Решение № 866 от 05.06.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 866 гр. Плевен, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Х. Ст. Томов при участието на секретаря Валя Х. Стоянова като разгледа докладваното от Х. Ст. Томов Гражданско дело № 20264430101199 по описа за 2026 година

Постъпила е искова молба от А. Ю. А. от гр. Плевен против „***“ АД гр. ***. В молбата се твърди, че ищецът е страна по договор за кредит № ***/ 26. 07. 2024 год., сключен със „***“ АД. Твърди се, че съгласно чл. 1 от договора кредитодателят се е задължил да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 550 лв., при срок на договора 3 месеца. Твърди се, че съгласно договора ГПР по кредита е в размер на 39. 61 %, а ГЛП в размер на 36 %. Твърди се, че в чл. 29 ал. 1 от договора е предвидено, че ако кредитополучателя не предостави допълнително обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0. 9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Твърди се, че съгласно ал. 2 от същата разпоредба неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. Твърди се, че ищецът е бил добросъвестен и е заплатил сумата от 600 лв. главница, 30 лв. лихва и 170 лв. неустойка. Твърди се, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че неустойката по договора за кредит е нищожна на основание чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл. 33 от ЗПК, както и по чл. 143 ал.1 от ЗЗП.

1

Твърди се, че сключеният договор за кредит № ***/ 26. 07. 2024 год.. е недействителен на специалните основания по чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, тъй като в договора не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Твърди се, че липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Твърди се, че наред с това разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Твърди се, че спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Твърди се, че в процесния договор е посочена само абсолютна стойност на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Твърди се, че съобразно разпоредите на ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Твърди се, че в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/ следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Твърди се, че доколкото е предвидена дължимостта на неустойка, не става ясно, дали същата е включена в ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, които е следвало да бъдат подробно описани. Твърди се, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Твърди се, че тези съставни елементи обаче остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Твърди се, че не става ясно какво се 2 включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. Твърди се, че неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Твърди се, че след като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Твърди се, че наред с това посочената годишна лихва в договор за паричен заем не е ясно какво точно съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. Твърди се, че по този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Твърди се, че за да бъде спазена разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Твърди се, че поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

Твърди се, че на следващо място съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Твърди се, че съгласно § 1 т. 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди се, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.

3

19 ал. 4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/ 2014 год. Твърди се, че наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от Закона за защита на потребителите.

Твърди се, че с преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С448/17, С-344/14, С290/ 19, С- 535/ 2020 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Твърди се, че в случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Твърди се, че тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за определяне на ГПР. Твърди се, че въз основа на това договор за кредит № ***/ 26. 07. 2024 год. следва да се прогласи за недействителен.

Във връзка с евентуалния иск за нищожност на клаузата за неустойка се твърди, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Твърди се, че такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Твърди се, че тъй като става дума за търговска сделка нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл. 8 ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Твърди се, че според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на 4 добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. З от ЗЗД. Твърди се, че поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Твърди се, че неустойката по процесния договор е нищожна, тъй като последната е противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 19 от ЗЗП. Твърди се, че със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Твърди се, че тази клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 т. 5 от ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е необосновано висока. Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Твърди се, че в този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23. 04. 2008 год. относно договорите за потребителски кредити. Твърди се, че разгледана в този аспект неустойката, дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Твърди се, че подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Твърди се, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Твърди се, че според т. 3 от тълкувателно решение № 1 от 15. 06. 2010 год. по тълк. дело № 1/ 2009 год., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Твърди се, че с неустойката по договор за кредит № ***/ 26. 07. 2024 год. в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. Твърди се, че в този смисъл е и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05. 11. 2015 год. Твърди се, че неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба 5 би увеличила стойността на договора. Твърди се, че основната цел на така уговорените клаузи е да дoведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. В заключение ищецът моли съда да прогласи за нищожен сключения между страните договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***/ 26. 07. 2024 год., а при условията на евентуалност прогласи за нищожна клаузата за неустойка по договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***/ 26. 07. 2024 год. Отделно от това ищецът моли съда да осъди ответното дружество да му заплати сумата от 102, 26 евро, представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***/ 26. 07. 2024 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира присъждане на направените деловодни разноски.