Определение № 1486 от 06.06.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1486 гр. София, 06.06.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20228002104708 по описа за 2022 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Н. Н. Л. и касационна жалба на ответника „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 978/02.07.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 3475/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваните части от първоинстанционното решение № 264335/30.06.2021 г. по гр. дело № 8910/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат е постановено следното: ответното дружество е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД, да заплати на ищеца сумата 100 000 лв. и сумата 1 598 лв., представляващи обезщетения, съответно – за неимуществени и за имуществени вреди, причинени по повод настъпило на 29.04.2020 г. пътнотранспортно произшествие (ПТП), ведно със законната лихва върху тези суми от 27.08.2020 г. до окончателното изплащане на вземанията; искът за обезщетението за неимуществените вреди е отхвърлен за разликата над сумата 100 000 лв. до сумата 120 000 лв., ведно със законната лихва върху нея; в тежест и на двете страни са възложени разноски по делото.

Ищецът Л. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответното дружество – в осъдителните части.

При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба на ответното дружество е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, с която е уважен искът за обезщетението за имуществените вреди – за сумата 1 598 лв., ведно с присъдената законна лихва върху нея. Видно от исковата молба, цената на този иск е 2 139 лв., т.е. – под 5 000 лв., и съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване и е влязла в сила съгласно чл. 296, т. 1 от 1

ГПК. Касационната жалба на ответника следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.

Жалбата на ответното застрахователно дружество – в останалата част, както и жалбата на ищеца Л. – изцяло, са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащата на касационно обжалване част на въззивното решение, постановена по иска за обезщетение за неимуществени вреди. И в двете касационни жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част – отхвърлителната и осъдителната на въззивното решение по този иск, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В касационната жалба на ответното дружество се съдържа и оплакване, че при липсата на доказателства за наличието на виновно и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, въззивният съд е следвало да спре производството по делото до приключване на образуваното наказателно производство по случая, но не е сторил това. Страната квалифицира и това свое оплакване като такова за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, довело и до необоснованост на решението, т.е. – за неправилност на същото, но предвид приетото в т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС и разясненията в мотивите към т. 8 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС съдът приема, че това оплакване на ответника е такова за процесуална недопустимост на подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, т.е. – наведено е и касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК. В тази връзка ответното АД е направило и искане, ВКС да спре касационното производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК – до приключване на образуваното по случая досъдебно наказателно производство – ДП № 11138/2020 г. на Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР) и прок. преп. № 12430/2020 г. на Софийската районна прокуратура (СРП).

Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца. В подадения от последния отговор, се излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по жалбата на ответника, евентуално – за неоснователност на същата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Л., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер (чл. 52 от ЗЗД) обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на телесни повреди. Жалбоподателят-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този правен въпрос въззивната инстанция се произнесла в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, и в тази връзка сочи конкретни актове на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответното застрахователно дружество, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) съдът задължен ли е, при формиране на правните 2 си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните; следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства, съгласно чл.

235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да почива на предположения, „ноторни логически закономерности“, известни само на конкретния съдебен състав, и доказателства, събрани в резултат на процесуални нарушения, накърняващи принципа за равнопоставеност на страните; и 2) предвид предвидената в чл.

266 от ГПК преклузия за посочване и представяне на доказателства, и изчерпателно изброените изключения от същата, възможно ли е страната да поправи в хода на въззивната инстанция собственото си процесуално бездействие. Касаторът-ответник също навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези процесуалноправни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС, и в тази връзка сочи конкретни актове на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 266 от ГПК.

Съдът намира, че искането на ответното дружество за спиране на касационното производство (в непрекратяваната му част съобразно изложеното по-горе – по иска за обезщетение за неимуществени вреди) е неоснователно и следва да се остави без уважение.

Съгласно задължителните указания, дадени с т. 8 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, касационната инстанция не може да постанови спиране на производството на основание чл. 182, ал. 1, б. „д“ от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. – на същото основание по чл.

229, ал. 1, т. 5 от действащия ГПК. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено, че когато при разглеждането на гражданскоправния спор съдът констатира престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на спора, спирането на основание чл. 182, ал. 1, б. „д“ от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК може да бъде постановено и без да е образувано наказателно преследване, т.е. без да е нужно висящо дело с обуславящо значение за спряното. Разяснено е още, че когато това основание за спиране на производството се е осъществило пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим, като делото се връща за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане процесуалната пречка за упражняване правото на иск – влизане в сила на решението или на присъдата по обуславящото дело. Изтъкнато е, че в хипотезата на чл. 182, ал. 1, б. „д“ от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, ВКС действа по посочения начин във всички случаи без да спира производството пред себе си, тъй като престъпното обстоятелство е съществувало като факт, съдържащ се в доказателствения материал, но не е бил съобразен от въззивния съд като основание за спиране. Разяснения в същия смисъл са дадени и в мотивите към т. 2 от ТР № 5/2005 от 05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС, като тези разяснения са доразвити в практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 502/28.11.2012 г. по гр. дело № 2/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 116/15.05.2013 г. по гр. дело № 745/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 20/20.05.2021 г. по гр. дело № 1372/2020 г. на IV-то гр. отд. и др. Съгласно разясненията, 3 дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, се разпростира и във фазата по селектиране на касационните жалби (чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК), и ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за допустимостта ще се извърши с решението по чл. 290 от ГПК, каквато е и хипотезата на чл.

280, ал. 2, предл. 2 от ГПК.

В случая, както е прието и в мотивите към обжалваното въззивно решение, между страните няма спор относно вида и тежестта на множеството телесни увреждания на ищеца, както и че те са причинени в резултат на процесното ПТП, настъпило на 29.04.2020 г. на кръстовище, регулирано с работеща светофарна уредба. Основното спорно между страните обстоятелство е, кой от двамата водачи е навлязъл в кръстовището на забраняващ преминаването (червен) сигнал на светофара – застрахованият при ответника по застраховка „гражданска отговорност“ водач Ж. К. С. или ищецът Н. Л.. Съгласно заявеното от вещото лице, изготвило заключенията по първоначалната и допълнителната автотехническа експертиза по делото, няма технически способ за установяване на това спорно обстоятелство, поради което въззивният съд е приел, че следва да основе решението си на показанията на свидетелите-очевидци, които от своя страна са противоречиви и взаимно изключващи се, като са налице данни за заинтересованост по смисъла на чл. 172 от ГПК, и на тримата разпитани по делото свидетели относно това спорно обстоятелство. От друга страна, от доказателствата по делото (постановления от 27.04.2021 г. и от 07.04.2021 г. на прокурор от СРП) е установено, че във връзка с процесното ПТП от 29.04.2020 г. е образувано досъдебно наказателно производство – посочените и по-горе ДП № 11138/2020 г. на СДВР и прок. преп. № 12430/2020 г. на СРП, за извършено престъпление по чл. 343, ал.

3, б. „а“, във вр. с ал. 1, б. „б“ и във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК – причиняване на тежка или средна телесна повреда на повече от едно лице при управление на моторно превозно средство в нарушение на правилата за движение. При тези обстоятелства по делото, още в първоинстанционното производство – в откритото съдебно заседание на 07.06.2021 г. процесуалният пълномощник на ответното дружество е поискал спиране на производството с оглед изясняване на спорното обстоятелство, но СГС е оставил без уважение това искане по съображения, че не е налице основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, доколкото не е образувано н.о.х.д. пред съда, а наказателното дело е във фазата на досъдебното производство. С въззивната си жалба ответникът отново е поискал спиране на производството по делото – на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК – до приключване на образуваното по случая ДП № 11138/2020 г. на СДВР и прок. преп. № 12430/2020 г. на СРП, но въззивният съд не се е произнесъл по това искане.