Решение № 974 от 24.06.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 974 гр. Плевен, 24.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря Анета Хр. Йотова като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20264430100323 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от П. Д. А. с ЕГН **********, чрез мл.адв.И. И. от *** против „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, ***, със седалище и адрес на управление в ***.

Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава претендираните за реализиране права:

Твърди се, че между страните бил сключен Договор за паричен заем ***, по силата на който на ищеца бил предоставен заем от 1000лв., при посочени договорна лихва, такси и неустойка. Навеждат се доводи за недействителност на договора, т.к. не било посочено как е формиран ГПР и какво се включвало в него, като при изчисляването му не била включена регламентирана неустойка за непредоставено обезпечение. Твърди се, че платената над 1000лв. сума по договора била недължимо платена по недействителен договор.

Отправя се искане за постановяване на решение, с което процесния Договор за паричен заем *** да бъде признат за недействителен и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 25 евро, представляваща недължимо платена по недействителния договор, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на завеждане на исковата молба до 1 окончателното изплащане.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответника „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД, *** е депозирал писмен отговор, с който ангажира становище за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че договорът за кредит е действителен, като изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е спазено. Сочи се, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не съдържа допълнително изискване в договора да е посочено и как точно е изчислен ГПР, както и че е следвало като при неяснота, потребителя да направи запитване с искане за разяснение, каквото не е налице. Твърди се, че посочените в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК реквизити могат да се съдържат и в други съпътстващи сключването на потребителския договор документи. Твърди се, че в случая действат Общи условия към договори за предоставяне на потребителски кредити на физически лица от „Адессо Кредит България" ЕООД, в които е описан начина на изчисляване на ГПР. Твърди се, че нормата на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК е относима само към изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит, а не и към верността му. Излага, че нарушение на цитираната норма е налице само когато договорът не съдържа реквизит по т.

10, ако изобщо в договора не е посочен размер на ГПР, но не и когато такъв е посочен, но е неправилно определен, каквито са твърденията на ищеца.

Твърди се, че въпросите, свързани с начина на изчисляване на ГПР и некоректността на това изчисляване, не са елемент от състава на конкретното законово задължение и на нарушението по чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че разходът за неустойка изрично се изключва от разходите, формиращи ГПР и не влияе върху неговия размер. Твърди се, че се касае до неустойка, която е дължима само в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на задължение по договора.

В о.с.з. на 18.06.2026г. е допуснато изменение на цената на предявеният осъдителен иск, който се счита предявен за сумата от 58,97 евро.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

Не се спори между страните, че между тях е бил сключен процесния Договор за паричен заем ***, като това е видно и от приложения препис на съглашението.

2

Установява се, че по силата на същото, ответника е предоставил на ищеца кредит в размер на 1000лв., при посочени фиксиран годишен лихвен процент от 40,00% и ГПР от 48,69%.

Според обективираното в процесния Договор, заемателят се е задължил да върне предоставената сума за срок от 28.01.2022г. до 17.06.2022г., с 11 двуседмични погасителни вноски, всяка от 100,25лв.; при посочена обща дължима сума – 1102,75лв.

Установява се също така, че в чл. 4, ал.1 страните са уговорили, че заемателят желае да ползва допълнителни услуги по договора- възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена процедура по предоставяне на допълнителни средства, при условие, че от страна на заемателя бъде предоставено в деня на подписване на договора за заем обезпечение в два предвидени варианта -две физически лица поръчители, които да отговарят на определени условия или банкова гаранция с бенефициер заемодателя.

Установява се още, че според обективираното в чл. 4, ал.2 от договора, при непредставяне на обезпечение, в тежест на заемателя е била предвидена неустойка в размер на 382,25лв., платима разсрочено, заедно с погасителните вноски по заема. Сумата за неустойка е включена като част от всяка погасителна вноска в размер на по 34,75лв. Така, размерът им е бил определен на 135лв. или общо дължимата за връщане сума по процесния Договор е възлязла на 1485лв.

От представената от ответника справка за извършени по процесния договор за кредит плащания се установява, че ищеца е заплатил суми в общ размер на 1115,33лв. с равностойност 570,26 евро.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,69%. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва регламентираната в чл.4, ал.2 от Договора неустойка.

Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия 3 спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от ДиректИ. 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84).

Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.

На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите на чл.4, ал.1 и ал.2 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.

В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита, че и двете са реално неизпълними от кредитополучателя в посочения срок - деня на подписване на съглашението, с оглед предвидените условия, на които следва да отговарят поръчителите и вида на второто обезпечение предоставяне на банкова гаранция, която ако можеше да бъде осигурена от ищеца, същия не би търсил кредит от небанкова институция.

С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.4, ал.1 от Договора изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още при подписване на съглашението им.

Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка 4 месечна вноска.

Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е отпуснат кредит в размер на 1000 лв., а уговорената и начислена при сключване на Договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 382,25лв., т. е. близо 1/3 от главницата по заема.

Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните 5 изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения срок, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.

След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.4, ал.2 от процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от ДиректИ. 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в ГПР, същия би надхвърлил максимално допустимия по Закон размер.