Определение № 2050 от 22.07.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2050 гр. Пловдив, 22.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Мария Ненова

Радослав Хр. Г. като разгледа докладваното от Радослав Хр. Г. Въззивно частно гражданско дело № 20245300501907 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от С. П. П., чрез адвокат А. З. Д., против определение № 7254 от 13.06.2024 г., постановено по гр. д. № 12205/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, I гр. състав, с което е оставена без уважение молбата на адв. Д. за изменение на решението по делото в частта за разноските чрез определяне на допълнително адвокатско възнаграждение от 523,68 лева.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт. Не е приложен документ за внесена държавна такса, но съдът констатира, че с определение №9499/21.08.2023г. на РС-Пловдив ищцата С. П. П. е освободена от внасянето на държавна такса и разноски в производство, поради което същата не дължи внасянето на държавна такса и за депозираната частна жалба. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Жалбоподателят счита така постановеното определение за неправилно.

Излага твърдения, че производството пред първата инстанция било образувано по повод предявени в условията на обективно кумулативно съединяване искове с правна квалификация чл. 22, вр. с чл.11, ал.1,т.10 и т.20 ЗПК, вр. с чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл. 55, ал.1, пред.1 ЗЗД, като и двата иска били уважени изцяло. Цитира разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, според която възнагражденията за адвокат се определяли съобразно броя на предявените искове. Въз основа на нормата на чл. 72, ал.1 ГПК прави извод и по отношение на адвокатското възнаграждение, като навежда, че така предявените искове защитавали различни правни интереси, поради което и възнаграждението за адвоката 1 следвало да се определи за всеки иск отделно, а не да съвпада със сбора от цената на исковете. В подкрепа на твърденията си сочи множество решения от практиката на СЕС. Акцентира върху решението на СЕС по делото Cipolla, в което се приемало, че национална уредба, която установявала минимални нива на размера на адвокатските възнаграждения била съвместима с правото на ЕС, ако е свързана с императивни съображения от обществен интерес, а такъв обществен интерес бил именно защитата на потребителите. Присъдените от първоинстанционния съд разноски в размер на 480 лв. не били пропорционални на цената на съответните предявени искове, а именно по първия – 1,364 лв. и по втория – 220 лв. Искането е за отмяна на определение № 7254 от 13.06.2024 г., постановено по гр. д. № 12205/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, като вместо него да бъде постановено друго, с което да се измени постановеното от първоинстанционния съд решение в частта на разноските, като се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 523,68 лв. с ДДС по иска с правно основание чл. 22, вр. с чл.11, ал.1,т.10 и т.20 ЗПК, вр. с чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД и възнаграждение в размер на 480 лв. по иска с правно основание чл. 55, ал.1, пред.1 ЗЗД.

В законоустановения срок е постъпил и отговор на частната жалба от „ВИВУС.БГ“ ЕООД, с който се изразява становище за законосъобразност и правилност на атакуваното определение. Намира че присъденият адвокатски хонорар е бил правилно определен. Моли за отхвърляне на частната жалба като неоснователна.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

При присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът се ръководи от правилото, че при успех на адвоката се дължи възнаграждение от насрещната страна по спора, макар и такова да не е било заплатено поначало от ползвалата адвокатското съдействие страна.

Съдът обаче не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на размера на възнаграждението, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от правната и фактическата сложност на делото (аргумент от решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22).

По отношение претенцията на процесуалния представител на ищцата, че производството пред първа инстнация е образувано чрез предявяването на два иска, като за всеки един от тях се дължи отделно възнаграждение, настоящият състав намира следното: Действително първоинстанционното производство е образувано по повод два иска, предявени в условията на обективно кумулативно съединяване, като първият е с правна квалификация чл. 22, вр. с чл.11, ал.1,т.10 и т.20 ЗПК, вр. с чл. 26, ал.1, предл.1 ЗЗД, а вторият е с правна квалификация чл. 55, ал.1, пред.1 ЗЗД. Следва да се отбележи също, че чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет предвижда, че 2 възнаграждението за адвокат се определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В конкретния случай обаче съдът намира, че така предявените искове, с посочената по-горе правна квалификация, се намират в отношение на обусловеност помежду си.

Основанието, от което те произтичат е едно и също, а именно това е сключеният договор за потребителски кредит. Първият от предявените два иска цели да се прогласи процесният договор за нищожен, а уважаването на втория иск, който е претенция за неоснователно обогатяване, е в пряка зависимост от уважаването на първия. В случай, че процесният договор не бъде прогласен за нищожен, то изобщо няма да се породи право за потребителя да иска връщане на даденото без основание.

От друга страна несъстоятелно е и сравнението, което жалбоподателят прави с разпоредбата на чл. 72 ГПК. Същата урежда въпроса за дължимата държавна такса за разглеждане на делото от съда. Посочената норма се явява несъпоставима с определяне размера на адвокатското възнаграждение.

На следващо място с оглед определянето на точния размер на дължимото се адвокатско възнаграждение следва да се държи сметка и за фактическата и правна сложност на делото. При определяне размера на възнаграждението се вземат предвид следните неща: Материалният интерес по делото се приема и понастоящем от преобладаващата съдебна практика за ориентир за справедливия размер на адвокатското възнаграждение, но не се явява единствен и определящ фактор. В случая фактическата и правна сложност на делото не са високи – събрани са основно писмени доказателства, проведени са три открити съдебни заседания – на 24.01.2024г., на 18.03.2024г. и на 17.05.2024г., като и в трите съдебни заседания, проведени по делото нито ищцата, нито нейният процесуален представител са се явили, като последният е депозирал съответни молби, с които е изявил желание да се даде ход на делото в негово отсъствие. Действително адв.Д. е проявявал процесуална активност като е депозирал писмено становище по отговора на исковата молба от 05.10.2023г., а също и писмено становище по допуснатата съдебносчетоводна експертиза, допускането на която е поискано още с исковата молба. Въпреки така депозираните становище обаче, съдът намира, че същите не са основание, за да присъди допълни 523,68 лв. с ДДС. Исканата сума е прекомерна, не отговаря на действителната фактическа и правна сложност, поради което искането за присъждането следва да бъде отхвърлено.

Като взе предвид изложеното дотук, въззивният съд намира, че определеният от районния съд размер на адвокатското възнаграждение от 480 лева е съответен както на фактическата и правна сложност на делото, така и на процесния материален интерес. Липсват основания за уважаване на молбата с правно основание чл. 248 от ГПК.

Поради съвпадение на изводите на Пловдивския окръжен съд с тези на първоинстанционния съд обжалваното определение следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

3

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение 7254 от 13.06.2024 г., постановено по гр. д. № 12205/2023 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив, I гр. състав Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4