Решение № 3453 от 09.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3453 гр. Пловдив, 09.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Диляна В. Славова при участието на секретаря Десислава В. Кръстева като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело № 20255330102382 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба подадена от Е. Т. В., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ж.к. „Т.“, бл. ***, чрез пълномощника й адв. С. Н., против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, с която са предявени пасивно субективно съединени установителни искове, както следва:

- за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № ****/**** г., сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД;

- за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № ****/**** г., сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД;

- предявен при условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договор за предоставяне на гаранция № ****/**** г., сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД.

Ищецът Е. В. твърди, че е сключила Договор за паричен заем № ****/**** г. с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който е усвоила сумата от 500 лева.

Счита, че с договорения годишен лихвен процент от по заема 40 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на страните. Твърди, че възнаградителна лихва, която надвишава трикратния размер на законната лихва е недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл се позовава на съдебна практика. Твърди, че договорът за паричен заем е възмезден, поради което недействителността на клаузата за възнаградителна лихва има за юридическа последица недействителност на кредитната сделка. Поддържа, че не са спазени и изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора за потребителски кредит ГПР от 49,05 % не отговаря на действително приложения. Сочи, че уговореното възнаграждение за фирмата 1

– гарант представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Счита, че поради невключване на възнаграждението по договора за гаранция в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания в кредитното правоотношение, което води до нарушаване правата на потребителя. Твърди, че при сключване на договора е допуснато и нарушение на чл. 5 ЗПК, тъй като на потребителя е представен стандартен европейски формуляр с различни данни от тези по договора за кредит.

Поддържа, че на собствено основание е недействителен и сключеният между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция от **** г., като уговорката за заплащане на възнаграждение не е породила правни последици. Ищцовата страна посочва, че не е изплатила предоставената й сума по договора за заем, както и не е изплатила възнаграждението от 218,72 лева по договора за предоставяне на гаранция.

Твърди, че договорът за гаранция представлява сделка между кредитора и трето за правния спор лице. Счита, че сключването на такъв договор от страна на длъжника е лишено от правно основание, доколкото в случая не се достигало до типичната и непосредствена цел на договора за гаранция. По посочения договор длъжникът не получавал никаква престация, което нарушавало принципа за справедливост. Поддържа, че клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение за гарант се явявала в противоречие с целта на Директива 2008/48, доколкото задължение на кредитодателя било да направи оценка на кредитоспособността на длъжника преди сключване на договора за кредит. Възлагането на потребителя на задължения, които следва да заплаща кредиторът били в изключителен интерес на последния и във вреда на потребителя, поради което било налице нарушение на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП. Твърди се, че поставяйки на потребителя задължение да сключи договор за гаранция, кредиторът договарял в полза на гаранта по смисъла на чл. 22 ЗЗД и ако ищецът би изразил воля да сключи договор за гаранция, той не го прави в изпълнение на свое задължение към кредитора, а единственият му мотив би бил да надари кредитора. В този смисъл се сочи, че на основание чл. 225, ал. 1 ЗЗД по договора за дарение дарителят следва да престира незабавно, в противен случай договорът е нищожен, а в процесния случай възнаграждението за гаранта се погасявало на погасителни вноски.

Поддържа се, че предвид акцесорния характер на договора за гаранция, същият е нищожен, като лишен от правно основание и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.

С оглед изложените съображения е направено искане да бъде постановено решение, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Сочи се, че исковата молба не отговаря на законоустановените изисквания за нейната редовност, доколкото не е заплатена дължимата държавна такса и не е представено пълномощно за надлежно учредена представителна власт в полза на адв. Н..

Твърди се, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД не е надлежна страна в производството, тъй като задълженията на ищеца към дружеството по процесния договор са погасени от „Файненшъл България“ ЕООД (по силата на договор за гаранция) и последното е встъпило в правата на удовлетворения кредитор. Впоследствие задълженията по процесния договор били прехвърлени с договор за цесия. С оглед изложеното е направено искане за прекратяване на производството по делото.

Изложени са съображения за неоснователност на исковите претенции, като се поддържа, че договорът за кредит отговаря на изискванията на ЗПК. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни. Според ответната страна, нарушения при определяне на годишния процент на разходите не водят до недействителност на договора. Поддържа, че в сключения договор за паричен заем били ясно посочени лихвеният процент и годишният процент на разходите по кредита. В съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, в 2 чл. 2, т. 6 от договора се съдържала информация за лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а именно – фиксиран лихвен процент по заема от 40 %.

Поддържа, че размерът на годишния лихвен процент е определен изрично по размер и е съобразен с ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че не е налице соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото представянето на обезпечение не представлява условие за усвояване на заемната сума. Счита, че разноските, свързани със задължението за предоставяне на обезпечение не могат да бъдат разглеждани като елемент от общия разход по кредита. Поддържа, че възнаграждението на дружеството – гарант не е част от заемното правоотношение и не представлява пряк разход, свързан с кредита, тъй като не е установено към момента на сключване на договора за кредит. Твърди, че ГПР изразява общите разходи по кредита и съответства на посочения в договора. Счита, че неточното посочване на годишния процент на разходите не води до недействителност на договора за кредит, а приложение следва да намери разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК. Сочи, че в договора за кредит не е предвидено задължение за заплащане на възнаграждение за обезпечение, като изискването за предоставяне на обезпечение не противоречи на Директива 2008/48 нито на Директива 93/13/ЕИО. Твърди, че на потребителя е предоставена необходимата преддоговорна информация преди последният да бъде обвързан от договора за паричен заем. Сочи, че предоставянето на обезпечение не е свързано с оценката на кредитоспособността и не я замества. Оспорва твърденията, че кредиторът не е направил оценка на кредитоспособността преди сключването на договора за заем. Моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Сочи се, че исковата молба не отговаря на законоустановените изисквания за нейната редовност, доколкото не е заплатена дължимата държавна такса и не е представено пълномощно за надлежно учредена представителна власт в полза на адв. Н..

Твърди се, че „Файненшъл България“ ЕООД не е надлежна страна в производството, тъй като задълженията по процесните договори били прехвърлени с договор за цесия.

Направено е искане за прекратяване на производството по делото.

Изложени са съображения за неоснователност на предявените претенции. Сочи се, че договорът за предоставяне на гаранция урежда отношенията между страните по договора.

Поддържа се, че разпоредбите на ЗПК са неотносими към договорите за гаранция.

Ответникът счита, че правоотношението по договора за предоставяне на гаранция не е акцесорно по отношение на договора за паричен заем и не представлява поръчителство, поради което счита, че разпоредбите на чл. 138 ЗЗД и сл. са неотносими в отношенията между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД. Оспорват се твърденията, че договорът за предоставяне на гаранция противоречи на добрите нрави и накърнява договорното равноправие. Поддържа се, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е договорено в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Изтъква се, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен по възлагане на ищеца и при условие, че гарантът ще получи уговореното възнаграждение. Твърди се, че същото е определено след извършена преценка на риска. Оспорват се и изложените в исковата молба твърдения за нищожност на клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на възнаграждение за гаранция. Моли се за отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и първия ответник е сключен Договор за паричен заем № № ****/**** г., по силата на който ищцата е усвоила сумата от 500 лева за срок от 16 седмици при фиксиран 3 годишен лихвен процент от 40% и ГПР в размер на 49,05%

На същата дата между „Файненшъл България” ЕООД и ищеца е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ****/**** г., по силата на който втория ответник се е задължил да отговаря солидарно с ищеца пред „Изи Асет Мениджмънт“ ЕООД за изпълнението на всички задължения възникнали съгласно договора за заем и за всички последици от неизпълнението на потребителя. От договора е видно, че уговореното възнаграждение за поръчителя е в размер на 218,72 лева, платимо заедно с всяка седмична погасителна вноска, към която се прибавя сумата от 13,67 лева.

Като писмени доказателства по делото са приети Договор за паричен заем № ****/**** г., Договор за предоставяне на гаранция със същия номер и дата на сключване и пълномощни.

Между страните не е налице спор относно факта, че в годишния процент на разходите са включени само разходите за лихви.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за паричен заем, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.