Решение № 1679 от 21.03.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1679 гр. София, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Ваня Н. Иванова

Виктория Недева при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20241100501380 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №1380/2024 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „Н.“ ООД ЕИК ******* гр.София срещу решение №19148 от 21.11.2023 г постановено по гр.д.№21678/21 г на СРС , 25 състав , в частта , с която въззивникът е осъден да заплати на М. Г. С. ЕГН ********** от гр.София на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 30,41 лева /уважен размер от предявения частичен иск за 50 лева от цялото вземане от 378 лева /– платена при начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №202010090818550102 от 09.10.2020 г , ведно със законната лихва от 16.04.2021 г до окончателното заплащане на сумата ; и сумата от 212,87 лева разноски пред СРС .

Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС в обжалваната част .

Уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави и не е нарушен чл.19 ал.4 ЗПК , че ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва .

Нищожността на отделна уговорка не води до нищожност на целия договор за заем – чл.26 ал.4 ЗЗД .

Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба .

Уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави . Като се вземат предвид всички дължи от ищеца суми ГПР е неправилно посочен в договора . Уговорената неустойка за непредоставяне на гаранция е нищожна. Налице е заблуждаваща практика по посочване на по-нисък ГПР от действителния , което води до недействителност на целия договор по 1 чл.11 ал.1 т.9 ЗПК във вр.чл.22 ЗПК . Дължи се само чистата стойност на кредита , но не и лихви и други разходи по кредита – чл.23 ЗПК .

Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 06.12.2023 г и е обжалвано в срок на 20.12.2023 г .

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС в посочената част .

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото , въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна :

В мотивите на СРС , към които настоящият съд препраща на основание чл.272 ГПК , подробно е възпроизведена фактическата обстановка по отношенията между страните . Във връзка с чл.269 ГПК и твърдяната недопустимост и неправилност на решението на СРС , настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост в обжалваната част . Относно неправилност на решението е ограничен само до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .

За да уважи иска в посочената част СРС е приел , че между страните е сключен договор за потребителски кредит №202010090818550102 от 09.10.2020 г и на ищеца са предоставени в заем 300 лева . Според приетата пред СРС ССЕ ищецът е платил на ответника 330,41 лева , с които е погасил главницата и 30,41 лева възнаградителна лихва .

Според СРС в случая не са нарушени чл.10 ал.1 ЗПК и чл.11 ал.1 т.10 ЗПК . Дори да е посочен неверен размер на ГПР това не води до нищожност на целия договор , защото нормата на чл.19 ал.5 във вр.ал.4 ЗПК е специална . Наличието на заблуждаваща търговска практика е от значение само за валидността на договорната лихва и неустойката , но не води до нищожност на целия договор . Ищецът е запознат по чл.11 ал.1 т.9 ЗПК с размера на дължимата възнаградителна лихва . Уговорената неустойка за непредоставяне на гаранция/поръчителство и възнаградителната лихва противоречат на добрите нрави , защото са в прекомерен размер . Възнаградителна лихва от 40,05 % надвишава три пъти размера на законната лихва и противоречи на добрите нрави . Потребителят дължи само чистата стойност на кредита съгласно чл.23 ЗПК т.е. искът му е основателен за недължимо платените 30,41 лева възнаградителна лихва .

Решението на СРС е валидно и допустимо , а като краен резултат е и правилно . Настоящият съд не споделя мотивите на СРС , според които уговаряне на възнаградителна лихва повече от три пъти размера на законната лихва противоречи на добрите нрави . Както е посочено в решение №50086 от 21.12.2023 г по т.д.№1027/22 г на ВКС , I ТО и определение №50094 от 15.02.2023 г по гр.д.№3123/22 г на ВКС , IV ГО при ГПР по кредита , който не надвишава пет пъти размера на законната лихва , уговаряне на възнаградителна лихва повече от три пъти размера на законната лихва не противоречи на добрите нрави .

2

Изискване за максимален трикратния размер на законната лихва липсва в закона , а с оглед новата разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК , старата практика на ВКС цитирана от СРС вече не е актуална . Недопустимо е законът изрично да допуска – при липса на други разходи в ГПР възнаградителна лихва в размер на пет пъти размера на законната лихва , а същевременно да се приема , че това противоречи на добрите нрави . На практика неписаните правила на добрите нрави са приложими само при липса изрична правна норма уреждаща съответните правоотношения . Нонсенс е изрично уреденото като допустимо и законно да противоречи на добрите нрави .

Чл.23 ЗПК следва да се тълкува във връзка с предходния чл.22 ЗПК т.е. последици по чл.23 ЗПК са приложими само в случай на недействителност по чл.22 ЗПК , но не и при други случаи на нищожност или унищожаемост по общата уредба на ЗЗД .

От друга страна в случая се констатира , че в чл.6 от процесния договор се съдържа уговорка за заплащане на неустойка за непредоставяне на гаранция , която неустойка е в размер на 342 лева месечно . Клаузата за неустойката е неравноправна и нищожна .

Уговорената неустойка е в противоречие с чл.147 т.5 ЗЗП - задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.

Съгласно чл.16 ЗПК заемодателят е длъжен да оцени кредитоспособността на заемателя преди сключване на договора за потребителски заем . Уговарянето на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на гаранция , като първоначалния срок е до края на следващия ден след сключване на договора за заем е уговорка във вреда на потребителя , която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и на потребителя /чл.143 ЗЗП/.

Уговорката е нелогична и изключително трудно изпълнима , като нормалната търговска практика напр.на банките е гаранцията/поръчителството да се представи преди отпускане на заема . Въпросната „неустойка“ прикрива действителната лихва /и разходи по заема / , като е налице противоречие с чл.33 ал.1 ЗПК във вр.чл.10а ал.2 ЗПК и чл.21 ал.1 ЗПК . При предоставен заем от 300 лева и деклариран в договора за кредит ГПР от 48,28 % т.нар.“неустойка“ - след изтичане на следващия ден след сключване на договора и само за първия месец е равностойна на допълнителна договорна лихва от още 114 % , а според вещото лице по ССЕ ГПР може да достигне до 3168,74 % .

Безспорно е надвишен максималния размер на ГПР по чл.19 ал.4 ЗПК и съгласно чл.19 ал.5 ЗПК клаузата за неустойка е нищожна . Налице е противоречие на договора за кредит /заем/ с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 ЗПК , защото договорът за потребителски кредит не е изготвен на ясен и разбираем език и съдържа подвеждаща информация за реалния лихвен процент и на ГПР по кредита .

На основание чл.22 ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен .

Съгласно чл.23 ЗПК и решение №50174 от 26.10.2022 г по гр.д.№3855/21 г на ВКС , IV ГО и решение №50259 от 12.01.2023 г по гр.д.№3620/21 г на ВКС , III ГО когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Според ВКС ЗПК е 3 специален закон по отношение на ЗЗД . В чл.23 ЗПК е предвидено задължение на потребителя за връщане на чистата сума по кредита и то на договорно основание .

В случая като краен резултат правилно СРС е приел , че ответникът се е обогатил неоснователно и дължи на ищеца сумата от 30,41 лева платена при начална липса на основание възнаградителна лихва .

Водим от горното , СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №19148 от 21.11.2023 г постановено по гр.д.№21678/21 г на СРС , 25 състав , в частта , с която „Н.“ ООД ЕИК ******* гр.София е осъдено да заплати на М. Г. С. ЕГН ********** от гр.София на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД сумата от 30,41 лева /уважен размер от предявения частичен иск за 50 лева от цялото вземане от 378 лева /– платена при начална липса на основание възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит №202010090818550102 от 09.10.2020 г , ведно със законната лихва от 16.04.2021 г до окончателното заплащане на сумата ; и сумата от 212,87 лева разноски пред СРС .

ОСЪЖДА „Н.“ ООД ЕИК ******* гр.София да заплати на основание чл.38 ал.2 ЗАдв във вр.чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв на адв.И. Н. с адрес гр.София ул.******* сумата от 400 лева адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ пред СГС .

Решението не подлежи на обжалване .

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4