Решение № 551 от 28.03.2024, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 551 гр. Велико Търново, 28.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: АННА ДИМОВА при участието на секретаря ВЕНЕЦИЯ В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от АННА ДИМОВА Гражданско дело № 20234110102383 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на Р. И. Ш., чрез адв.

А. Д. – САК, срещу "СТИК-КРЕДИТ" АД - град Шумен. Процесуалният представител на ищеца развива съображения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 657938 от 20.11.2020 година, по силата на който ответното дружество е предоставило кредит на ищеца в размер на 1 000.00 лева, при ГПР 42.58 %, ГЛП – 36.00 % и с общо дължима сума в размер на 1 239.74 лева и срок за погасяване 12 месеца. Посочва, че в чл. 17, ал. 1 от договора е предвидено, че ако страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок до 3 дни от получаване на заемната сума да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора, което да отговаря за всички задължението на потребителя или да предостави банкова гаранция, съдържаща изявление на баката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора, като и третото лице – поръчител и банковата гаранция следва да отговарят на определени в ОУ изисквания. Твърди, че в случая страните са уговорили по договора обезпечение, доколкото самият софтуерен продукт за кандидатстване за кредита генерира автоматично стандартен европейски формуляр и договор, в който е уговорено поръчителство. Посочва, че в чл. 27 от договора е 1 предвидено, че ако потребителят не изпълни задължението си по чл. 17 от договора за предоставяне на обезпечение, дължи неустойка в размер на 0.9 % на ден от стойността на усвоената по кредита сума, за всеки ден, за който не е предоставено обезпечение, като страните са уговорили, че начислената неустойка се заплаща заедно с всяка една погасителна вноска, като посочената в погасителния план неустойка е в размер общо на 871.54 лева. Твърди, че ищцата е погасила на ответното дружество изцяло задължението си по процесния договор за кредит. Посочва, че сключеният между страните договор е нищожен /недействителен/ на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото предвидената в договора неустойка представлява скрито възнаграждение за ответното дружество и като такова следва да е включено в ГПР, а в случая това не е сторено, т.е. налице е несъответствие между посочения в договора ГПР и действителния такъв, както и на са посочени кои точно разходи формират ГПР. Навежда доводи, че клаузата на чл. 27 от договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД и неравноправно. На следващо място посочва, че клаузата за възнаградителна лихва по договора също е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. След допуснато в проведеното на 29.02.2024 година съдебно заседание изменение на иска, в частта, относно неговия размер, е направено искане ответното дружество да бъде осъдено да заплати на ищцата сумата в размер на 728.05 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 657938 от 20.11.2020 година, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. Претендира да бъдат присъдени направените от ищеца разноски по делото, както и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Препис от исковата молба е връчен редовно на ответника, който в срока по чл.

131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба. Процесуалният представител на дружеството не оспорва наличието на облигационно правоотношение между страните по така посочения договор за кредит, отпусната с него сума, но счита предявения иск за неоснователен, като развива подробни съображения относно действителността на клаузите в договора, предвиждащи както предоставянето на обезпечение, така и за дължимостта на неустойка. Посочва, че потребителят е бил запознат с условията на договора преди същият да бъде сключен и се е съгласил с тях, както и че неустойката, предвидена в договора се начислява само докато не бъде представено обезпечение.

Твърди, че такава неустойка не е начислявана и не е събирана от дружеството.

Направено е искане предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователни.

Претендира да бъдат присъден направените от дружеството разноски по делото. Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните по делото, а и видно от приложените заверени 2 копия на Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити от 20.11.2020 година, Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 657938 от 20.11.2020 година, ведно с погасителен план към него и ОУ на „Стик-Кредит“ АД /л. 46-68/, между страните по делото е сключен договор за кредит, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в размер на 1 000.00 лв., като последният се е задължил да върне сумата, ведно с уговорената възнаградителна лихва в общ размер на 239.74 лева със срок на погасяване 12 месеца. Видно от съдържанието на договора между страните е уговорен фиксиран лихвен процент размер на 36%, а ГПР - в размер на 42.58%. Съгласно чл. 7 от договора, ако страните са договорили обезпечение, в срок от три дни, считано от сключване на договора, потребителят следва да осигури действието на трето физическо лице, което да сключи договор за поръчителство в полза на кредитора или да предостави банкова гаранция, като третото лице-поръчител или банковата гаранция трябва да отговарят на определени изисквания, посочени в ОУ и да са одобрени от кредитора. В чл. 17 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задълженията в чл. 7 от договора, потребителят дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.

Няма спор между страните и че отпуснатата в заем сума е усвоена от ищеца.

От заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза /л.

106-109/ се установява, че общият размер на заплатените от Р. И. Ш. на „СТИККРЕДИТ” АД суми за погасяване на задължения по Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние № 657938 от 20.11.2020 година възлиза на 1 728.05 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Не е спорно по делото, а и от събраните писмени доказателства безспорно се установява наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по сключен между тях Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 657938 от 20.11.2020 година, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем в размер на 1 000.00 лв., като последният се е задължил да върне сумата, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 239.74 лева в срок от 12 месеца. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Ответникът кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, съответно – на кредитор, съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК, а 3 сключеният между тях договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Процесуалният представител на ищеца основава исковата си претенция на обстоятелството, че невключването на предвидената в договора неустойка, представлява нарушение на изискването на чл. 11, т. 10 ЗПК, доколкото последната представлява скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което договорът за кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК. В тази връзка следва да се има предвид, че с клаузата на чл. 7 от договора кредиторът е въвел изискване при договорено обезпечение, потребителят в срок от 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, което да сключи договор за поръчителство в полза на кредитора или да предостави банкова гаранция, като третото лице-поръчител или банковата гаранция трябва да отговарят на определени изисквания, посочени в ОУ и да се одобрят от кредитора, а при неизпълнение на това задължение, съгласно чл. 17 от договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0.9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Освен това в чл. 10 от договора е предвидено, че в случай на забава на плащането на погасителна вноска от страна на потребителя, последният дължи на кредитора такса за събиране на просрочени вземания. Настоящият съдебен състав намира, че така уговорените с договора клауза за неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита, както и за самото задължение за такова, са неравноправни, респективно такива, които противоречат на добрите нрави, поради което същите са нищожни.

Неустойката, предвидена в чл. 17 от договора за потребителски кредит за неизпълнение на задължението по чл. 7 от същия е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Въведените пък с договора и ОУ изисквания за вида на обезпечението и срока за представянето му създават значителни затруднения на потребителя при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Уговорена по този начин претендираната сума не съставлява неустойка, а част от печалбата на кредитора, която е единствената цел за начисляването й. Клаузата за неустойка е и с неравноправен характер по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като е необосновано висока - в размер 0.9% на ден от стойността на усвоената по кредита сума, което се установява и от погасителния план по договора. Размерът й е фиксиран отнапред и с оглед вторичния характер на задължението, което обезпечава - неизпълнение на задължение за обезпечаване на главното задължение по договора, чрез поръчител или банкова гаранция, за които са въведени завишени изисквания, безспорно създава значително неравновесие между търговеца и потребителя. На следващо място, настоящият съдебен състав приема, че таксите за събиране на вземането, уговорени в чл. 10 от 4 договора са стойност на дейности, които представляват част от управлението на кредита, а уговарянето на такава такса е в пряко противоречие със закона /арг. чл. 10а, ал. 2 ЗПК/, доколкото заемателят не следва да заплаща такси за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. В този смисъл договорната клауза, която предвижда за него такова задължение е нищожна, поради противоречие със закона.

Освен това нито от договора, нито от ОУ става ясно как е формиран размерът на тези такси, а по делото липсват твърдения, респективно - доказателства за осъществяване на каквато и да е дейност в тази насока. В този смисъл уговорката за начисляването на такава такса е и неравноправна клауза, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между насрещните страни по договора.

Установеното противоречие на клаузите за предоставяне на обезпечение по кредита и за неустойка при неизпълнение на това задължение, както и на таксата за разходи за събиране на вземането със закона, респективно - добрите нрави прави същите нищожни, като съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът не е породил действие и за кредитополучателя не е възникнало задължение за заплащане на сумите за неустойка по договора и за останалите такси, начислени от кредитора.