Решение № 65 от 29.04.2022, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Велико Търново, 28.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20214001000390 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 260019/ 11.11.2020 г. по Т. дело № 137/ 2019 г. по описа на ОС – Ловеч съдът е признал за установено, че „Златекс“ ООД гр. Стара Загора има вземания по заповед за изпълнение № 500/ 07.12.2018 г. по ч.гр.д. № 758/ 2018 г. по описа на РС – Луковит срещу „Агропродукт С.и“ ООД с. Дерманци, Д. П. СТ. и СТ. П. СТ. по договор за лизинг № L-3570/ 29.09.2017 г. за солидарно заплащане на сумите 53 999.50 лв. – главница и 3 555 лв. – договорна лихва, дължими за периода до 02.05.2019 г., със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил иска за горницата над 53 999.50 лв. до пълния претендиран размер на главницата от 144 000 лв., за горницата над 3 555 лв. до пълния претендиран размер на договорната лихва от 8 640 лв. и за сумата 16 488 лв. – договорна неустойка, изчислена върху общия размер на дължимата главница за периода от 16.04.2018 г. – денят, следващ падежа на първата погасителна вноска – до 30.11.2018 г. Признал е за установено, че „Златекс“ ООД гр. Стара Загора има вземания по заповед за изпълнение № 501/ 07.12.2018 г. по ч.гр.д. № 759/ 2018 г. по описа на РС – Луковит срещу „Агропродукт С.и“ ООД с. Дерманци, Д. П. СТ. и СТ. П.

СТ. по договор за лизинг № L-3620/ 29.09.2017 г. за солидарно заплащане на сумите 11 814.14 лв. – главница и 984.19 лв. – договорна лихва, дължими за периода до 02.05.2019 г., със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението до 1 окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлил иска за горницата над 11 814.14 лв. до пълния претендиран размер на главницата от 30 379.20 лв., за горницата над 984.19 лв. до пълния претендиран размер на договорната лихва от 1 651.86 лв. и за сумата 1 154.41 лв. – договорна неустойка, изчислена върху общия размер на дължимата главница за периода от 16.09.2018 г. – денят, следващ падежа на първата погасителна вноска – до 30.11.2018 г. С Определение № 260415/ 05.10.2021 г. съдът се е произнесъл по искане на „Агропродукт С.и“ ООД с. Дерманци, Д. П. СТ. и СТ. П. СТ. с правно основание чл.248 ал.1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, които са възложени в тяхна тежест, като е оставил искането им без уважение.

Срещу решението са подадени въззивни жалби и от двете страни.

„Златекс“ ООД гр. Стара Загора обжалва решението в частта, с която съдът е отхвърлил иска му за приемане за установено, че ответниците му дължат договорна неустойка по чл.29 ал.4 от Общите условия по двата процесни договора за лизинг.

Счита, че съдът недопустимо се е намесил в договорните правоотношения между страните при ясни клаузи на договора между тях за дължимост на неустойка при допусната забава за плащане и в случай на неизпълнение, различен от забава на плащане или при разваляне на договора по вина на лизингополучателя, включително при обявена предсрочна изискуемост върху сбора от неплатените суми и остатъчната главница по погасителния план. Съдът тенденциозно и в явна полза на ответниците заел позиция, че дружеството не е имало право да обяви вземанията си по договора за предсрочно изискуеми и че неоснователно претендира неустойка, доколкото е отпаднало право му да получи остатъка от дължимата главница след датата на връщане на предмета на лизинга. Неправилно, в противоречие със събраните доказателства, съдът приел, че волеизявлението за обявяване на вземанията за предсрочно изискуеми не е достигнало до ответниците, защото по делото било установено, че те отказали да получат адресираната до тях на адреса за кореспонденция пратка и това тяхно поведение налагало обратния извод. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и съдът да уважи исковата претенция за установяване на вземания за договорна неустойка по двата процесни договора. Претендира присъждането на разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещните страни, които заемат становище за неоснователност на въззивната жалба. Считат за законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, че вземането за неустойка не е възникнало предвид отричането да е настъпила предсрочна изискуемост на лизинговите вноски, което се явявало предпоставка за активиране на неустоечната клауза. Поддържат, че кредиторът е предприел действия за обявяване на лизинга за предсрочно изискуем повече от два месеца след като лизинговите вещи са му били върнати, а освен това 2 представил доказателства, че е изпратил уведомление само до дружеството, но не и до поръчителите. Излагат подробни съображения в насока, че уговорената в чл.29 от ОУ неустойка излиза извън присъщите функции на неустойката и в този смисъл клаузата е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Сочат, че при предсрочно прекратяване на лизинговия договор, когато лизингови вещи са върнати на лизингодателя и приети от него, не може да се договаря неустойка в размер на лизинговите вноски за периода от прекратяването до края на срока на договора. Молят жалбата да бъде оставена без уважение, като първоинстанционното решение бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендират разноски за въззивното производство.

„Агропродукт С.и“ ООД с. Дерманци, Д. П. СТ. и СТ. П. СТ. обжалват решението в частта, с която е признато за установено, че дължат на „Златекс“ ООД главници и лихви по процесните два договора. Считат за неправилен извода на съда, че заплатените от лизингополучателя авансови вноски от 30 000 лв. за трактора и 6 329 лв. за сеялката не подлежат на приспадане от дължимите суми. Излагат, че тези авансови плащания имат обезпечителна функция и служат като гаранция за своевременното заплащане на разходите, свързани с ползването на вещта, дължими разноски и за репариране на евентуално причинени щети по нея и след връщането й в изправно състояние и без забележки от лизингодателя следва да бъдат върнати на лизингополучателя, а в конкретния казус – да бъдат приспаднати от общото задължение. Вярно било, че авансовите суми са били отчетени при формиране размера на финансиране по двата договора чрез изваждането им от базовата стойност на вещите, но това имало отношение само при упражняване на правото за придобиване на актива, а не и в хипотеза на връщането му на лизингодателя. Задържането на вноските водело до неоснователно обогатяване на лизингодателя. Второто оплакване срещу постановеното решение е във връзка с приетото от съда, че Д. П. СТ. и СТ. П. СТ. имат качеството на солидарни длъжници, а не на поръчители по двата договора. Съдът чисто формално посочил, че те са съдлъжници, без да изследва действителната обща воля на страните. Анализът на всички факти по делото сочел, че те са поръчителствали за изпълнението на задълженията на дружеството, когото самият лизингодател третирал като единствен длъжник, водел кореспонденция и адресирал всички покани само до него, на когото били предадени лизинговите вещи и единствено той ги използвал. Тъй като те били поръчители, за тях следвало да намери приложение разпоредбата на чл.147 ЗЗД. Вземането към тях било погасено поради непредявяване на иск от кредитора в преклузивния 6-месечен срок, който течал от падежа на всяка отделна лизингова вноска. Мотивите им са доразвити в последваща въззивна жалба, входирана на 04.01.2021 г. – в срока за въззивно обжалване. В нея са изложени допълнително оплаквания, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по наведени от тях възражения срещу редовността на исковата молба – относно редица процесуални действия на ищеца, за които не им било известно дали са извършени 3 надлежно – била ли подадена исковата молба по чл.422 ГПК в законовия срок, защо била подадена поправена искова молба, заплатена ли е в пълен размер дължимата държавна такса, относно непредставянето на изискуемата се от чл.366 ГПК справка за размера на претендираното вземане. По същество на спора излагат, че при предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на лизинговата вещ страните се освобождават от основните си задължения по договора и съответно лизингополучателят не дължи лизинговите вноски с ненастъпил падеж.

Претендирането им от лизингодателя представлявало злоупотреба с право. В случая било установено от вещото лице по приетата експертиза, че до датата на връщане на вещите дължимите лизингови вноски по единия договор били в размер на 37 500 лв. без ДДС, а по другия – 7 383.84 лв. без ДДС, а лихвите съответно 3 735 лв. и 854.44 лв.

Заявяват, че са оспорили тази експертиза, защото вещото лице не е извършило проверка и не е изискало от поръчителите информация и документи, относими към крайния размер на дълга и по тази причина не отразило извършени от Д.П. погашения.

Молят решението в обжалваната част да бъде отменено и да им бъдат присъдени направените разноски.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор от „Златекс“ ООД. Излага съгласие с извода на съда, че авансовите вноски не са част от спорните по делото вземания, защото предметът на спора е очертан от заявленията, инициирали заповедните производства, а в тях никъде не се коментирали и претендирали авансовите вноски. Предмет били непогасените лизингови вноски, договорени в погасителния план, а авансовите вноски не съставлявали част от тях. Те се явявали условие за закупуване на вещите от лизингополучателя и последващото им предаване на същия. Произнасянето на съда по отношение на тези вноски би било недопустимо, защото той би излязъл извън предмета на спора. По отношение на оплакванията на жалбоподателите – физически лица, че са поръчители, сочи, че качеството им на солидарни длъжници следва от съдържанието на чл.16 от двата договора. Моли въззивната им жалба да бъде оставена без уважение.

По делото е постъпила въззивна частна жалба от „Агропродукт С.и“ ООД с.

Дерманци, Д. П. СТ. и СТ. П. СТ. срещу Определение № 260415/ 05.10.2021 г., постановено по искане с правно основание чл.248 ал.1 ГПК. Считат за неправилен и незаконосъобразен отказа на съда да измени решението, защото своевременно заявили искане за присъждането на направените разноски – още с отговора на исковата молба, който следвало да се счита за списък по чл.80 ГПК и представили доказателства за направените такива. Моли определението да бъде отменено и решението да бъде изменено в частта за разноските.

Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирани страни, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

4

Въззивната частна жалба с правно основание чл.248 ал.3 ГПК също е подадена в законовия срок и също е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Съдът констатира, че е допуснато процесуално нарушение, обуславящо недопустимост на част от решението. Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422 ал.1 вр. чл.415 ГПК – за установяване на вземания, за които ищецът се е снабдил със заповеди за изпълнение на парични задължения по чл.417 ГПК. Тъй като искова претенция е обусловена от предметния обхват на заповедното производство, тя следва изцяло да съответства на произнасянето в рамките на последното и при предявяване на иска ищецът се е съобразил с това, като е претендирал установяване на вземане за договорна лихва по двата договора за лизинг за периода до 15.11.2018 г. Съдът обаче е присъдил договорна лихва за периода до 02.05.2019 г., при което се е произнесъл свръхпетитум. Решението му в частта, с която е признато за установено, че ищецът има вземане спрямо ответниците за договорна лихва по двата договора за периода след 15.11.2018 г. до 02.05.2019 г. е процесулано недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството в тази му част – прекратено. Оплакванията на жалбоподателите, свързани с допустимостта и редовността на искова молба, са неоснователни. Исковите молби са подадени в срока по чл.415 ал.4 ГПК и са процесуално допустими. Те са и редовни, защото съответстват на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК. В чл.366 ГПК няма изискване за конкретна форма на справката относно исковата претенция и в случая такава справка не е необходима, доколкото се претендират вземания по погасителни планове, които са приложен и към исковата молба.