Решение № 3967 от 10.06.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3967 гр. София, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Х. при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100508113 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение от 4.03.2021 г. по в. гр. д.№ 3370/2020г. по описа на СГС, II-Б въззивен с-в, е обезсилено Решение от 17.05.2019г. на СРС, 41 с-в, по гр. д.№ 13475/2018г. в частта, с която са отхвърлени предявените от Н. А. С. и Н. А. С. искове за унищожаване поради измама на сключен от тях с ответника К. Г. П. договор за покупко-продажба на недвижим имот от 2.08.2017г., обективиран в Нотариален акт № 106, том I-А, рег.№ 12697, нот. дело № 91/2017г. на нотариус Р.Б. с рег.№ 273 на НК, и делото е върнато на друг състав на СРС за разглеждане на исковете на ищците като такива за прогласяване нищожността на договора поради накърняване на добрите нрави, като в останалата част въззивното решение е влязло в сила.

С Решение № 21263 от 22.12.2023 г., постановено по гр. д. № 54616 по описа за 2021г. на Софийски районен съд, 44-ти състав, е отхвърлен предявеният от Н. А. С. и Н. А. С. иск срещу К. Г. П. по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 2.08.2017г., обективиран в Нотариален акт № 106, том I-А, рег.№ 12697, нот.дело № 91/2017г. на нотариус Р.Б. с рег.№ 273 на НК, с предмет апартамент № 53, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-27/3.04.2012г. на

Изпълнителен директор на АГКК, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно с прилежащо мазе № 1 и ведно с 0,892 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена, като сключен при накърняване на добрите нрави

Срещу така постановеното Решение е постъпила въззивна жалба от ищцата Н. А. С., чрез процесуалния си представител – адв. С. Х. - САК, с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Изтъква, че СРС при 1 постановяването на Решението си не е обсъдил и анализирал всички доказателства по делото и твърдения на страните поотделно и в тяхната съвкупност. Твърди, че съдът е извършил съществени процесуални нарушения, изразяващи се в пропускане да се произнесе по допълнителните доказателствени искания на страна и допълнително предявеният иск по чл. 33 от ЗЗД. Сочи, че са налице предпоставките, от които може да се приеме, че е налице накърняване на добрите нрави.

Ищецът Н. А. С. не е подал въззивна жалба срещу обжалваното Решение и не се е присъединил към жалбата на въззивника, но с оглед разпоредбата на чл. 265, ал. 2 от ГПК е конституиран служебно като страна в настоящето производство.

Ответникът К. Г. П., представляван от адв. А. Т. - САК, с надлежно учредена представителна власт по делото, е представил в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва въззивната жалба и моли да се потвърди Решението на СРС. Сочи, че свободата на договаряне дава възможност да се сключи сделка, която е на пониска стойност от пазарната и дори от данъчната оценка на имота, като от това не се обуславя нееквивалентността да престациите и накърняването на добрите нрави.

Претендира разноски за адвокатски хонорар за настоящата съдебна инстанция.

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба на ответника за неоснователна по следните съображения.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

По отношение на оплакването, че съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, поради липсата на произнасяне по евентуалния иск по чл. 33 от ЗЗД, следва да се отбележи, че настъпването на преклузията за изменение на иска чрез добавяне на изцяло нов иск какъвто е и случая, настъпва до края на първото по делото открито съдебно заседание . Искането за изменение е постъпило от ищцовата страна чак в последното по делото открито съдебно заседание и то след като делото е било върнато от въззивната инстанция за произнасяне по иска по чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, поради което настоящият съдебен състав споделя извода на СРС за недопустимост на това искане, тъй като не са налице предпоставките на чл. 214, ал. 1 от ГПК за изменение на иск. Искането на ищцата по своето правно естество съставлява напрактика последващо обективно съединяване, което е недопустимо, поради което оплакването на въззивницата е, че съдът не се произнесъл по евентуалния иск по чл. 33 от ЗЗД е неоснователно.

По отношение на оплакването, че първоинстанционният съд не е допуснал доказателствените искания на ищцата, въззивната инстанция се е произнесла в открито 2 съдебно заседание от 06.03.2026 г., като е приела, че същите са неоснователни.

По отношение оплакванията, касаещи допуснато нарушение на материалния закон, следва да се отбележи, че между страните не съществува спор по отношение на обстоятелството, че Н. А. С. и Н. А. С. са продали на К. Г. П. чрез договор за покупкопродажба на недвижим имот от 2.08.2017г., обективиран в Нотариален акт № 106, том I-А, рег.№ 12697, нот.дело № 91/2017г. на нотариус Р.Б. с рег.№ 273 на НК, с предмет апартамент № 53, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-27/3.04.2012г. на Изпълнителен директор на АГКК, находящ се в гр. София, ж.к. „********, ведно с прилежащо мазе № 1 и ведно с 0,892 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена за цената от 13 200 евро.

Съгласно константната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение № 156 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2451/2019 г., III г. о., ГК , Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК и др. страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Според ТР № 1 от 15.6.2010 г по т. дело № 1/2009 г на ОСГК на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общоустановените нравствено-етични правила на морала. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е налице винаги, когато се нарушава правен принцип, като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай. Само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес.

Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева.

Предвид изложеното и с оглед ангажираните по делото доказателства, както и с оглед обстоятелството, че преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва при съобразяване на преследваната от страните цел и удовлетворяване на значим допустим от закона интерес, настоящият съдебен състав приема, че същите не обуславят извод в поддържаната от ищцата насока за необоснованост на извода на СРС относно липсата на противоречие на оспорената сделка с добрите нрави. Нееквивалентността на престациите по процесната покупко-продажба, изразяваща се в около 3 пъти разлика между пазарната стойност на имота и договорената цена, не обуславя платеното по сделката да е с практически нулева стойност. Липсват и доказани по делото факти, сочещи, че преследваната цел и задоволяване правния интерес на страните накърняват добрите нрави.

По изложените съображения настоящата съдебна инстанция приема, че въззивната жалба е неоснователна и поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК направените по делото разноски.

Въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на въззиваемия, което настоящата въззивна инстанция приема за основателно.

С оглед постановяването на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС съдът не е длъжен да се ръководи единствено от поставените в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за 3 адвокатска работа. При определянето на дължимия адвокатски хонорар за която и да е от страните съдът следва да съобрази фактическата и правната сложност на делото, извършените процесуални действия от процесуалните представители на страните, социално-икономическите условия в страната и вътрешното убеждение на съда за справедливост. В настоящия случай процесуалният представител на въззиваемия е депозирал писмен отговор на въззивна жалба и се е явил в откритите съдебни заседания по делото, като не са ангажирани допълнителни доказателства и доказателствени искания, а делото от своя страна не се отличава с особена фактическа и правна сложност, а всички относими към случая доказателства са събрани и проверени още в първоинстанционното производство. Поради тези причини настоящият съдебен състав не намира за приложим предвиденият в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа минимален размер на адвокатско възнаграждение, а следва да присъди по-нисък такъв, под предвидения минимум. По изложените мотиви възнаграждението следва да се редуцира и определи като се съобразят общите критерии, посочени в чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА - размерът му да бъде справедлив и обоснован. Ето защо съдът приема, че в полза на въззиваемата страна следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 350 евро, вместо претендираните 1 000 лв. или тяхната еврова равностойност от 511,29 евро.

Разпечатката съдържа 31 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/338a4eb9-c34a-403f-9a9f-b12e631f6749