Решение № 484 от 10.04.2024, Окръжен съд - Пловдив

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 484 гр. Пловдив, 10.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело № 20235300502278 по описа за 2023 година

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано по въззивна жалба, подадена от Х. Т. К., ЕГН **********, против решение №3208/10.07.2023г., постановено по гр.д. № 5455/2021 г. , по описа на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявения от жалбоподателя против Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство иск за признаване за установено по отношение на ответника, че Х. Т. К. е собственик на основание реституция по ЗВСОНИ и наследство по закон на 1/18 ид.ч. от реална част от поземлен имот с идентификатор ***, в момента заснет като поземлен имот с идентификатор ***, по КК и КР на село Н., община С., одобрени с заповед № РД-18-862 от 12.12.2019г. на ИД на АГКК, с площ от около 3576 кв.м. съгласно СТЕ, заемаща североизточната част от нанесения в картата имот, при граници: път Пловдив - с. Н., на запад и юг части от имот с идентификатор ***, на изток- поземлен имот с идентификатор ***- полски път, която реална част неправилно е била заснета като част от поземлен имот с идентификатор ***, в момента поземлен имот с идентификатор ***, вместо като самостоятелен поземлен 1 имот и жалбоподателя е осъден да заплати на насрещната страна сторените по делото разноски. Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на ново по съществото на правния спор, с което исковата претенция бъде уважена, с присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна чрез пълномощника гл. юриск. А.А., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение, с присъждане на направените по делото разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението съобразно посоченото в жалбата и при служебна проверка за допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, като въззивният съд се произнесе по правния спор между страните.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.54, ал.2 от ЗКИР, предявен от Х. Т. К., ЕГН **********, срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство.

В обстоятелствената час на исковата си молба ищецът е изложил съображения, че се легитимира като собственик на 1/18 ид. ч., придобита по 2 наследство от Н.И.Д., на имот с площ от 4,3 дка, при граници: шосето между гр. Пловдив и с. Н., вада, имот на военно поделение и земеделска земя, находящ се в землището на с. Н., общ. С., обл. Пловдив. Твърди, че имотът бил собственост на И.Н.Д., бивш жител на гр. Пловдив, починал на 16.06.1964 г., като същият бил национализиран със ЗНЧИМП от 27.12.1947 г., а след това бил възстановен на наследниците на починалия И.Н.Д. със ЗВСОНИ от 21.02.1992 г., като наследниците А.Д., Н.Д. и П.Д. се снабдили през 1994 г. с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. Твърди, че имотът неправилно не е заснет в кадастралната карта, като същият попадал изцяло в границите на поземлен имот с идентификатор *** по КК на с. Н., разположен в североизточната му част, като спорната част заемала цялото лице към пътя, съгласно представена ситуация от юни 2011 г., при граници на тази част: пътя Пловдив – с. Н., на запад, юг – имот *** – на МНО, на изток землищна граница между с. Н. и с. К.К.. Искането до съда е да бъде установено правото му на собственост на 1/18 ид. ч. върху имота с площ от 4 300 кв.м., неправилно заснет в границите на поземлен имот с идентификатор *** по КК на с. Н.. Претендира разноски.

Държавата,представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство оспорва така предявения иск. Твърди тя да е собственик на процесната част от имот № 000620, за който бил съставен АДС № 0323/30.11.2001 г., целият с площ от 14,091 дка застроена и незастроена площ,който имот бил публична държавна собственост, предоставен за управление на Министерство на отбраната за изпълнение на функциите му на основание ПМС № 232/29.11.1993 г., върху който имот държавата запазила собствеността си по силата на Приложение 1 към чл. 1 от ПМС 232/29.11.1993 г. Счита че собствеността върху имота публична държавна собственост не подлежи на възстановяване съгласно чл. 7, ал. 4 от ЗДС. Твърди, че процесната земя се ползва за цели на отбраната като преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, било извършено строителство на сгради в имота,като в приложение № 1 на ПМС 232 от 29.11.1993 г. издадено за изпълнение на чл. 24 от ал.3 от ЗСПЗЗ, били посочени имоти, необходими на МНО,в това число и процесния върху които се запазва правото на собственост от страна на Държавата.

Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани с въззивната жалба, твърденията и възраженията на страните и 3 събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна:

По делото е безпротиворечиво установено и по това не се спори,че ищецът е наследник по закон на б.ж. на гр.Пловдив И.Н.Д.,починал на 16.6.1964 г. Най-ранни данни за имота на наследодателя на ищеца се съдържат в Записка от 1943 г. за вписване на частен писмен договор за продажба на недвижим имот от 1938 г. на основание чл. 25 и 26 от Закона за допълнение на Закона против спекулата с недвижими имоти.Записката установява валидирането на частния писмен договор за продажба в полза на наследодателя на ищеца от 1938 г. на 1/8 идеални части от описания в нея имот.В коментираната записка имотът е описан като мелница,находяща се в землището на с.К.К.,местността

„Попова воденица”, при съседи:вада,савачна вада и шосе,състоящ се от мелница с три камъка бурати,еврика,две сушилни за пипер и двор от около 3 дка.

Досежно отчуждаването на имота от наследодателя на въззивника на твърдяното от него основание ЗНЧИМП - не се спори и това се установява от приложените по делото писмени доказателства- Акт за завземане на недвижим имот за държавен и предаването му на ДЗС К.К. от 11.2.1955 г.,съставен на основание Закона за национализацията от 1947 г., досежно мелнична сграда на един етаж с пристройка от стаички с обща застроена площ от 272 кв.м и незастроена част – 2000 кв.м.

Представено е от ищеца и копие от протокол № 29 от 31.07.1992 г. на комисия по реституцията към община Родопи, в който е записано: „комисията намира, че са налице условията за реституиране на имота- терена, заедно със съществуващите в момента сгради.“ Констатацията се отнася за земя, посочена като площ от 2272 кв.м. без конкретни разположение и граници.

Съгласно удостоверение по 29.02.1992 г. наследниците на И.Н.Д. са възстановили правото си на собственост върху имот общо със застроено и незастроен с площ от 2272 кв.м.- бивша мелница. Представено е и копие от изпълнителен лист от 1994 г., съгласно който Поделения 18820 (КЕЧ) е осъдено да плати на наследниците обезщетение за ползването на имот от 2272 кв.м., без да са посочени граници и местоположение. На 30.11.2001 г. е съставен акт за публична държавна собственост за поземлен имот с площ от 13.961 дка, застроен с караулно и склад, и два склада АТТ и ВТИ. В 4 документа е посочено времето на изграждането на постройките, а именно през 1987 г. Съгласно отразяването в т. 9 от акта, имотът е предоставен за управление на Министерството на отбраната с постановление от 1993 г., като няма отразяване за разпореждане с част от имота. С приложение към акта е допусната поправка на констатирани грешки в площите, като за земята същата е определена на 14.091 кв.м. С решение на Министерски съвет от 18.01.2019 г. статутът на имот № 000620 е променен, като от публична държавна собственост е обявен за частна държавна собственост. На 24.06.2019 г. е съставен акт за частна държавна собственост, като имотът е описан с номер 000620 с площ от 14.091 дка, с начин на трайно ползване: друга територия нестопанска, ведно с построени сгради. В акта се удостоверява, че сградите в имота са изградени през 1987 г. С договор от 08.04.2021 г. и в хода на производството на делото Държавата е продала поземлен имот с идентификатор *** на трето неучастващо по делото лице „ГеоЛъв“ ЕООД.

С Определение № 87 от 12.02.2015 г. по гр. дело№ 6348/2014 г. по описа на Първо гражданско отделение на Върховния касационен съд не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1157 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 947/2014 г. Пловдивският окръжен съд е обезсилил решението на Пловдивския районен съд № 247/20.1.2014 г., постановено по гр. д. № 6893/2013 г., с което е отхвърлен предявеният от ищците, сред които и праводателя на Х. К., против Държавата, отрицателен установителен иск за собственост на реална част от недвижим имот 000620 по Картата на възстановената собственост на землището на с. Н., Пловдивска област с площ от 3 576 кв. м., представляващ реална част от имота с обща площ от 4300 кв. м.С решението си въззивният съд е приел, че ищците нямат защитимо право на поддържаното от тях основание - реституция по силата на ЗВСОНИ, конкуриращо с правото на Държавата. Съображенията на съда, за да отрече правата на ищците са две групи: на първо място е прието, че представените писмени доказателства - записка за вписване на частен договор за продажба от 1943 г. и констативен нотариален акт № 12/1994 г., издаден по чл. 9 от ЗВСОНИ не индивидуализират имота в достатъчна степен, за да се приеме, че е идентичен с процесния. На второ място съдът е приел, че този имот е публична държавна собственост и като такъв не подлежи на реституция.

5

Съгласно разпоредбата на чл.299,ал.1 от ГПК спор, разрешен с влязо в сила решение, не може да бъде пререшаван.Законодателят има предвид разрешаването на спора за самото материално право.Решението, с което производството се прекратява поради липсата на правен интерес , има характер на определение и не се ползва със сила на пресъдено нещо по правните въпроси, с които съдът е сезиран.Ето защо настоящият състав на съда дължи произнасяне по съществото на правния спор, тъй като предходното решение на Пловдивския окръжен съд № 1157 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 947/2014 г., с характер на определение, не е формирало сила на пресъдено нещо.

С оглед на така събраните по делото доказателства съдът намира предявения по делото иск за неоснователен.

Основанието,на което ищецът основава защитимото си право на собственост, е реституция на част от имота на Държавата,отчужден от неговия наследодател,по Закона за национализация на частни индустриални и минни предприятия на основание чл. 2 ал.1 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти/ЗВСОНИ/.

Възстановяването на собствеността по ЗВСОНИ при наличието на предвидените в закона предпоставки е екс леге-по силата на закона,поради което съставените във връзка с реституцията документи нямат конститутивно действие ,а именно представеното удостоверение № 94110/29.2.1992 г. на Кмета на Община Родопи Пловдив ,издадено въз основа на решение,взето с протокол № 29/31.7.1992 г. на назначената комисия със заповед № 334/26.6.1992 г.