Решение № 79 от 09.02.2026, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 79 гр. Разград, 09.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: НЕЛИ ГЕНЧЕВА при участието на секретаря ДАРИНКА М. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от НЕЛИ ГЕНЧЕВА Гражданско дело № 20253330100942 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 предл. второ във вр. с чл.19, ал.4 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК.

Депозирана е искова молба от Т. С. С., действащ чрез адв. Е. И., с която е предявен иск срещу „Макроадванс“АД за установяване нищожността на Договор за кредит №258756/10.07.2024 г, сключен между страните по делото поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на нормите на чл.19, ал.4 и чл.11, ал.1, т.10 и т.11 от ЗПК относно същественото съдържание на договора за кредит от ЗПК. Твърди, че размерът на заемната сума е 350 лв., че е посочен фиксиран лихвен процент от 41,% и ГПР 49,65%, в чл.10 от договора е уговорена неустойка в размер на 348 лв. за неизпълнение на задължение за обезпечаване на задължението на ищеца като кредитополучател.

Обстоятелствата, от които произтичат претендираните от ищеца права и задължения: договор за кредит, уговаряне на възнаградителна лихва, уговаряне на други плащания, превишаване на посочения ГПР в договора с тези допълнителни плащания.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор. Счита,че исковата молба следва да бъде оставена без движение и на ищеца да се укаже в срок да посочи банкова сметка, за заплащане на разноските по делото. В случай, че искът е приет от съда за допустим, признават същия. Счита, че не носи отговорност за разноски, т.к. не е предприел действия на принудително изпълнение, нито е изразил готовност да предприеме тези действия.

В условията на евентуалност, прави възражение за размера на претендираното адвокатско възнаграждение.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, че на 10.07.2024 г. между ищеца Т. С. С. и 1

„Макроадванс“АД е сключен Договор за потребителски кредит №258756. С него е уговорено заемодателят да предостави на заемателя сумата 350 лв. По отношение на договорна лихва същата е посочена в размер на 41,00 %., а ГПР – 49,65%

В чл.20 от същия договор са записани обезпеченията, които заемателят следва да предостави на заемателя. С този текст /ал.2/ ищецът е поел задължение в 3дневен срок да обезпечи кредита с поръчителство, като поръчителят следва да отговаря на определени условия – да е дееспособни физическо лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв., работещо на трудов договор с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, да няма активни експозиции в Централния кредитен регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит, сключен с „Макроадванс“АД. Съответно в чл.10 от договора е уговорено заплащане на неустойка с обезщетителен характер, задължението за което се поражда при непредставяне на уговореното обезщетение. Уговореният размер на същата е 348 лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявеният иск е процесуално допустим, като ищецът има правен интерес от предявяване на иск за установяване недействителността на клаузата от договора за уговорена неустойка въпреки признаването на иска от ответника, т.к. установяването на това обстоятелство има значение за погасяване на задълженията по договора, а не са представени доказателства задълженията по договора, освен това за връщане на главницата да са отписани като такова в счетоводството на ответното дружество.

По предявения иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 предл. второ във вр. с чл.19, ал.4 и чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, съдът намира следното:

Съдът счита, че следва да отбележи, че уговарянето на неустойка, чийто размер е почти идентичен с размера на на заемната сума и която се дължи за неизпълнение на задължение, което е трудно да бъде изпълнено /намирането на поръчител с определени характеристики в изключително кратък срок/ очевидно нарушава принципа на еквивалентност на престациите в договорните отношения.

При това положение посоченият в договора ГПР е неточен и реалния такъв многократно надхвърля позволения от закона процент, стигайки до процент над максималния, с което се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 Закона за потребителския кредит. Освен това ищецът като потребител бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11, т.10 ЗПК. В случаите, когато в договора за потребителски кредит е посочен годишен процент на разходите, който обаче не включва всички разходи, които нормативната база изисква да бъдат отчетени при изчислението му, то договорът за потребителски кредит следва да се счита за нищожен /аргумент от Решение по дело №С-714/2022 на СЕС/ . Само това обстоятелство е достатъчно за да бъде прогласен за нищожен договорът за кредит.

С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, е лишило ответника като потребител от възможността да определи размера на своето задължение по същия начин, 2 както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“. Така СЕС постановява, че „член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“.

По отношение на възражението на ответника, че в случая е налице хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК, поради което не следва да се присъждат разноски в полза на ответника, Съдът счита същото за неоснователно. В Определение № 50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2049/2022 г., I т. о., ТК на ВКС , докладчик съдията Е. Арнаучкова, постановено по идентичен казус изрично е посочено, че „в случая оставянето в тежест на ищеца на направените от него разноски във връзка с уважения установителен иск за нищожност на клаузата в сключения между страните потребителски договор, е в противоречие и с даденото тълкуване в решението от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на Съда на ЕС. Тъй като ищецът има качеството на потребител, а спорът между страните е във връзка с нищожна договорна клауза на сключения от тях потребителски договор, освобождаването на ответника от отговорността за разноски при прилагането на разпоредбата на чл.78, ал.2 от ГПК създава съществена пречка за упражняване от ищеца-потребител на предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.

Осъществявайки правото си да се освободи от неравноправни клаузи в сключения от него потребителски договор, потребителят не може да бъде заставен да установява извършването на извънпроцесуални действия на ответника, за да има право на разноски в производството пред съда. В основата на предявения иск е твърдение за нищожност на клаузата от потребителски договор, което поражда правото на потребителя да иска обявяване на нищожността по съдебен ред.“

Предвид изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски, а именно платената държавна такса в размер на 50 лв.

Претендира се присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. Ищецът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото не е заплатил хонорар, поради което се иска определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Изрично в този текст законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, не по-ниско от изчислено съгласно Наредба №1/09.07.2004 г., в конкретния случай чл.7, ал.2, т.1 предвиждаща размер на адвокатското възнаграждение от 400 лева.

По направеното възражение на ответното дружество за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, с искане за определяне на такова под минимума по горепосочената Наредба в съответствие с Решение по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение по дело С-438/22 , според които съдът не е обвързан с минималния размер в Наредбата, Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на 3 делото, обстоятелството, че е предявен един иск, че защитата не изисква множество процесуални действия, че разглеждането на делото е приключило в едно открито съдебно заседание / без присъствие на страните/, че е имало един спорен правен въпрос /за включването на допълнителните плащания към разходите по кредита при определяне на ГПР/, както и това, че същият процесуален представител е завел от името на същия ищец няколко дела с идентични искания и сходни аргументи, а ответникът е признал иска, с което предотвратил необходимостта от защита на иска и такава не е осъществявана, Съдът счита, че възнаграждение в размер на 100 евро съответства на фактическата и правна сложност на настоящото дело.

По въпроса дали следва да се начислява ДДС върху определеното от съда възнаграждение при предоставена безплатна правна помощ от адвокат, който е регистриран по ДДС е налице произнасяне от Съда на Европейския съюз с решение от 23.10.2025 г. по дело С – 744/2023 г., задължително за българските съдилища на основание чл. 633 ГПК. С цитираното решение по отправено преюдициално запитване от български съд – Софийски районен съд, е отговорено, че член 2, параграф 1, буква в) от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност трябва да се тълкува в смисъл, че процесуалното представителство на страна от адвокат представлява възмездна доставка на услуги по смисъла на тази разпоредба, когато тази доставка е извършена безплатно, но законодателството на съответната държава членка предвижда, че ако насрещната страна бъде осъдена да заплати съдебните разноски, тя се осъжда и да заплати на адвоката възнаграждение в уреден от посоченото законодателство размер. Изтъкнато е, че макар заплащането на адвокатското възнаграждение да зависи от случайност според резултата от производството, то все пак представлява действителната насрещна престация за услугата, състояща се в процесуално представителство на клиента. Отговорът е даден при отчитане на релевантните разпоредби на националното законодателство, включително на чл. 38, ал. 2 ЗА, поради което следва да намери приложение и в процесния случай и се възприема от настоящия състав на съда.

В случая при постановяване на съдебното решение, Съдът е определил възнаграждение, без в последното да включи дължимия ДДС. По делото не са представени доказателства за регистрация на ЕАД Е. И. по ЗДДС, но видно от регистъра на НАП това дружество е регистрирано на осн. чл.100, ал.1 от ЗДДС на 23.08.2023 г. като данъчно задължено лице по последния закон, поради което не може да бъде направен извод, че такъв данък следва да бъде начислен и респ. присъден от съда.

По гореизложените съображения, Съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между ""Макроадванс" АД, ЕИК 201127485, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.