане. В тази хипотеза съдът може да отхвърли частично това заявление, при условие че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което посоченият съд следва да провери.

Тезата на частния жалбоподател в настоящото производство по принцип е следната: заповедният съд е длъжен да издаде заповед за изпълнение за претендираните суми за главница, договорна лихва и лихва за забава.

Длъжникът е този, след като му се връчи заповед за изпълнение да възрази и да се позове на недействителност на договора съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Ако не възрази, длъжникът може в отделно производство да претендира връщане на платените в повече от него суми, позовавайки се на недействителност на договора - т.е. активната страна по повод изясняване на 4 въпроса за действителността/недействителността на договора и прилагане на последиците, регламентирани в чл. 23 ЗПК, следва да е потребителят.

Настоящият съдебен състав не възприема тази теза поради следното: По повод на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение във връзка с търсени суми по договор за потребителски кредит, заповедният съд разполага с данни за всички параметри на отпуснатия потребителски кредит като и без да събира допълнително доказателства е във възможност да извърши обоснована преценка за това дали ГПР е съобразен с изискванията на закона. В случая е видно, че ГПР е значително по-висок от законовия минимум по ЗПК. Принципът на ефективност, приложим в областта на правото на ЕС и регулярно обсъждан в практиката на Съда на ЕС, изисква да се ограничи възможността за образуване на нови и допълнителни съдебни производства по повод на даден правен спор, какъвто е настоящият.

Потребителят е по-слабата страна в настоящия спор, не само финансово, но и от гледна точка на възможност да съобразява начините, по които следва да действа, за да защити правата си. В случая в основата на спора е поведението на самия заявител, което несъмнено и очевидно не е съобразно със закона същият не дава вярна информация за размера на приложимия спрямо конкретния договор за потребителски кредит ГПР. Ако заповедният съд игнорира своята преценка за размера на ГПР на етапа на заповедното производство, това означава да се толерира практиката на небанковите институции, отпускащи кредити, които чрез невярна информация заблуждават потребителя относно този съществен параметър на договора за потребителски кредит - ГПР, разчитайки в същото време на бездействието на длъжника липса на възражение срещу заповедта или на други ответни действия в защита на правата им. Настоящият съдебен състав приема, че реализирането на конкретните правни последици от констатацията за недействителност на договора за потребителски кредит съгласно разпоредбите на чл. 22 и чл. 23 ЗПК следва да се извърши още на етапа на заповедното производство. При това заявителят нe губи правото си да защити претендираните от него права, предявявайки съответния иск по негова преценка.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП (Изм. - ДВ, бр. 100 от 2019 г.) неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително 5 неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

В случая е налице хипотеза, при която търговецът, с цел да извлече за себе си по-голяма печалба от предвидените ограничения в ЗПК, е въвел клауза за заплащане на допълнително сума, наречена „неустойка“ поради липса на представено от длъжника Клаузата несъмнено е неравноправна, тъй като е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането и с оглед конкретните параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов максимум от 50%. Следва да се приеме, че е налице сключване на договор за потребителски кредит в противоречие на закона, което води до предвидената в разпоредбата на чл. 23 ЗПК недействителност. В такава хипотеза заявителят има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания за договорна лихва или за заплащане на обсъдения по-горе пакет от допълнителни услуги.